• Стъпки

    Дани Радичков

     


    “Антропометрия”, Ив Клайн, 1960г. 

     

    Сънувах, че вървя по улицата. Една малка улица в моя квартал. Толкова тясна, че не може двама души да се разминат. От едната ѝ страна стои занемарена сергия с плодове и зеленчуци. От  другата страна има една стара сграда с балкони. На един от балконите стои дебел, плешив, възрастен мъж. Коремът му издува белия потник. Възрастният мъж стои и пуши по-дебела от него пура. Гледа към улицата. Вижда ме, но върти очи в другата посока, иска да гледа нещо друго. Но пак извърта едното си око към мен. Може би се чуди какво правя сам на улицата. Може би си мисли, че ще открадна ябълка от сергията. Може би се притеснява, че е толкова възрастен, плешив и дебел. Може и да ми се сърди, че нарушавам уединението му на балкона.

    Във всеки случай аз продължавам да вървя по улицата. И съм спокоен. Както никога досега. Спокоен съм и си мисля, че всичко ще бъде наред.  Даже и душата ми да се противи на разума. Даже и да съм вярвал във всичко грешно. Даже и нищо да не знам. Даже и животът да свърши на земята. Всичко е, както трябва да бъде. Или поне това ми внушава празната улица.

    Чувам стъпки зад себе си. Бавни стъпки, които се залепят за моите. Те нарушават спокойствието ми. Чувствам, че на когото и да принадлежат тези стъпки, трябва да е натрапник. На моето спокойствие се натрапва. На моя балкон не трябва да има никого освен мен. Само аз и моята плешивина. Само моят огромен корем и бял потник.

    Поглеждам към възрастния мъж с пурата. Него вече го няма. Поглеждам към спокойствието. Него вече го няма.

    Останал съм сам на улицата. Заедно със стъпките, които са зад мен. Тези стъпки убиват всичко добро в мене. Правят така, че цялото ми същество да се изпълни с притеснение. Какво правя тук? Какво си мислех преди малко? И кой, по дяволите, е тръгнал зад мен? Защо продължава да върви зад мен? Полудявам ли?

    Оглеждам се и цялата улица е обагрена от животи. Зад занемарената сергия стои жена. Изхабена жена със запазена усмивка. Изхабена жена с изхабено елече. И няколко изхабени думи. „Трябва първо да премериш себе си, а след това гроздето!“. Жената казва тези думи. Не са насочени към мене. Насочени са към мъж в черно яке и силни ръце. Мъжът се усмихва нахално. Той взима от гроздето и започва да мляска.

    Колоездач минава по улицата. Усмихва се на мъжа в черното яке и му маха с ръка. Поздравява го. Усмихва се много приятно. И след това отминава. В мига, в който отминава, усмивката му се скрива. Той вече не поздравява никого. Само кара колелото си.

    Чувам стъпки зад себе си. Те крадат от моето спокойствие. Моето спокойствие е моментно. След него се настанява трайната болка, моята спътница. Болката не е от стари травми или куршумени рани. Болката е събудена от нещо друго.

    От моите недомлъвки, мисля си, от това, че не казвам всичко пред себе си. Нима мога да скрия нещо от себе си? На тази празна улица, на която има толкова много животи, аз съм сам с моята  болка. Тя е напълно незначителна. Аз съм напълно незначителен. Колоездачът обаче не е. Той върти педалите на своето колело и стига до много други улици, където поздравява много други мъже с черни якета. И след като ги поздравява,  след като ги отмине, неговата усмивка пада на земята под гумите на колелото му, и бива прегазена завинаги.

    Дебелият мъж не е незначителен. Дебелият мъж на балкона никак не е незначителен. Неговата плешивина и неговата пура, неговият корем и неговият потник. Те не са незначителни. Те са това, което аз търся. Неговият балкон – неговата крепост. Аз искам да я превзема и тя да бъде моята крепост. Аз искам чуждата крепост, защото моята е отдавна разрушена. Но чуждата крепост е винаги недостъпна. Не мога да ѝ принадлежа. Отдалечен съм от нея, така, както колоездачът е отдалечен от нас сега.

    И само тези стъпки зад мене не ми дават мира. Само те са неопределени, само те са за мен. Болката в мене и тези стъпки. Това е единственото, което ми принадлежи. Даже и стъпките не ми принадлежат. Чужди стъпки са те. Усещането за неспокойствие е мое. Стъпките –  не. Когато вървя, никой не чува моите стъпки. Аз сам не ги чувам. Аз не вървя. Аз стоя на едно място, а  цялото земно кълбо се върти, с мен и колоездача. Колоездачът обхожда земното кълбо и не се противи на неговото въртене. И аз не се противя. Но понеже стоя, земното кълбо ме завлича във вихъра си и моето лице се размива.

    Заедно с лицето ми се размиват и всички мои мисли. Те вече не ми принадлежат. Те само ме убиват. Те само ми тежат. И не са мои. Те са някакви чужди мисли. А аз си мислех, че поне мисленето ми е останало. Не е така. Не съм прав. Останала  ми е само болката. И чувството, онова натрапчиво чувство от стъпките.

    Стъпките принадлежат на малко момиче. Малко, усмихнато момиче, в малка усмихната рокля. Лицето му е озарено от слънцето. Слънцето е озарено от лицето на момиченцето. Тази улица е негова. Дебелият мъж се притеснява от него. Момиченцето може да го нагруби. Да се засмее на огромния му корем с искрения си детски смях . Да посочи огромния му корем с момичешките си ръце и цял ден да му се смее. Дебелият възрастен мъж ще се прибере с дебелата си възрастна пура в дебелия си възрастен апартамент и там няма да има никого, освен него и неговите дебели, тъжни мисли.

    Аз съм дебелият възрастен мъж, с дебелата възрастна пура. Моята болка е момиченцето, което ходи след мен, неизменно след мен, и по детски засмяно ми напомня, че аз съм онзи, който е смешен. Колоездачът не е смешен. Той отдавна е забравил и как да се смее. Улицата също не се смее. Тя е тъпкана ден и нощ от хилядите обувки и колела  –  на мъже с черни якета и колоездачи.

    „Трябва първо себе си да премериш, а след това гроздето“. Може би тези думи е чул дебелият възрастен мъж и затова се е скрил. Той не иска да се мери. Не иска да знае, колко точно тежи. Не иска да разбира за своите килограми. Те са повече, отколкото би могъл да понесе. Ние сме повече, отколкото земното кълбо може да понесе. Но то продължава да се върти. То не се смее. Само момиченцата се смеят. Ние вече не трябва да се смеем. На нас само могат да ни се смеят.

    Аз трябва да съм като земното кълбо. Колкото и да ми тежи болката, трябва да продължавам да се въртя. Но ако аз съм кълбо, което се върти върху кълбо, което се върти, къде ще му се види краят? Аз искам да видя края. Аз съм нетърпелив да видя някакъв финал. Може би затова съм на тази улица –  да я обходя и да съм сигурен, че тя свършва някъде. Но тя е като земното кълбо. Откъдето тръгнеш, там се и връщаш. Там, под балкона на дебелия възрастен мъж, с дебелата възрастна пура. Само колоездачът може да се измъкне. Само той си мисли, че може .

    Виждам го как се връща с тънкото си колело. И пак маха на мъжа с черното яке. За да падне усмивката му на земята и да бъде прегазена от колелото. Момиченцето няма да се наведе и няма да вдигне усмивката на колоездача. Защото е малко момиче, а малките момичета не бива да пресичат улицата сами. Тук карат като идиоти. Някой може да блъсне малкото момиченце. И то ще спре да се смее.

    Даже и някой да блъсне малкото момиченце, аз пак ще чувам стъпките му.

    Стъпките на малкото момиченце са спомените ми, че някога съм вярвал в човека. Вярата не ми дава мира. Защото днес е смешно да вярваш в човека. Всяко малко момиче би ти се смяло заради това. Тази вяра обаче трайно е в мен. Аз не мога да се отърва от нея, даже и да искам. Колкото и да ме боли, продължавам да вярвам.

    И продължавам да чувам стъпките зад себе си.

    Не искам да ги чувам. Не искам да знам, че аз съществувам. Не искам да виждам дебелия възрастен мъж, с неговата дебела възрастна пура, защото знам какво означава това. Не искам да знам какво означава това. Не искам да виждам падащата усмивка на колоездача.

    Пресичам улицата и няколко коли ме блъскат. Тук карат като идиоти! Аз съм прекършен на две. Това не ми прави впечатление. Аз отдавна съм прекършен на две. Може и на повече. Само момиченцето ме вижда. И започва да ме сочи. И започва да се смее. И се смее. И се смее. Аз ѝ  показвам падналата усмивка на колоездача.  Момиченцето започва да плаче. То още не може да разбере какво означава това. Но този спомен ще запази през целия си живот. И ще се връща към него. И ще се връща на тази улица, за да ходи само. И да се опитва да намери колоездача.

    Взимам усмивката на колоездача и се приближавам до старата сграда с балконите. Ето го звънеца не дебелия възрастен мъж. На него няма да звъня. Ето го звънеца на едно младо семейство. Може момиченцето да е от това семейство. Няма да звъня и на него. Ето го и звънеца на колоездача. Гледам го. Да звънна ли?

    Държа усмивката му в ръцете си. Това е една прегазена усмивка. Това е една мъртва усмивка. За какво би могла да му послужи тя на него? За какво би могла да ми послужи тя на мен?

    Пускам усмивката в пощенската кутия на дебелия възрастен мъж. И се връщам на улицата. Не е моя работа да се разпореждам с усмивките на другите хора. Не е моя работа да държа сметка на земното кълбо дали ще се върти или няма да се върти, дали някой му тежи, или някой му се смее. Не е моя работа. Аз нямам работа. Аз нямам принадлежност. Аз нямам вяра. Аз нямам крепост.

    Аз просто съм  нетърпелив. И мен много ме боли.  Не ме боли заради това, че ме прегазиха няколко пъти. Мен много пъти са ме блъскали на улицата. Всеки ден ме блъскат на улицата. С това се свиква. Всички сме свикнали с това. Само шофьорите не свикват, защото след това трябва да мият колите си, да ги почистват от тези сблъсъци. Боли ме. Но не е моя работа да питам защо.  И не е моя работа да питам дали сънувам или преживявам всичко това. Не е моя работа, нито на земното кълбо е работа.

    Сънувах, че вървя по една малка улица, на която не се виждаше края. И нямаше нито един човек на улицата. И улицата беше пълна с хора. И всички хора бяха мен. И аз бях всички хора. И нас всички ни блъснаха на улицата. И нас никога повече не ни заболя.

     

     

    Прочети “Ръкопис от колекцията на Пол Елюар” на Джорджо де Кирико.

    Обратно към съдържанието на броя.