• из “Тълкувачът на обноските на маса”

    Гай Давенпорт


    Минойски съд, 1650 – 1450 пр. н. е.
    Всеки съд предполага някакви обноски. 

     

    Откъсът е от сборника с есета “Всяка сила развива своята форма” (Every Force Evolves a Form), 1987г. Превод от английски Олга Николова. За друг откъс от същия сборник виж тук

     

     

    Обноските при хранене – научаваме в неподатливо тягостната книга на Клод Леви-Строс “Произходът на обноските на маса” – очертават една от най-фините граници между учтивостта и варварщината: подредена преграда, издигната срещу хаоса, и набор от сигнални жестове, датиращи от времето, когато двама души, решили да си разделят някой цапардосан тапир, са си оказали достатъчно доверие, за да се нахранят заедно. Неподатливо тягостна: заглавието е толкова неподходящо, че буди смях. Книгата е анализ на няколкостотин мита на амазонските и индианците от равнините, и продължение на сложната структуралистка теория на културата, започната в предишните два тома – “Суровото и готвеното” и “От мед до пепел”. Обноските на маса се споменават за първи път на страница 307. Словосъчетанието се появява отново едва на страница 427. И чак на страница 471 напускаме дъждовната гора и прерията, за да чуем едно вълнуващо, брилянтно и кратко изложение на връзката между трапезните обноски и всичко предходно в книгата.

    Обиколността е запазена марка на структурализма. Винаги има нещо, което трябва да се обясни, преди да обясним нещо друго. В книгата започваме с много варианти на един мит за вкопчената жена, “Ловецът Монманеки и неговите съпруги”, на южноамериканското племе Тукуна. Макар все още да не си даваме сметка за това, цялата книга е вече зададена в тази странна и на вид безсмислена история. Героят опложда една жаба, като насочва пениса си към нея, оженва се за нея, двамата отиват на лов заедно и веднага се сблъскват с факта, че се хранят с коренно различни неща, а майката на ловеца нахоква снаха си, защото им поднася хлебарки като деликатес. Нашият герой се оженва още четири пъти, без особен успех. Една от жените може да се разделя на две през кръста. Когато ловецът се опитва да я изостави, горната ѝ част се вкопчва в гърба му и започва да му отнема храната. Индианските митове са често като картини на [Йеронимус] Бош – кошмарни, странни.

    След около петдесетина трансмутации и варианти на историята, се отправяме към северна Америка, за да се запознаем с друга група митове. В тях също става дума за женитба с жаба. Слънцето и Месецът гледали надолу към земята един ден и решили да си изберат съпруги от земните съществата. Месецът си избрал девойка, но Слънцето, което не харесвало как хората присвиват очи, когато го гледат, си избрало жаба. Майката на Слънцето и Месеца била отворена към чара и на двете си снахи, макар че Съпругата Жаба веднага предизвикала съмнения, понеже пикаела на всяко скачане. Истинското изпитание обаче били обноските на маса. Сватбената трапеза се състояла от хубава купчина биволски чревца. Индианската съпруга си хапвала нейните с приятно звучно мляскане и се превърнала в обект на адмирации. Горката Съпруга Жаба дори не знаела кое е храната и кое – огънят под нея. Измъкнала парче въглен, започнала да го смуче и черна слюнка се стекла по брадичката ѝ. Гледката отвратила всички. Месецът ѝ се присмял. Съпругата Жаба скочила на лицето му и останала там, подобно на съпругата, вкопчила се в гърба на ловеца от южноамериканския мит.

    При по-внимателен прочит и съпоставка, тези приказки, разказвани край огнището в продължение на хилядолетия, разкриват нещо като генетичен код, съдържащ в себе си всичките безпокойства и интуиции, вписвани в него с поколенията. Митът за вкопчилата се в гърба жена например, съдържа потънали в дълбините значения, свързани със сезоните за риболов и съзвездията, маркиращи тяхното начало и край. В него е закодиран мита за създаването на звездите, известни като “косите на Вероника”. Ключовият обрат в сюжета е предупреждение срещу брака между твърде близки хора (кръвосмешение) и между твърде далечни (несъвместими mores). Основната структура, арматурата на мита, е индианското усещане за периодичността, мярката и равновесието между нещата.

    Имало едно време двама братя, Слънцето и Месецът, които винаги били заедно на небето. Така нямало нито нощ, нито сезони. Вселенските неща трябвало да се разделят, за да може да се редуват на равни интервали. Девет месеца трае бременността, менструацията идва всеки месец, дъждовният сезон винаги следва изгрева на дадено съзвездие: отмереният ритъм в такт с времето в индианското въображение е развръзката на героичната борба на противоречиви воли.

    Всичките четири тома на “Увод в науката на митологията” са по-скоро оркестрации, отколкото прости мелодии (сравнението с музиката е на самия Леви-Строс). Най-просторният мотив представлява истински пробив във вероятно най-старата култура, която някога ще познаем – тази на субарктическите номади от старата каменна епоха. Те са обитавали земите в обръч около цялото северно полукълбо и са се спуснали на юг, населявайки двете Америки. (Леви-Строс смята, че индианците в северна Америка са дошли от юг, или поне, че е имало миграции и в двете посоки. На мит за кленовия сироп в северна Америка съответства южноамерикански мит за меда.)

    А после имаме и хармонията на преобращенията на митовете. Понякога те са фино градирани по една линия, като например от суровото до готвеното (има чудесна каденца върху вареното и печеното в края на този том). Понякога става дума за преображения на символи в граматиката на мита (като в шестата част на втора глава, в която Леви-Строс декодира сложната и замайваща връзка между тъкането с бодли на таралеж, пубисните косми, камъните, скалповете, пърхота, слънцето и луната). На практика ние се изправяме пред поредица от йероглифи, а Леви-Строс е нашият Шамполион. Историята, която разчитаме, винаги разказва за едно: как природата се преобразява в култура. Тоест, как човечеството се е самоцивилизовало.

     

    Прочети откъс от “Спомени, сънища, размисли” на Карл Юнг. 

    Обратно към съдържанието на броя.