• Бележки върху “Златната клонка” на Фрейзър

    Лудвиг Витгенщайн

    Настоящият текст представлява първите страници на „Бележки върху „Златната клонка” на Фрейзър”. Бележките са писани през 1931г., когато Витгенщайн започва да подлага на критика собствената си ранна философия.

    Тъй като текстът е коментар върху „Златната клонка”, а в нея се разглеждат най-вече обредните практики на племена и народи от цял свят, в превода направихме не съвсем стандартния избор да предадем немската дума „Gebrauch” с „обред”. Нейният типичен превод е „употреба”, „практика”, „обичай”. В значението на „употреба”, тя фигурира и в късната философия на Витгенщайн, когато той разглежда употребите на различни езикови изрази. Повече по този въпрос любопитният читател би могъл да намери във „Философски изследвания” на Витгенщайн („Избрани съчинения”, София: Наука и изкуство, 1988г.).

    „Бележките” изглежда е трябвало да послужат за основа на по-задълбочен коментар, който е останал неосъществен. Това се вижда и по следните записки, отхвърлени от автора като недостатъчно добри при набирането на ръкописа на пишеща машина:

    Сега вярвам, че би било правилно да започна книгата си с бележки относно метафизиката като един вид магия.
    В тях обаче не бива да пея възхвали за магията, нито пък да я осмивам.
    Дълбочината на магията трябва да бъде запазена. –
    Наистина, тук самото угасяване на магията има характера на магия.
    Понеже когато по онова време [в „Логико-философски трактат”?] тръгвах да говоря за ‘света’ (вместо за това дърво или тази маса), какво друго съм искал, освен да уловя нещо по-висше в моите думи.” (1)

    В превода са запазени непълните изречения и особената пунктуация на някои места.

    Превод от немски Огнян Касабов.

    I.

    Трябва да тръгнем от заблудата и да я доведем до истината.
    Т.е., трябва да открием извора на заблудата; в противен случай да чуем истината не би ни помогнало. Тя не би могла да проникне в нас, ако мястото ѝ е заето от нещо друго.
    За да убедим някого в истината, не е достатъчно да я констатираме, а трябва да намерим пътя от заблудата до истината.

     

    Отново и отново трябва да се потапям във водите на съмнението.

    Начинът, по който Фрейзър представя магическите и религиозните възгледи на хората, е незадоволителен: той кара тези възгледи да изглеждат като заблуди.
    Бил ли е тогава и Августин в заблуждение, когато призовава Господ на всяка страница на „Изповедите”?
    Някой би могъл да каже: ако той не е бил, то тогава заблудени са били будистките светци, или пък всеки, чиято религия изразява съвсем различни възгледи. Но никой от тях не е бил в заблуждение, освен когато не е излагал някаква теория.

     

    Самата идея да искаме да обясним един обред [Gebrauch] – например умъртвяването на жреца-цар – ми изглежда погрешна. Единственото, което прави Фрейзър, е да ги [sic] кара да изглеждат правдоподобни за хора с мислене, подобно на неговото. Забележителното е, че всички тези обреди в края на краищата биват представени, така да се каже, като глупотевини.
    Никога обаче няма да стане правдоподобно хората да правят всичко това от чиста глупост.
    Когато той напр. ни обяснява, че царят трябвало да бъде умъртвен в своя разцвет, защото иначе, според възгледите на диваците, неговата душа нямало да се запази свежа, то можем да кажем само: там, където го има този обред, а съществува и такъв възглед, обредът не възниква от възгледа – просто и двете са налице.

    Наистина може да се случи, и днес това става често, човек да се откаже от даден обичай, след като разпознае в него някаква заблуда, на която той се е опирал. Но подобно нещо се случва само тъкмо тогава, когато е достатъчно вниманието на човека да бъде привлечено към неговата заблуда, за да промени той начина си на поведение. Но не такъв е все пак случаят при религиозните обредни практики на един народ, и тъкмо затова там не се касае за никаква заблуда. (2)

     

    Фрейзър казва, че е много трудно да се открие заблуждението в магията и че затова тя се е задържала така дълго; защото напр. едно заклинание, което трябва да докара дъжд, рано или късно ще изглежда ефикасно. (3) Но тогава е още по-забележително, че хората  навреме не са се досетили, че и без заклинание ще завали рано или късно.

     

    Мисля, че да градим обяснения означава вече да сме тръгнали в погрешна посока, защото трябва само да подредим правилно онова, което знаем, без да добавяме към него нищо друго, и успокоението, което търсим в едно обяснение, ще дойде от само себе си.
    И изобщо не обяснението ни носи успокоение тук. Когато Фрейзър започва, разказвайки ни историята за Немийския горски цар, тонът му внушава, че той чувства и иска да ни накара и ние да почувстваме, че се случва нещо забележително и страховито. Но на въпроса „Защо се случва това?” отговорът би следвало да бъде: „Защото е страховито”. Тоест онова, което в тези действия ни се явява като страховито, величаво, ужасяващо, трагично и т.н. – като всичко друго, само не и тривиално и незначително – тъкмо това нещо ги е и породило.

     

    Това можем само да  опишем и да кажем: такъв е човешкият живот.

     

    В сравнение с впечатлението, което ни оставя описаното, обяснението е твърде несигурно.

    Всяко обяснение е само хипотеза.

    Но на човек, хвърлен в безпокойство от любовта например, малко би помогнало едно хипотетично обяснение. – То няма да го успокои.

    Роякът мисли, които не намират път навън, тъй като всички напират едновременно и задръстват изхода.

    Когато съпоставим този разказ за жреца-цар от Неми с израза „величието на смъртта”, виждаме, че двете са едно и също.
    Животът на жреца-цар представя онова, което се има предвид с този израз.

     

    Онзи, който е поразен от величието на смъртта, може да го изрази с подобен живот. Това, естествено, не е никакво обяснение, а просто поставя един символ на мястото на друг. Или –  една церемония на мястото на друга.

    В основата на един религиозен символ не стои някакво мнение.

    А заблудата може да съответства само на мнението.

    На човек му се приисква да каже: Произтекоха такива и такива действия; смей се, ако можеш.

    Религиозните действия или религиозният живот на жреца-цар не са никак различни от което и да е било истински религиозно действие днес, например изповядването на греховете. То също позволява да бъде [сякаш] „обяснено”, но не и да бъде [наистина] обяснено.

    Изгарянето на нечие чучело. Целувките по снимката на любимия. Съвсем естествено, те не се основават на вярата в някакво определено въздействие върху обекта, представен от  образа. Те целят успокоение и го постигат. Или по-скоро изобщо не целят нищо; просто така правим и след това се чувстваме спокойни.

    Можем също да целунем името на любимия и тук ще бъде ясно, че името замества човека.

    Същият дивак, който пронизва изображението на своя враг, за да го убие привидно, строи колибата си от истинско дърво и дяла стрелите си изкусно, а не наужким.

    Идеята, че можем да призовем неодушевен предмет така, както призоваваме човек. Тук принципът е този на олицетворението.

     

    Магията винаги почива на идеята за символизма и езика.

     

    Да дадеш представа за едно желание е ео ipso да дадеш представата за неговото изпълнение.
    А магията  дава представа за някакво желание, тя изразява желанието.

     

    Кръщението като измиване. – Заблуда възниква едва тогава, когато магията бъде изтълкувана научно.
    Ако осиновяването на дете се извършва, като майката го издърпа изпод дрехите си, (4) все пак би било налудничаво да смятаме, че тук е налице заблуда и тя вярва, че е родила детето.
    Трябва да разграничаваме магическите действия от онези, които почиват на погрешна, твърде опростена представа за нещата и процесите. Например когато се казва, че болестта преминава от една част на тялото в друга, или пък когато се взимат мерки тя да се насочи извън тялото, сякаш е някаква течност или топлинно състояние. Тогава  изграденият образ е погрешен, а тук това означава – несъответстващ.
    Колко ограничен е душевният живот у Фрейзър! А оттук и: каква неспособност да разбере живот, който е различен от този в Англия по неговото време!
    Фрейзър не може да си представи свещенослужител, който да не е в основата си съвременен английски пастор, с цялата му глупост и мързел.

    Защо за един човек неговото собствено име да не може да бъде свещено. Все пак, от една страна, то е най-важният инструмент, който му е бил даден, а от друга – прилича на украшение, окачено на врата му още при раждането.

    Виждаме колко заблуждаващи са обясненията на Фрейзър – поне така мисля – от това, че можем лесно да си измисляме примитивни обреди и би било просто случайност, ако те не могат да бъдат открити някъде в действителност. Тоест принципът, според който са построени тези обреди, е много по-универсален, отколкото допуска обяснението на Фрейзър, и той присъства в нашата собствена душа, позволявайки ни да си измисляме всякакви възможности. – Например лесно можем да си представим, че царят на едно племе бива пазен, така че никой да не може да го види, но също и че всеки член на племето трябва да го види. Със сигурност тогава, няма да е допустимо той да бъде виждан по някакъв повече или по-малко случаен начин – той ще трябва да бъде показван на хората. Може би никому няма да бъде позволено да го докосва, а може би пък всеки ще трябва да го докосне. Да се замислим как след смъртта на Шуберт брат  му разкъсва някои от неговите партитури на парченца и раздава на любимите му ученици малки късове от по няколко такта. Като знак на благоговение това действие е също толкова разбираемо, колкото и партитурите да бъдат запазени недокоснати и недостъпни за никого. А ако братът на Шуберт беше изгорил партитурите, това също щеше да бъде разбираемо като знак на благоговение.

    Церемониалното (жарко или студено) в противоположност на случайното (хладкото) е това, което характеризира благоговението.
    Наистина, обясненията на Фрейзър не биха били никакви обяснения, ако в крайна сметка не се позоваваха на една склонност, зададена вече в нас самите.
    Яденето и пиенето са свързани с опасности не само за диваците, но и за нас; няма нищо по-естествено от това да искаме да се предпазим от тях; и затова сами можем да си измисляме различни предпазни мерки. – Но на какъв принцип? Очевидно на принципа да редуцираме всяка опасност, според нейната форма, до няколко много прости опасности, които и без друго са видими за човека. Значи на същия принцип, според който необразованите сред нас казват, че болестта се спуска от главата в гърдите и т.н, и т.н. В тези прости образи олицетворението естествено играе голяма роля, защото е знайно за всеки, че хората (а значи и духовете) могат да бъдат опасни.

    Че сянката на човека, негово подобие, или пък отразеният му образ в огледалото, дъждът, бурята, фазите на луната, смяната на сезоните, приликите и разликите между животните, помежду им, а и с човека, явленията на смъртта, раждането и половия живот – накратко, всичко, което човек с течение на годините вижда и усеща около себе си, и което е вътрешно взаимосвързано по най-разнолик начин – че всичко това ще играе роля в неговото мислене (неговата философия) и в обредите му, се подразбира от само себе си; или с други думи, то е тъкмо онова, което действително знаем и ни интересува.

    Как би могъл огънят или подобието между огъня и слънцето да не направи впечатление на пробуждащия се човешки дух. Но може би не „защото той не е бил в състояние да си го обясни” (това е глупавото суеверие на нашето време) – защото би ли станало всичко това по-малко впечатляващо с едно „обяснение”? –

    Магията в „Алиса в страната на чудесата”, когато всички се сушат, декламирайки най-сухото нещо на света. (5)

    При магическото лекуване на някоя болест, тя бива насочена да напусне болния.

    След описанието на подобно магическо лечение на човек му се приисква да каже: Ако болестта не разбира това, тогава не знам как трябва да ѝ го кажем.

    Няма нищо по-трудно от справедливостта спрямо фактите.

    […]

     

     

    [1] Сп. Synthese 17(3), 1967, стр. 233-4, където „Бележките” са публикувани за пръв път. Преводът тук е направен по изданието Philosophical Occasions 1912 – 1951 (ed. by James Klagge and Alfred Nordmann. Hackett Classics, 1993)

    [2] Вж. Дж. Фрейзър – „Златната клонка”, гл. 23, стр. 334 (София: Издателство на ОФ, 1984).

    [3]  Вж. пак там гл. 4, стр. 82.

    [4] Вж. отново Фрейзър, гл. 3, стр. 26: „Твърдят, че обичаят се е запазил в България и сред боснийските турци.”

    [5] Гл. 3.

     

    Прочети древношумерската песен “Сънят на Домузи”.

    Обратно към съдържанието на броя.