• Ламцадрица

    Рада Барутска

    Чудихме се, драги читатели, откъде да започнем този наш обзор, чудихме се и решихме да започнем без изненади – с номинациите за наградата “Иван Николов”!

    Както всички знаете, миналата година Светата Божана на хонорарите в българската литература се беше разсърдила на една кандидат-светица в същия бранш по повод, който вече никой не си спомня. Последвалият Божанин гняв попари надеждите на всичките поети, мотаещи се в краката ѝ, и имали нещастието да издадат стихосбирка през 2016г. Междувременно, всички странични наблюдатели останаха общо взето поразени от откритието, че думата “национална” в официалното наименование на наградата е всъщност алегория за дълбокия Божанин джоб, и дали и кой ще бръкне в него е един вид Божа работа. Подозираме, че като при всяка “Божа работа” благоволение се измолва с кадене на благоухания и други обреди, изискващи снишаване към земята на различни части на тялото – като се почне от коленете и се стигне до челото, а може би и темето за писателите с по-гъвкава шия. А поетите, които скришом ни четат, вече се провикват: Как? Даже съм писал в едно стихотворение, че гърбът ми е изправен! Е, то и при шпагата краката са изправени. А за 10 000 лева – джобни пари за някои божи твари, но за всички поети у нас вероятно повече от целогодишния им доход – кой не би се заел с малко йога?

    Всъщност към тези размисли ни наведе особената комбинация на имената в журито на тазгодишния конкурс и на номинираните поети. Тези имена са в такива кръстосани и тесни взаимоотношения помежду си, че ако някой реши да ги нарисува, ще се получи арабеска от Алхамбра! Те всичките – с едно-две изключения – са си един на друг редактори, попечители, протежета и първи дружки.

    Журито тази есен се състоеше от Екатерина Йосифова, Бойко Ламбовски и Константин Трендафилов. За присъствието на последния тук бихме могли да цитираме една политически некоректна поговорка: “Кога стана калайджия, кога му почерне задника!”. Но не сме сигурни дали това важи за човек, чиито родителите тичат подире му с вапца! При всички случаи може да се направи сравнение с някои породи кученца, ползващи се с голяма популярност сред дамите – както тези на възраст (и с джобове), така и сред по-младите. Толкова е сладичко!  И когато застане на задни лапички и изджафка – му даваме кекс или му пускаме стотинки в касичката, за да иде на фризьор и да си купи палтенце.

    Както се разбра, наградата беше разделена на две и с нея бяха удостоени Красимир Вардиев и Валентин Дишев. Дишев е стар наш любимец, макар че конкуренцията в бездарността е жестока! Но по този повод, бихме искали да попитаме Екатерина Йосифова просто от жал ли го пробута или за да му се отплати за каквито там награди той ѝ даде преди няколко години, когато пишеше в нейна чест такива неща:

    Когато една книга успее от азбуката на живеенето да изрече, да подреди свят, да излъчи разтърсващо усещане за тук-битие, пронизано от трансценденции, и да го направи тихо, смирено, но енергично (такова усещане в последните години съм имал само след „Наивно изкуство” на Марин Бодаков) [не думай!]– тогава трябва да се поклониш. Не церемониално – да се оставиш липсата на излезлия от теб изведнъж, залпово, въздух да подгъне разтрепераните колена, да оставиш диафрагмата да прегърне сърцето, доказвайки, че дишането и кръвта само заедно са живот… да се поклониш, а после да позволиш дъхът на поезията да те изпълни чрез тази книга, духът на поезията, духът да те изправи… И да благодариш. „Тънка книжка” е такава. Благодаря, Екатерина Йосифова.

    Удебелихме тук ключови фрази, защото сме сигурни, че малцина биха издържали да прочетат целия абзац! А представете си какво мъчение е цяла книга с подобни нелепости!

    Но след тези трансцендентни теманета кой не би се смилил над бедния, сгърчен поет? В един малко по-сносен свят повечето хора биха разпознали в тези превземки просто спазмите на най-висше нагаждачество. Така ли е, Дишев? Но в нашите поетически среди те не само минават, а и печелят! За неоглупелите ще напомним, че да се ласкаеш от такива бръщолевения – а какво остава и да се отблагодаряваш за тях! – е още по-долно и от това да ги приказваш. И сега въпросът е Йосифова без съвест ли е останала  и разбира ли въобще от поезия? Ако ни пробутва и друго свое протеже, което няма нищо общо с поезията, освен празните си надежди – Светла Радкова? Ако ни пробутва и трето свое протеже – Владислав Христов? И ако и още двама (поне) от номинираните е прехвалвала по кориците на книжките им? Или това са нормални неща – понеже сме “малка страна”, както би казала Амелия Личева, една друга наша любимка? Важното е откъде ще падне хонорар и кой най-настоятелно ще се подмазва.

     

    Ех, драги читатели – ако знаехте как мечтаем за някой поет, само един дори! – който да иска да стои сам на краката си, препоръчан единствено от своя талант! Един, който да презре опекунството на разни мижитурки, което отвсякъде се опитват да му натрапят, за да го приемат в играта! Един, който да не си мисли, че стойността на написаното от него зависи от името на някой си, клатушкащ се в блатото псевдо-редактор и псевдо-поет! Защо всички вие, млади поети, все търсите някой да ви препоръчва и да ви бута напред? Собствени крака нямате ли? Защо сте толкова вяли и послушни?! И ходите по тези четения, където някакви клисави кандидати за опекунство се правят, че ви четат, а вие се правите, че ги слушате, и гледате още по-печално и от тях, вместо да се смеете, както могат да се смеят само свободните духом?  Защо?

    – О, пардон!

    Тъкмо бяхме тръгнали, драги читатели, да вдигнем патетично ръка, за да илюстрираме последния си въпрос, когато покрай нас по улицата профучаха родителите с вапцата и ни върнаха към действителността!

    И така. Във всичките девет номинирани стихосбирки има общо пет-шест добри стихотворения и те се намират в “Топло животно” на Златозар Петров. В останалите цари такова бездарие, че дори Илиян Любомиров, този писач на шлагерни лафчета за наивни мадами, изпъква като приемлив и направо непосредствен. Любомиров поне не се опитва (все още!) да се прави на интелектуалец, когато е явно, както и  в останалите случаи, а пък при Валентин Дишев – съвсем! – че в едни други времена вероятно щеше да върти алъш-вериш на дребно и гъски да пасе. Да ни прощават гъските!

    Като стана дума за лъже-интелектуалщина, ето как започва една от номинираните стихосбирки, тази на Ивайло Добрев:

    преди да заспят в палто от камък
    стиховете ходят по смъртта като по вода

    Не се заблуждавайте, че тук кандидат-поетът сравнява писанията си с някакво слово божие. Той просто се изпуска , че стихосбирката му е “заспала” работа!  Впрочем, покрай празниците, ако търсите игри за да разсеете скуката, можете да опитате и следната, както и  преди сме ви препоръчвали: вземете някоя съвременна стихосбирка и в едно произволно стихотворение заменете всичките глаголи, съществителни и прилагателни с каквото ви хрумне.

    Например:

    преди да се закрепят в някой замък
    стиховете ходят да пуснат една вода

    Кой знае, накрая може и вие да издадете стихосбирка, която не само да спечели конкурс на Министерство на културата (!), но и да бъде номинирана за някоя “национална” награда (трябва ви само подходящ редактор и препоръчител, както вече знаете).

    И за да не си мислите, че ви заблуждаваме за стойността на Добревите писания, ето още едно:

    НАПОСЛЕДЪК САМОТАТА

    съвършена е природата
    оставила е празно място
    между шиповете

     

    От което може да се получи доста по-реалистичното, по-кратко и минималистично:

    ЗА НАПРЕДЪК ТЪПОТАТА

    оставила е празно място
    между слепоочията

     

    В интерес на истината, награденият Красимир Вардиев не пада по-долу. Той например си мисли, че разликата между рекламен лозунг и стихотворение е, че стихотворението трябва да включва клишета, да е неграматично и да няма пунктуация:

    варна 3

    варна
    не е град
    а състояние
    да искаш
    да забравиш
    и да не можеш

    Сигурно „мъжете знаят защо”?

    На друго място същият ни разказва как се изпикал във формата на сърце в снега „пред” някаква градина. Може би има предвид на тротоара? На улицата би било малко рисковано – току-виж точно във върховния момент на облекчение мине снегорин!

    валентинката

    на празника на любовта
    ти нарисувах сърце
    в снега
    пред твоята градина
    не ти звъннах
    все пак минаха два месеца
    от края
    и като дойдох пиян
    и безидеен до дома ти
    ти нарисувах сърце
    не ти звъннах
    едва сега осъзнал
    че имаш право
    и нашата няма да я бъде
    ти нарисувах сърце
    от урина
    ако се чудиш

    Предполагаме, че адресатът на поетичното послание в снега се чуди дали авторът е ползвал урина, сок от портокал или пера от птицата додо точно толкова, колкото и ние – ще рече, никак. Обаче все пак се питаме от кое точно трябва да се вълнуваме в това подобие на стихотворение – от способността на автора да „рисува” форми, докато пикае, или от манталитета му на пикльо, който той е решил да възпее и разгласи по целия свят? Гаджето му скъсало с него и той отишъл и се изпикал пред къщата ѝ! Браво! И после написал „стихотворение”, за да се похвали със случката. А после му дали и „национална награда за поезия”, която не се казва „Пикай сърце”, а „Иван Николов”! Може би затова „поетът” толкова гузно гледа от една снимка след награждаването, барабар с Дишев, в чиито блеснали оченца също се прокрадва истината. Не само ние знаем, че всичко тук е шарлатанство.

    И за да не ви отегчаваме с всичките стихосбирки, нека само пак отбележим общите тенденции. Наострете уши!

    Цветята много се котират. Маргаритки, глухарчета, коприва, билки –треви всякакви.

    Смята се, че да споменаваш – с недомлъвки, много е важно! – смъртта на някой близък  роднина (баба, дядо, баща, майка) придава не само дълбочина, но и недосегаемост. Кой би критикувал думи, в които се говори за смъртта на близък човек? А да използваш нечия смърт за параван на собствената си суетност явно е приемливо, и дори препоръчително.

    Разбира се, стихосбирка, в която не се говори за дървета, небе и вода под формата на дъжд, сняг, локва, капка и т.н., не е никаква стихосбирка. Колкото по-натуралистично  – просто клони, облачета и тук-там някоя улица максимум! – толкова по-поетично е звученето. Същото се отнася и за тишината (и всичките ѝ производни думи – най-вече “тихо”), самотата, дишането (ах, дъхът!), думите (бодливи, с белези, надраскани, неизказани, неразбрани, ненахранени и пр. и пр.), и разбира се, любовта (къде без нея!).

    Не на последно място, вече е абсолютно задължително да има “стихотворение”-виц от два реда. Новото е, че дори не е нужно да има развръзка.

    Ето например какво ни е предложила Йорданка Белева:

    Морзова азбука

    Точката между нас
    и тирето на хоризонта

    Ще ни се да попитаме: какво за точката и тирето? Но предполагаме, че и Йорданка Белева не знае, затова ще кажем:

    _ .  . _ . _  _ _  . _    _ _ . _  _ _ _  _ . _ . _ _

    _ _ . _  _ _ . _  _ . .   _ . _ . _ _

     

    И преди да ви пожелаем да дерзаете и през новата година, скъпи читатели, бихме искали да отговорим на една справедлива критика, отправена към нас. Неотдавна ни укориха, че не сме обръщали внимание на Съюза на българските писатели и има нещо вярно в това. Е,този път имаме повод да споменем една от най-дейните членки на СБП – Анжела Димчева, която отдавна сме забелязали като уникално явление в българската критическа мисъл. Ето какво пише г-жа Димчева относно една от номинираните поетеси, спомената по-горе – Светла Радкова:

    Без да внушава или да се опитва да налага авторска непогрешимост, поетесата обгръща света с нежните си сетива и, бидейки капка от холограмата на всемира, тя естествено достига до оксиморонната игра, защото се доверява на интуитивната каузалност в човешките измерения, а не на предначертаните обществени закони. Така и ние вярваме в „сладостта на оцета“ или чуваме как „тишината скърца“.

     

     

    Не знаем за вас, драги читатели, но ние вече няколко пъти се опитваме да прочетем на глас този пасаж, за да го обсъдим в редакцията, и всеки път се проваляме, изпадайки в неудържимо веселие! На кое по-напред да обърнем внимание – на това, че сетивата са “нежни” или че Светла Радкова е “капка в холограмата на всемира”? Или на сладичкото “така”, което ни обяснява как и ние сме били вярвали, че “тишината скърца”, понеже поетесата “обгръщала света”? Дори Шекспир и Молиер не биха могли да създадат по-добър образ на празноглавието, което се опитва да звучи “учено”! Ами ако, не дай си Боже, Трансценденцията и Холограмата започнат да пишат заедно за азбуката на “тук-битието” (“духовната азбука на личността” в “метаезика от догадки, видения, опровержения” по Димчева) – до какви ли фойерверки на мисълта ще стигнат?! Можем само да си го пожелаем!

    Дерзайте, поети и критици, към все по-голямо доверие в каузалността и догодина!

     

    Послепис

    Тъкмо бяхме предали „Ламцадрицата” на главните редактори, драги читатели, и предпразнично яздехме обратно към дома си по заснежения хълм, когато дочухме бързи стъпки и някой отзад запъхтяно ни извика. Малкият вестоносец, който явно беше тичал след нас, ни връчи една бележка и хукна обратно. С известна тревога разтворихме листчето. На него пишеше само това: „Прекален оптимизъм е било: „Море на живите” на Александър Секулов Е участвало в конкурса!” Подпис: „Редакторите”. Да поясним: ние смятахме, че щом дори не е номинирана, единствената хубава стихосбирка от миналата година НЕ Е участвала в конкурса за наградата „Иван Николов”. Кръвта ни се смрази. Пред погледа ни се надигнаха вихрушки от сняг и леден прах. Какво опустошение се откри пред покрусените ни очи! Значи не било чиста глупост, не било просто некадърност и безгръбначност! Защото се иска нещо повече от това, за да наградиш тези банални, претенциозни, измислени плиткоумия:

    смисълът не е крачка

    той е посока
    в която мълчиш
    и слушаш

    тихо

    (Валентин Дишев)

    Или тези още по-глупави и по-претенциозни, студени и откровено зли празнословия:

    и царската дъщеря
    плакала плакала
    и плакала
    напълнила две езера
    сълзи
    и накрая се разплакала
    истински
    защото от подсмърчане
    пропуснала да забележи
    принца
    и той си бил отишъл

    (Красимир Вардиев)

    (Няма шега – това са наградените!)

    Когато имаш в ръцете си този ведър дух!

    … След светлината идва само вятър. Като огромен прашен бог,
    побрал пустини, облаци и дъжд, ще ни прегърне, ще ни обгърне, ще ни разкаже. И колкото
    по-малки сме в огромната му обич, то толкоз по-далеч ще стигнем, ти и аз. След светлината
    иде вятър. И този вятър – заклевам те – ще ни засели пак в зелената маслина, в искрящия
    метеоритен дъжд, във нас дори ще ни засели. О, вятър, споделима вечност…

    (Александър Секулов „Да говориш на сина си”)

     

    Или този истински порив?!

    Аз искам разпасаните пиршества на боговете, безкрайната свадливост към човека, тъй визайнтийското им договаряне за вино и маслини, за грехове и изкупления.

    Къде сте, хулигани с къдрави бради, нехранимайковци на смисъла и красотата, пияни в своята фантазия, от своята фантазия опиянени?

    Защо оставихте свободния човек без шумната си свита, защо сменихте венеца от лоза със тоз от тръни, а виното превърнахте във кръв?

    Държа ви отговорни, казвам ви, и казвам да се върнете сред тези острови, във светлината да се върнете с флотилии, със кораби от светлина.

    (Александър Секулов „Какво е човек да бъдеш”)

     

    И когато имаш такива пълноценни стихове, да номинираш това!?

    ЛЕНИВ ПОТОК

    скупчен в себе си
    насред път
    като локва заспал

    езеро ли е

    (Светла Радкова)

     

    Или тази идиотщина?!

    разходката на капката
    в стар нивелир

    Това е цялото „стихотворение” на Пръв кандидат за Барабалски венец Ивайло Добрев, което той е озаглавил с холивудското „Още две педи самотна земя”, понеже така му изглежда по-умно.

    С какви очи, питаме се, Екатерина Йосифова и подопечните ѝ Ламбовски и Трендафилов, биха се изправили пред публиката, за да защитят тези пълни измишльотини, писани от хора, напълно лишени от талант, но пък обилно надарени с болни амбиции – кой от кой по-мижави, с изключение на Златозар Петров? И с какви очи ще обяснят защо не са номинирали „Море на живите” на Александър Секулов? Подмяната на стойностното с мазното, недъгавото и фалшивото е вече почти пълна и този конкурс се превърна в нейно знаме. Кой добър поет ще иска вече да свърже името си с него?…

     

    Докато у нас бушуваха тези мисли, драги читатели, ние вече се бяхме прибрали и се бяхме настанили мрачно до камината. С открития огън дойде и нещо като утеха – в крайна сметка, всеки носи името си. То или има стойност, или не струва пукната пара. И времето не е сред милостивите. Наздраве, драги читатели! За имената!

     

     

    Прочети “Тълкувания и петроглифи” на Олга Николова.

    Обратно към съдържанието на броя.