• Милтън агонист

    Огнян Касабов

     


    Езикът е като бойна тръба за размирици и война.

    Томас Хобс

     

    Привилегированото място, което Едмънд Бърк отрежда на поетическото изкуство в своята теория за възвишеното, откроява нейния естетически радикализъм. В опозиция на почти всичко, изговорено дотогава, Бърк вижда присъщата сила на поезията не в друго, а в способността ѝ да взима на въоръжение неяснотата и по този начин да извежда ума отвъд обичайно разбираемото и онагледимото. Затова тъкмо тя според него е изкуството, владеещо в най-голяма степен силата да буди крайното и противоречиво чувство за възвишеното. Сред всички поетически произведения Бърк отдава привилегированото място на един автор и един текст: майсторът на „добре обмислената неяснота” Джон Милтън и неговия “Изгубен рай” (1667). Нещо повече, Бърк без колебание ни посочва „най-възвишеното” описание изобщо: възправянето на Сатаната в Книга I. Да чуем Милтън:

                                         Той над всички тях
    стърчеше като кула там – не бе изгубил още
    докрай началния си блясък и макар сразен,
    личеше си че е архангел, съхранил частица
    от помрачената си слава: слънцето така
    на източния хоризонт през въздуха мъглив
    изгрява, от лъчи лишено или от луната
    засенчено, изпраща своя полузрак зловещ 
    над половината народи и с промени плаши
    монарсите смутени…

    Да чуем и Бърк:

    Никъде няма да срещнем по-възвишено описание от това на Милтън… Една много благородна поетична картина; но в какво се състои тя – в образите на кула, на архангел, на слънце, изгряващо през мъгли или в затъмнение, на падането на монарси и революции в кралствата. Рояк от внушителни и неясни образи, въздействащи със своята претрупаност и обърканост, изважда ума от равновесие.

    Подобни въздигания в образцов ранг или канонизации лесно стават дразнещи и носят своите добре познати по-сериозни проблеми. Но избраният от Бърк пример е забележителен по друга причина. Когато пише тези редове, Бърк няма как да знае собственото си бъдеще, което ще му отреди съдбата на образцовия критик не само на Френската революция, но и на всяка идея за рязък, насилствен обрат в строежа на обществото. Но той добре знае миналото на Милтън като главен държавен пропагандист на Републиката по времето на Английската революция. За две десетилетия изоставил поезията, за да произведе огромен обем книжнина за републиканската кауза – включително в защита на екзекуцията на Чарлз I като справедлив акт срещу тиранията – стотина години по-късно Милтън е споходен от съдбата да се превърне в най-възвишения поет, дори когато пее за падането на монарси и революции в кралствата. И при най-обстойно разучаване, „Философското изследване” (1757) на Бърк няма да ни каже нищо за политическите борби, в които се е бил впуснал поетът. Милтън-памфлетистът е изпаднал в забвение или просто ни е спестен.

    Как е станало възможно това? Наместо невъзможния тук изчерпателен отговор, шест или седем епизодични момента из канонизирането на Милтън в английската литература ще набележат очертанията на един не съвсем неправдоподобен разказ. Всеки един от тях рисува наситен и напрегнат портрет на поета, но от различна гледна точка. Картините имат своите линии на преплитане, но са също така и алтернативи една на друга.

    Подхващам темата не само за да отдам чест на голямата епическа поема, от чието първо издание този октомври ни делят 350 години. Случаят Милтън е образцов за един по-общ, доста фундаментален и сравнително болезнен въпрос, който отново и отново надига своите многобройни глави: въпросът за отношението между „изкуство” и „политика”. Кога е допустимо и кога – необходимо да разделим едно творческо дело от неговия политически контекст и какви са резултатите от подобен ход? В състояние ли е изобщо един поет да ни каже нещо съществено за начина, по който живеем заедно сега и за онзи, по който е достойно да живеем в бъдеще? Е ли изкуството занятие само „стилово” и „естетическо”?

    Преди да пристъпим към основната част, две думи за Милтън като политически деец. Те се налагат, тъй като и за съвременната култура това му амплоа е почти непознато – ако изключим занимаващите се с история на английската литература или на ранномодерните политически идеи.[1]

    *

    Когато в началото на 40-е години на XVII в. започват размириците, довели до Гражданската война в Англия, Милтън прекъсва своята италианска обиколка, при която се е радвал на радушен прием сред учени хора и е упражнявал перото си в стихове на чуждоземния език. Добилият вече известно признание писател сега счита за нередно да се отдава на този лукс. На политическия полемичен терен той излиза постепенно, след поредица от памфлети в защита на свободата на мисълта и печата, а и на скандалното за онова време право на развод по несъвместителство. В други трактати той безцеремонно критикува установените църкви. Тези текстове му спечелват славата на поборник, който ясно и отривисто застава на радикални позиции.

    Седмици след екзекуцията на Чарлз I в ранната 1649 г., Милтън публикува „Мандатът на крале и управници” – първия трактат, в който обхватно формулира принципите на политическата си мисъл. А те са пестеливи: „всички хора по природа се раждат свободни, бидейки образ и подобие на самия Бог”; представата за божествено право и „безотчетен прерогатив” на кралете е лъжа, която на практика приписва на поданиците им природата на наследствени роби; над кралете и управниците стои законността, а тя се основава на човешкия разум, както и на свободата и независимостта на отделните хора, и на народа като цяло. Засилената от трактата реторска репутация извоюва на Милтън поста държавен секретар по чуждите езици, който той заема от същата 1649 до реставрацията през 1660 г. Повинността му е да води кореспонденцията и защитата на Английската република срещу избуялата монархистка памфлетна книжнина, подклаждана от наследниците на краля и от различни други места на Континента. Едно от първите съчинения в тази му роля е „Иконокласт” (1649), отговор срещу предполагаемия тъмничен дневник на Чарлз, “Εἰκὼν Βασιλική. Едно от най-нашумелите носи симптоматичното заглавие „Защита на английския народ” (1651).

    Далеч не систематични трактати, тези текстове са наистина ерудирани, но енергични полемики, в които врят противоречията на политическия момент. В своя посмъртно публикувана история на Гражданската война, „Бегемот” (1682), Томас Хобс – големият философ, когото свързваме с проблемите на Английската революция – ще направи омаловажаваща вметка за техните теоретически достойнства.[2] По ирония на съдбата, големият политически теоретик, когото пък свързваме с т.нар. Славна революция, затапила противоречията на Гражданската война, – Джон Лок, – ще се прочуе покрай другото и с аргумент, който можем да срещнем повече от веднъж в Милтъновите текстове: не бунтовниците, а несправедливите управници са онези, които връщат страната към състоянието на война. Оставям отворен за догадки въпроса защо през 1675 г. Хобс издава безобразни (по всеобщ консенсус) преводи на класическите епоси на Омир. Отговорът на самия Хобс: „нямах какво по-добро да правя”. Още в „За гражданина” (1642) той вече е подложил на критика призоваването на „народа” и превръщането на религиозния разкол в политическа съпротива като две от силите, най-подривни за основите на държавата. А заключителната, четвърта част на „Левиатан” (1651), която вече никой не чете, е посветил на Сатаната и неговата кохорта в обществените им въздействия.

    Наистина, изглежда за Милтън гражданските, политическите и религиозните борби не са от коренно различен порядък – във всички тях за него залогът е не по-малък от самата човешка свобода и достойнство. Призванието, което чувства, че има за тези борби, помага той да се превърне в един от големите европейски критици на нелегитимната власт. Затова изглежда разумно да не избързваме да си обясняваме десетгодишния му престой в канцеларията на Кромуел по най-лесния начин: поетът изоставил стиха и се захванал с политика. При все ясната им жанрова отлика, двете му начинания може би не са толкова разнородни. Българският преводач дори твърди, че поетът е изковал напрегнатата реч на „Изгубеният рай” „тъкмо в латинската и английска проза на революционната си публицистика”.

    Милтън издава своя голям труд през 1667 г., „макар изпаднал в дни злочести,/ макар в злочести дни изпаднал и сред зли езици / в мрачевина и обграден с опасности отвред” (кн. VII). Отрано отслабналото му зрение се е влошило още в началото на службата му за Републиката и през 1652 г. той вече е напълно сляп. В тази мрачевина той не се отказва от делото; тя продължава да го обгражда и след крушението и реставрацията, когато съчинява „Изгубеният рай” и последните си поеми, разгръщайки през същото време всевъзможна книжовна дейност. В 22-ри сонет прословутият му горедлив нрав говори за зрението като жертва, принесена в борбата. Последната голяма поетическа творба на Милтън, “Поборникът Самсон” (“Samson Agonistes”, 1671), е песен за революционното насилие: осъден на принудителен труд, ослепелият старозаветен герой в последен изблик на сила събаря зданието на потисническата власт.

    И така: ясно е, че „Изгубеният рай” е теологико-философска поема, но е ли тя и политическа? Колко дълбоко вклинени един в друг могат да бъдат „стилистичният” и „общественият” проблем ще усетим, ако хвърлим поглед върху последното изречение на краткия авторов предговор към второто, дефинитивно издание (1674). Милтън обсъжда нетрадиционното за тогавашния момент решение да излее епоса в бял стих и заявява, че с този свой избор дава „първия пример на английски за повторното отвоюване на една древна свобода за епическата поезия от вредоносното модерно крепостничество на римуването”. Алюзията е повече от ясна. Самото стихосложение на тази посветена на бунта поема вече е политически бунт: в памфлетите си Милтън многократно е определял републиканското управление като наскоро изгубена отколешна свобода.

    Няма да взимам аргументирано отношение към прословутия „Милтънов проблем”: „на чия страна” е размирният поет в очертаната от „Изгубеният рай” колизия? За мен е очевидно, че той не може да не е на страната на Адам и на Бог (макар че нещата са по-сложни). Вместо това, бих насочил читателя към появите в песента на теми от Милтъновата политическа мисъл. Така например в последната, XII книга архангел Михаил, разкривайки пред падналите Ева и Адам бъдещата човешка история, вещае как „справедливото човешко равенство и братство” ще бъде нарушено от някой, който ще установи беззаконна власт над останалите, считайки, че „от небето ще добие втора самовласт”. Но – продължава Михаил – Бог „човек над другите човеци / за господар не е поставил…/ … та от човек човек да е свободен”.

    Общественият залог на „Изгубеният рай” е забелязан незабавно. В една от първите биографии на Милтън (1698), Джон Толънд откроява тъкмо приведеното половин век по-късно от Бърк описание на Сатаната и ни разказва, че възстановената с реставрацията държавна цензура известно време реално се е колебаела дали заради него да не забрани книгата – не заради величавия образ на Архиврага, а заради революционната метафора. Толънд е от радикалното, републикански настроено крило на вигите и ентусиазмът му към идеите на Милтън е сред причините да се заеме с обгрижването на неговото наследство. Впрочем радикалните виги са силни и век по-късно, по времето на Френската революция, и отчасти против тях Бърк ще напише своите „Размишления” (1790), предизвикали разцепление в собствената му партия. Рецепцията на Милтън у още един автор-виг допълва този първи от избраните тук моменти из канонизирането му. А изричното посочване на политическата ориентация на коментаторите не е самоцелно, тъй като никое тълкуване не виси в празното пространство. Както ще видим, често самите автори не скриват къде стоят в това отношение.

    Ключова роля за утвърждаването на Милтън на върха на английската поезия има есеистът Джоузеф Адисън, на свой ред поет и политик, макар и от умереното крило на вигите. В списанието си „Spectator”, съществено за формирането на вкусовете на английската четяща публика от първата половина на XVIII в., Адисън публикува поредица от 18 свои съботни есета, посветени на Милтън (1712). На тях до голяма степен дължим асоциирането на поета с възвишеното. Тоест, макар че Бърк разработва силна и новаторска теория за това понятие, стряскащият на пръв поглед пример, който дава, още тогава вече е клише. За да докаже тезата си, Адисън изрично впряга авторитета на класическия трактат на Лонгин за възвишеното и поставя следната оценка:

    Основният талант на Милтън, изобщо отличителното му достойнство, е възвишеността на неговите мисли. Има други сред модерните поети, които му съперничат във всяка друга страна на поезията, но във величието на своите чувства той държи триумф над всички – както модерни, така и антични, с изключение само на Омир. Невъзможно е човешкото въображение да бъде разширено с идеи, по-велики от изложените от него в I, II и VI книги… Милтън извиси езика ни повече от всички английски поети преди или след него и направи възвишеността на стила си равна на тази на своите чувства.

    Адисън пише за своя автор с фино настроено ухо и признателно възхищение. Но за разлика от прочита у Толънд и в съгласие с целите на самото Адисъново начинание – по същество литературно – тук разсъждението е по-скоро художествено-стилистично, отколкото идейно. Всъщност не чуваме нищо или почти нищо за съдържанието на въпросните мисли и идеи на поета. Адисън прави композиционен анализ на „Изубеният рай” и други Милтънови произведения и показва начините, по които те въздействат на въображението на читателя – начините, по които създават емоция. Милтън е канонизиран като поет, но не и като „мислител” или политически деец.

    *

    Следващите два епизода от нашия разказ се разиграват вече в средата на XVIII в. – времето на Бърковото „Философско изследване” – и техни герои са двама автори, симпатизиращи на по-консервативните тори. След усилията на хора като Адисън, Милтън вече се радва на универсално признание на Острова и може да бъде апроприиран по различни начини и от хора, които стоят на позиции, диаметрално противоположни на неговите. Тук нещата започват да стават интересни, тъй като вече ще видим много ясно разцепването между образите на Милтън-поета и Милтън-политѝка.

    Особено полезен заради изчистения начин, по който поставя въпроса, е Дейвид Хюм. Познат ни като една от най-важните фигури в историята на философията, приживе Хюм добива слава с други книжовни дела – особено със своята „История на Англия” (1754-61) – а радикално скептическите му и атеистични философски трудове будят най-вече омраза и насмешка. В шести том на „Историята” (посветен на Гражданската война, реставрацията и Славната революция) Хюм ни показва, че споделя вече наложилата се ортодоксия за неимоверните поетически заслуги на Милтън, заслуги именно в регистрите на възвишеното слово. Но пишейки история, а не художествена критика, Хюм ни сблъсква и с проблема за политическото минало на поета, давайки ни следното (измамно просто) обяснение на случая:

    Забележително е, че безспорно най-великият гений, блестял в Англия по време на този период, бил дълбоко замесен с тези фанатици [пуританите на Кромуел] и дори омърсил перото си, употребявайки го за теологически прения, за раздори между фракции, както и за да оправдае най-насилствените мерки на своята партия… Несъмнено е, че когато той е в благоприятно разположение на духа и работи върху благородна тема, този автор е най-поразително възвишеният от всички поети на всички езици, като тук не изключвам Омир, Лукреций и Тасо. … Знае се, че приживе Милтън никога не се е радвал на славата, която заслужава. Неговият „Изгубен рай” дълго време не получил внимание: предразсъдъците срещу един апологет на цареубийството … попречили на лишените от разбиране да възприемат неимоверните достойнства на това произведение.

    Епохата на Хюм (и самият той) впечатлява със своето широко скроено, либерално отношение към миналото, освободено от бремето на партийни пристрастия. Но и то е нож с две остриета. Времевата дистанция поражда разбиране, но произвежда и редукция: признание за Милтън-поета, но и отделяне на поезията му от нейните политически залози. Написаното от Хюм негласно приема, че борбите, в които Милтън участва, нямат и не трябва да имат отношение към преценката на художествените достойнства на неговото творчество.

    Всъщност неусетно сме попаднали в един изключително съдбоносен и принципен проблем, касаещ самото формиране на нещо като строго естетическа или художествена сфера, което – както е знайно – се случва именно през същия XVIII в. Затова: малка скоба за образцовото в това отношение Хюмово есе „Върху критерия на вкуса” (1757). Тук Милтън инцидентно се появява като (за Хюм очевиден) пример за безспорен връх. По-важното е, че шотландският философ идентифицира като една от основните причини за погрешната естетическа преценка предразсъдъците на критѝка: „когато някаква творба е представена на публиката, макар да имам приятелство или вражда с автора, аз трябва да се отърся от тази ситуация и имайки предвид, че съм човек изобщо, ако е възможно, да забравя моя личен живот и частни условия”. Предразсъдъците включват и негативното мнение, което може да имаме относно нравите, разгърнати във въпросната творба. Дивотията на Омировите герои и религиозният фанатизъм в трагедиите на Корней не бива да ни спират да оценим художествените им достойнства. Така, макар че разбира се не разполага с термина, Хюм по същество твърди, че естетическото – сферата на „вкуса” – следва да бъде повече или по-малко независимо от религиозни, етически или политически съображения.

    Това е разбира се позиция, която ще доразвият поредица повратни естетици след него и която остава до някаква степен определяща и за днешната ни ориентация. А веднъж щом „естетическо” и „политическо” са се разбягали, появява се опасността и от обратната редукция – свеждането на едно художествено произведение до политическите му залози: например да четем „Изгубеният рай” като памфлет в стихове. Подобни (твърде често предприемани) ходове също така могат да бъдат нелегитимни, а и доста неприятни. Но  вероятно не е зле да си зададем въпроса в какъв смисъл можем да наречем „злоупотреба” политическото тълкуване и употреба на текст, който така или иначе носи своя политически заряд.

    Разцепването между двете сфери далеч не присъства толкова отчетливо у другия симпатизиращ на торите коментатор на Милтън, с когото ще си имаме работа – д-р Самюъл Джонсън с неговия оставил дълбока диря върху канона сборник „Животописи на велики английски поети” (1771 и сл). Джонсън извайва смайващо релефен и пълнокръвен образ: Милтън тук е и поет, и политик, и човек, и тези три аспекта не стоят изолирани, а са във взаимен обмен. Критикът определено не се абстрахира от личните си пристрастия – а те често са неприязнени – но читателят няма как да не се зарадва от честността, с която той ги слага на масата, както и от откритото възхищение, което той отдава на една според него дълбоко проблематична фигура.

    Негативните нагласи на Джонсън са насочени и към характера, и към обществената кауза на поета: „Политическите му възгледи били възгледите на един свадлив и безрадостен републиканец, за което той не разполагал с особено добри основания… Боя се, че неговото републиканство извирало от завистническа омраза към величието и от мрачно желание за независимост…” При все това, критикът отново и отново не пести похвалите за обекта на своя анализ – не само за книжовните му занимания, но и за проявите на характер.

    Що се отнася до „Изгубеният рай”, анализът на Джонсън е не само стилистичен, но в някаква степен и съдържателен, макар че отново тази страна е по-слабо застъпената и отново е игнорирана възможната връзка с политическите идеи на автора. Чуваме преповторена оценката, че Милтън заема едно от най-високите места в йерархията на поетите, живяли някога, и че това е така благодарение на възвишеността на неговото слово:

    Поетът понякога снизхожда до елегантното, но неговата стихия е величавото. Може от време на време да се окичи с грация, но естествената му осанка е гигантската извисеност. Може да носи наслада, когато това е необходимо, но особената му сила е да смайва.

    При наличието на всичките тези нюанси у Джонсън, той предлага една обобщаваща диагноза, която би било тенденциозно да изолираме, ако не беше симптоматична за начина, по който усещаме „Изгубеният рай” и днес. Толкова повече че за критѝка тя идва като следствие не на някаква несполука, а тъкмо на върховното постижение на Милтъновия стил. Поезията на Милтън е великанска (отново: отправна точка е не друг, а самият Омир), но тъкмо заради това е ужасно трудна. Четем я по начина, по който извършваме някаква върховна повинност:

    Постоянно се усеща липсата на човешко отношение. „Изгубеният рай” е от книгите, на които читателят се възхищава, но после оставя настрана, забравяйки да ги разгърне отново. Никому не се е искало да беше по-дълга. Да я изучаваме е задължение, а не удоволствие. Четем Милтън за назидание и след това се оттегляме изтормозени и обременени, дирейки разтуха другаде; изоставяме своя господар и търсим другари.

    И така, многопластовият анализ в някакъв смисъл затвърждава получената досега картина. Милтън става велик поет, независимо от своите политически възгледи: възвишената поезия изумява, без да предизвика обрат във вижданията ни за света. Ако в „Изгубеният рай” е заложен някакъв подривен или революционен потенциал, то големите критици от XVIII в. на практика го елиминират, редуцирайки произведението до невероятно художествено постижение.

    Но в добавка биографията на Джонсън също така изкарва на преден план и нови възможни ефекти на това, че Милтън бива канонинзиран не в друга, а в странната и изпълнена с вътрешно напрежение категория на възвишеното. Дори чисто естетическото признание се оказва доста двусмислено. Един ефект, който ще остане характерен за част от консервативната рецепция на Милтън и по-нататък: той е труден автор и не е за всеки; само „ние”, академичните критици, сме в състояние да ви кажем какво казва той и как го казва. Друг ефект: предполагаемата му „извисеност” е строга и дори тегобна – липсват ѝ онази лекота и непринуденост, които очакваме от свободно изливащия се стих. Както ще отбележи Т.С. Елиът, Джонсън загатва линиите на взаимодействие: опакият и суров нрав на Милтън слага отпечатък не само върху политическото му поборничество, но и върху бруталната му поезия.

    *

    Но кои черти на нечий характер ще изведем напред и каква тежест ще им отдадем също е въпрос на избор и оценка. Съвсем различен Милтън намираме у двама големи английски поети от ранния XIX в., очертали портрета на своя предшественик в един сонет и един предговор. Нарочно изключвам Уилям Блейк, тъй като у него Милтън присъства до такава степен като нещо много повече от само „един от най-великите поети”, че се превръща в жива творческа сила, дейна (както можем да видим тук) не само в слово, но и в образ.

    Сонетът е озаглавен „Лондон, 1802 г.” и ще го открием сред „Стихотворения в два тома” на Уилям Уърдсуърт (1807). Тук Милтън – с призив към когото тръгва още първият стих – всъщност е предтеча без наследници. От заглавието е видно, че онова, което тревожи романтѝка, е „Англия тук и сега”, но да наречем стихотворението „социално” или „политическо” би било изкривяващо и малко нелепо. То е етическо – в най-широкия смисъл на тази дума. Забележително е, че изрично възпятото от Уърдсуърт не е добре известното вече по това време художествено дело на стария поет. Стилистичният дълг към Милтън отеква от каскадата анжамбмани в октета, но седмият стих е прорязан от кратката присъда: „ние сме хора себични”. В началото на новия век е ясно, че Островът няма да претърпи революция, подобна на тази в съседна Франция. Торите твърдо са се установили на власт във времена на главоломна индустриализация и социални сътресения. За Уърдсуърт тази Англия е „заблатена” – отсъстват простор и откритост. Милтън е потребен тук и сега с чистия си и могъщ глас, „подобен на морето”: не заради възвишения стил на неговия стих, а заради честността и силата, с които той говори за свободата. Този глас липсва.

    Петнадесетина години по-късно Пърси Шели пише пиесата „Освободеният Прометей” (1820) и в предговора гради сравнение между своя герой-освободител и Сатаната на Милтън. Това дава повод за следния портрет на поета, в който става явно, че за Шели „социалното” не е някаква добавка към „книжовното”, ами е вплетено в самата му най-вътрешна тъкан:

    Великите творци от златния век на нашата литература се родиха от това трескаво събуждане на общественото мнение, което разруши до основи най-старата и най-потисническа форма на християнската религия. Развитието и напредъкът на същия дух ни дадоха Милтън. Великият Милтън беше – и нека това винаги се помни – републиканец и смел търсач на нови истини в нравствеността и религията. Имаме основание да предполагаме, че големите писатели на нашето време са спътници и предшественици на някоя неподозирана още промяна в обществения строй или във възгледите, които го циментират. Облакът на обществения разум вече изригва своята мълния, равновесието между институциите и възгледите сега се възстановява или е на път да се възстанови.

    Рядко припомняме нещо – особено по такъв тържествен начин – ако не си мислим, че то е забравено или има опасност да бъде. Явно разграничителните усилия на критиците и естетиците от XVIII в. вече са дали своите плодове – а редом с тях (както ни подсказа Хюм) плодове е дало и уталожването на конфликта от Гражданската война чрез Славната революция, положила вече станалата стабилна основа на британската монархия и обществена система. Не са малко академичните текстове, свидетелстващи че сходна ситуация се е запазила до голяма степен поне до неотдавна.[3] Но Шели ни внушава друга картина. Тук виждаме Милтън не като самотен исполин, а като роден от сили, развиващи се в кипежа на цялото общество – сили, които той улавя и тласка напред. Ако в поетическото начинание има смисъл, то за Шели той е тъкмо този.  Че тази година лейбъристката партия използва творчеството му в кампанията си не е толкова учудващо, след като десетилетия наред то е било знаме в борбата за права и достоен живот.

    *

    Хронологичното и идейно групиране на епизодите в нашия възможен разказ не трябва да създава превратната представа, че Милтън е бил последователно усвояван или от аналитично настроени критици, или от поети, приписващи особено висока задача на неговото (и значи – на своето) дело. Цялата работа, разбира се, е много по-разнолика и оплетена. Но дори тази оскъдна и откъслечна история позволява своите поуки. Някои от тях са твърде тривиални; разбира се твърде често забравяме тъкмо тривиалното и съответно си струва да си го припомняме.

    Историята на литературата е винаги борба – ако не на идеологии, то поне на идеи. Апроприирането на един образ, текст или автор може да бъде извършвано по множество различни – често противоположни – начини и всички те имат своите ефекти, отиващи отвъд строго художественото или стилистичното. Нещо повече, превръщането на „литературата” или изобщо „изкуството” в чисто естетическо, политически неутрално поле твърде трудно може да действа изцяло безостатъчно. Напротив, самото то твърде често се оказва важен, макар и може би неосъзнат или завоалиран инструмент на едната страна в тази идейна борба. Съдбата на един автор е резултат от тази борба – резултат, който обаче може да бъде постоянно оспорван и изменян. Политическото и идейно неутрализиране на словото и свеждането му до стил създава не само илюзия, но и предпоставка за последващо правене на беззъбо изкуство. По такъв начин илюзията става действителност.

    Вместо заключение, още един цитат. Във второто от двете си чудесни и повлияни от Езра Паунд есета за Милтън (1947), Т.С. Елиът обръща особено внимание на напрегнатото отношение на Джонсън към темперамента (личен и литературен) на нашия автор, а и към политическите основания за това недоволство. На свой ред известен със своите консервативни тежнения, Елиът не скрива, че симпатизира на Джонсъновите диагнози. Но за да обясни противоречивата рецепция на Милтън през отминалите почти три века, той добавя и следното пресилено, може би някак арогантно, но със сигурност плашещо наблюдение. То също е добре да бъде отчитано:

    Работата чисто и просто е, че Гражданската война от XVII век, в която Милтън е символна фигура, все още не е завършена. Гражданската война не е приключила: съмнявам се, че една сериозна  гражданска война изобщо може да приключи.

     

     

    Илюстрациите към този текст са рисунки на Уилям Блейк (по ред):

    Орк, ангелът на революцията: „Ехтете! Мои шумни бойни тръби…”, авторова илюстрация към поемата „Америка: пророчество” (1793).

    „Разгромът на бунтовните ангели”, илюстрация към Книга VI на „Изгубеният рай” (1808).

    Сатаната прелита над райската градина, част от илюстрация към Книга IV на „Изгубеният рай” (1808).

    Последната страница на поемата „Милтън” (1811).


     

    [1] Предговорът на българското издание, написан от преводача на епоса, Александър Шурбанов, не страда от тази липса и нека изкушеният читател бъде препратен към него за повече подробности. Неотдавна Шурбанов подхвана проблема за политическата сила или неефективност на  поезията със статия във в-к Култура, макар и не във връзка с Милтън.

    [2] Всъщност разграничението между разумно разсъждение и реторика, което използва във въпросния пасаж, е любим реторически ход на Хобс за делегитимиране на онези, които сеят политически раздори.

    [3] За добър обзор вж. напр. тук. Едно от най-богатите изследвания, стоящо извън тази тенденция, остава книгата на историка Кристофър Хил, Milton and the English Revolution (London: Faber & Faber, 1977).

     


     

    Прочети “Ламцадрица” на Рада Барутска. 

    Обратно към съдържанието на броя.