• Настройване на струните

    Олга Николова


    Т.нар. “Странгфордски Аполон” от о. Анафи, V в. пр. н. е.

     

    В “Метаморфозите” на Овидий не Дафна бяга от Аполон – а Аполон гони Дафна.

    Ще каже някой: не е ли едно и също?

    Не. Нашата епоха, например, би била по-склонна да симпатизира на Дафна, слагайки ударението на страданието и уплахата на гонената дева. И в това ще се чете известна перверзност, защото на практика, както показват много от културните ни артефакти – филми, книги и пр. за бедствия, войни и многострадалчески перипетии от всякакъв вид – ние изпитваме известно удоволствие от идентифицирането със страдащия, с гонения.

    Овидий обаче разказва случката най-вече през очите на Аполон, когото за целта смъква долу сред смъртните, из римските улици и амфитеатри, превръщайки го направо в един Вийон avant la lettre, един духовит бандит, опитващ се да съблазни непозната красавица.

    Да си припомним част от песента:

    Дафне, спри! Спри, нимфо проклета!
    Красавице… ох, внимавай,
    ще си спънеш крачето. Туниката
    в храста ще съдереш, а и
    това тънко кръстче под нея…
    Спри се, агънце, агне от вълк –
    камъка, внимавай! – сърна от лъв,
    гълъб от орел бяга, враг от врага,
    а аз от обич те преследвам, нимфо.
    Погледни ме – ни съм рошав овчарин,
    ни смръдлив свинарин, ни пъдар,
    бог съм, Аполон съм, Дафне.

    Ех и ти, Купидоне, твоята
    златна стрела в злато потъна.
    Цар на билките, а цяр нямам!
    Колко си дивна, Дафне,
    твойто тяло в бяг
    няма равно и сред боговете,
    бърз блед глезен,
    гръб от вятъра оголен –
    да докосна. Стой, Дафне,
    обърни се – син на бога на боговете,
    Юпитер! Юпитер ми е баща.
    Музика обичаш ли? По мен
    се струните нагласят във хармония,
    божество съм, бог на стройността.

    Дафна, описана малко преди това, е с пуснати свободно коси, които се придържат просто от една лента или мрежичка през челото. Аполон дори си представя колко хубава би била нимфата с вчесани и сплетени коси. Дафна е ловец и не желае нищо друго, освен да се скита необременена из горите:

    nemora avia lustrat

    в гори усамотени (да) се скита

    Читателят нека обърне внимание на този сякаш дребен детайл, че думата за гора – nemus, nemoris – е същата, с която се обозначава свещената гора на Диана при Акциум, с историята за чийто горски цар започва изложението си в “Златната клонка” Фрейзър.

    Дафна, с други думи, иска да се посвети на Диана, богинята-ловджийка, и да живее като нея. Но, както пише Овидий, красотата ѝ, целият ѝ външен вид, не съответства на съкровеното ѝ желание:  Votoque tuo tua forma repugnat (Външността ти противоречи на твоето желание).

    В това противоречие се състои за римлянина нейното злощастие.

    Да подчертаем, в несъответствието на външното (формата) и вътрешното (желанието) се състои трагедията на Дафна.

    Обзалагам се, че много от читателите тук са почувствали как нещо веднага започва да ги дърпа към идеята за “онеправданата жена”, редуцирана до обект на сексуални въжделения, били те и на някой бог (“бог съм, Аполон съм!”). Ето, жената е лишена от власт над собствения си живот и прочие, и прочие. Това теглене – сякаш някой ви дърпа за ръкава в дадена посока – е рефлексът на заученото. Ако човек не се научи да го разпознава и да му се противопоставя с действителна критическа мисъл, след няколко години на сомнолентно възпроизвеждане на заварените идеи, той ще се превърне в читател-автомат, кукла на вентрилоквиста, който другаде вече не веднъж съм наричала “Дух на времето”.

    По думите на самия Овидий, който набързо щрихира образа на Дафна като свободно, независимо и на думи и на дела, същество, самата красота на нимфата не съответства на нейните желания. Поетът не осъжда свободата, която тя иска; дори ни внушава, че тази свобода е скъпоценност, дар, който, обаче, Дафна няма да получи, защото срещу желанието ѝ се възправя един вид природна закономерност: не може да има противоречие между форма и съдържание. (В противен случай се препъва колелото на Съдбата.)

    Тази закономерност е изразена в човешка перспектива (почти сме забравили, че Дафна е нимфа, а не просто момиче), но тя е резултат и на божествена воля – на желанието на Купидон да накаже високомерието на Аполон и да му отмъсти за обидата. (Аполон се подиграва на дребния Купидон, който държал твърде голям за него лък, по-подходящ за самия ловец Аполон.) Дафна е жертва на конфликта между двата бога.

    Да помислим върху тази двойнственост – несъответствието като закономерна причина за злощастие и сякаш случайното жертване на Дафна в конфликта между Любовта и… и какво? Какво е Аполон?

    Вероятно веднага ви се е приискало да проверите в някой справочник какво олицетворява Аполон, кои сили са намерили формата си в него. Е, в енциклопедиите и справочниците пише “бог на светлината, музиката, гадателството…” Но това е просто още един рефлекс за преодоляване. Защото обобщението в справочника се основава на текстове като този на Овидий и в най-добрия случай представлява някакво консенсусно тълкувание. А най-често то е преписано от някъде и преписано наново и преведено от един език на друг, след което отново преписано и пренаписано, и така в някакъв размит, тривиализиран и неточен вариант е стигнало, да кажем, до уикипедия. Тъй че се получава следното: това, което произлиза от Овидиевия разказ и подобни на него антични текстове, започва да се представя като тяхно основание, като нещо, което ги предшества и обяснява!

    Та, за да бъдем точни, какво е Аполон за Овидий? Какъв е той според думите на самия поет?

    Погледни ме – ни съм рошав овчарин,
    ни смръдлив свинарин, ни пъдар,
    бог съм, Аполон съм, Дафне.

    ….

    Стой, Дафне,
    обърни се – син на бога на боговете,
    Юпитер! Юпитер ми е баща.

    Изглупелият от страст Аполон е римско конте: Знаеш ли кой е баща ми? “Юпитер ми е баща!” Виж ме – хубав съм, блестя, не съм някакъв си овчарин. И т.н.

    Това е човешкото в него.

    Кое е божественото?

    Музика обичаш ли? По мен
    се струните нагласят във хармония,
    божество съм, бог на стройността.

     

    Още когато за първи път прочетох тези стихове, като някакъв светъл и непонятен образ у мен се запечата фразата “по мен се нагласят струните на песента” (per me concordant carmina nervis). Значи това е Аполон – това, по което струните се настройват. А по какво се настройват струните? Хармония не е точната дума. Имаме ли въобще дума за това?

    И как е свързано това, по което се наглася инструмента, с познанието за минало, сегашно и бъдеще (per me quod eritque fuitque / estque patet – “по мен се разкрива онова, което е било, е и ще бъде”)?

    С други думи, какво общо има трагедията на Дафна – несъответствието на външна форма и вътрешен живот –  с настройването на струните за песен и с хода на времето?

    Бягащата Дафна с оголени от вятъра бели нозе и с развети коси, в отчаяния си опит да запази свободата да се скита необременена (вместо да гледа овощна градина или нива с жито например), е визуалният образ на тази загадка; бихме могли да кажем дори – на тази интуиция за една дълбока истина, някъде там в дрезгавината на предусетеното, накъдето ни тегли уханието на лавровата клонка. Вие всички познавате лавровата клонка като “дафинов лист”; тоест, в един сух, най-буквално, и изпразнен от символика вариант. Но ако минете покрай някое лаврово дръвче, разрошете листата с ръка и се наведете към тях, за да усетите благоуханието на енигмата – на добре настроения инструмент и добре настроения живот.

    Целият този алегоричен пласт, който прозира в разказа на Овидий, ни дава да усетим силата на символа, способността му да създава смисъл. Символът е един вид “динамо”, което осветява пътя ни през звездната пустош на собствения ни хюбрис, подреждайки вътрешния хаос във (външен) космос. Или както би казал Гай Давенпорт, той прави възможно нашето самоопитомяване или самоцивилизоване.

    И целият този сложен десен от символи, който включва и други истории в “Метаморфозите”, най-ярката сред тях – тази за Актеон, ловецът, разкъсан от собствените си хрътки, – е свързан с лова. Внимателният читател би могъл да проследи в него как хората от античността са осмисляли лова като действие, свързващо човешкото и божественото, и като движеща сила на „остройностяването“ на човека. За древния ловец гората е разграничена от пространството на дома, където природата е “очовечена” или „облагородена”, в смисъла, в който казваме за цветя и плодове, че са „облагородени”. Ловецът прекрачва в дивото. Кучето и конят са не само негови другари, но и посредници в този недокоснат и могъщ свят (намерил образа си в къпещата се Диана). С една дума, чрез лова човекът вече е очертал самите понятия за дивото и за прескочилото отсам, все по-малко диво човешко, което започва да вижда в лъва изящна сила и в елена – изящен бяг, и въобще започва да вижда изящното.

    Същият този внимателен читател може би ще се замисли за нещичко от това – и ще усети полъха на непознатото, като внезапна струя студен въздух откъм гората или сърцебиенето на копита, прелетели сред смрачените дърветата – следващия път, когато застане пред тракийските плочки и апликации с ловни символи в Археологическия музей. И това ще бъде, за всички ни, едно леко опъване на струната в търсене на мярката – на стройността.

    *

    Плочка от Летница, IV в. пр. н. е. 

    *

     

    Прочети “Бележки върху “Златната клонка” на Фрейзър” на Лудвиг Витгенщайн.

    Обратно към съдържанието на броя.