• За самомнението

    Мишел дьо Монтен

    Със съкращения. Настоящият текст е версия на превода на Тодор Чакъров в “Опити” („Наука и изкуство“, 1969г., т.2, 393-434с.), редактирана по оригинала на френски.  


    Има и един друг стремеж към славата, който се състои в това, че ние си създаваме прекалено високо мнение за нашите достойнства. Това е една неосъзната любов към самите нас, която ни представя в собствените ни очи не такива, каквито сме в действителност. Така е със страстта на влюбения, която придава красота и изящество на обожавания от него предмет и довежда дотам, че обхванатият от любов поради смутеното си объркано съзнание започва да вижда този, когото обича, като друг – по-съвършен, отколкото е в действителност.

    Аз, разбира се, не искам човек да подценява себе си пред страха от самовъзвеличение, нито да мисли, че е нещо по-малко, отколкото е всъщност. Преценката винаги трябва да бъде еднакво справедлива. Ако става дума за Цезар, нека той смело се смята за най-великия пълководец на света.

    Ние изцяло сме вдадени в приличието, то заема цялото ни внимание и ни пречи да виждаме същността; ние се държим за клоните и изоставяме ствола и корените. Научили сме жените да се изчервяват при споменаването на неща, които те иначе съвсем не се срамуват да вършат; не смеем да назовем направо някои наши органи, а си служим с тях за какви ли не блудства… Аз се чувствам скован от законите и приличието, защото те ми повеляват да не говоря за себе си нито хубаво, нито лошо.

    Но засега да оставим това.

    Тия, на които съдбата е определила да се издигнат в живота си високо над другите, могат чрез обществени дела да покажат какво са в действителност. Обаче тия, които тя е оставила сред тълпата и за които никой не ще спомене, ако самите те не сторят това, могат да бъдат извинени, ако наберат смелост и заговорят за себе си, обръщайки се към ония, които проявяват интерес към тях, какъвто е примерът с Луцилий:

    Ille velut fidis arsana sodalidus olim
    Credebat libris, neque si male cesserat, usquam
    Decurrens alio, neque si bene; quo fit ut omnis
    Votiva pateat, veluti descripta tabella
    Vita senis.

    (Сякаш на верни другари, на своите книги той всички
    тайни бе поверил, добре или зле му вървеше,
    все към тях се обръщаше, тъй че пред нас се разгръща
    цял животът на стареца, сякаш в оброчна дъсчица
    записан.)

    Хораций, Sermones, ІІ, І, 30-34

    Той, както се вижда, отбелязва в записките си и дела, и мисли, рисувайки себе си такъв, какъвто се вижда в собствената си представа: ”Nec id Rutilio aut Scauro citra fidem aut obtrectation fuit.” („Това не предизвикало нито недоверие, нито нападки срещу Рутилий или Скавър.“) [Тацит]

    Впрочем, и аз си спомням, че в най-ранното ми детство са забелязали у мене някои навици и маниери, говорещи за известна суета и глупава надменност. … Известна предвзетост и съзнание за собствена красота кара Александър да навежда главата си малко на едната страна (Плутарх, Mor., De adulatore et amici, 8 (53с), а Алкивиад – да говори меко и мазно (Плутарх, Vitae, Alcibiades,1,3). Юлий Цезар е почесвал главата си с пръст – което е жест на човек, изпълнен с мъчителни мисли (Плутарх, Животописи), и Цицерон, струва ми се, е имал навика да мръщи нос, което означава, че е бил присмехулник по природа. Тия движения можем да извършваме и без да забелязваме дори.

    Но има други, изкуствени – за тях е излишно да се разпростирам нашироко; такива са например поздравленията и поклоните, чрез които човек често постига честта (обикновено незаслужена) да минава за скромен и учтив… И все пак…ако тия поздрави са без нужното уважение, те са и без ефект…

    Този вид слава – високомерието – има две страни: прекалено високото мнение за себе си и прекалено ниската оценка за другите…[Това] аз се опитвам да смекча, но да го премахна не мога. Ето защо аз намалявам истинската цена на нещата, които притежавам (поради това, че ги притежавам), и преувеличавам цената на чуждите неща, които ми липсват… И това произтича не толкова от стремеж към съвършенство и подобрение, който ми пречи да бъда безпристрастен, колкото от факта, че самото притежание ражда презрение към това, което притежаваме и с което се разпореждаме. Примамват ме чуждите държавни устройства, чуждите нрави, чуждите езици; и съм забелязал, че латинският език със своите достойнства ме привлича и ми внушава повече уважение, отколкото заслужава – нещо, което става с децата и простите хора… Нещо повече, аз изобщо не знам на какво съм способен. Възхищавам се на твърдостта и самоувереността, присъщи на всеки друг, освен на мене; и това ме довежда дотам, че няма почти нищо, което знам, че знам, и почти нищо, с което бих се осмелил да се заема. …

    Философията, струва ми се, никога не е играла толкова положителна роля, колкото в случаите, когато е оборвала човешкото високомерие и тщеславие, когато искрено е признавала нерешителността, слабостта и невежеството на човека. И ми се струва, че майката-хранителка на всички погрешни мнения – и обществени, и лични, е прекалено високото мнение, което човек има за себе си.

    Ония, които възсядат епицикъла на Меркурий, за да погледнат дълбоко в небето, сякаш ми изтръгват зъбите. Защото… доколкото на тия хора не им се е удало да постигнат знанието за самите себе си и собственото си положение, което е пред очите им, което се намира у тях самите; доколкото не знаят дори как се движи това, което те самите движат… как тогава бих могъл да повярвам на обясненията им за приливите и отливите на Нил?

    Но да се върна към себе си. Много трудно е, струва ми се, да се намери човек, който цени себе си по-малко или ако щете, който цени мене по-малко, отколкото аз се ценя. Аз се смятам за човек от типа на посредствените, който се отличава от тях само по това, че съзнава своята посредственост… и ценя себе си дотолкова, доколкото знам какво струвам… Имам достатъчно ясен и дисциплиниран поглед, но когато се опитвам да го използвам, той се замъглява; както най-видно се случва, когато се опитвам в поезията; нея аз обичам безкрайно; и се ориентирам добре в произведенията на другите; но когато сам започна да пиша, ставам същинско дете; не мога да се понасям. Човек може да прави глупости навсякъде, но не и в поезията.

    mediocribus esse poetis
    Non dii, non himines, non concessere columnae

    (на поета посредствен
    Ни богове, ни хора, ни колони прощават)

    Хораций, Ars poetica, 572-573

    Дай боже тия думи да бъдат поставени пред будките на нашите издатели, за да възпрепятстват влизането в тях на толкова стихоплетци!

    Verum
    Nil securius est malo Poeta

    (На този свят от
    лош поет няма нищо по-нахално.)

    Марциал, ХІІ, 63,13

    Защо няма вече такава публика? Дионисий-баща ценял в себе си преди всичко своята поезия. Веднъж на Олимпийските игри, с колесници, превъзхождащи с великолепието си всичко друго, той изпратил поети и певци, които да изпълнят негови стихове; изпращайки ги, той им дал позлатени и по царски украсени шатри и балдахини. Когато дошло ред на неговите стихове, красотата и изискаността на изпълнението им в началото привлякло вниманието на публиката; но после, давайки си сметка за глупостта им, тя започнала най-напред да ги презира, а след това изпаднала в ярост; нахвърлила се върху шатрите и от яд ги съборила и разпокъсала. И това, че неговите колесници не показали на състезанието нищо, и това, че корабът му, с който се завръщали неговите хора, не стигнал до Сицилия, а бил разбит от буря край Тарент, било сигурен признак за гнева на боговете, разярени, също като публиката, от лошите му стихове. И дори моряците, спасили се от корабокрушение, споделяли мнението на същата тази публика…

    [Аз ясно виждам] колко далече отвъд пределите на моето въображение и желание са създадените от богатите и велики души на древността творения. Техните творби не само ме удовлетворяват и радват; те ме стъписват и изпълват с удивление. Аз усещам тяхната красота; аз я виждам ако не изцяло, то поне до такава степен, че ми е невъзможно да мечтая за нещо подобно. .. Не ми е по вкуса онова престорено и унило мъдруване, на което се е посветил светът. Аз правя това, за да оживя себе си, а не своя стил, за който биха били по-необходими по-сериозни и по-строги сюжети. …

    Струните трябва да се настройват до всеки необходим тон; най-високият от тях най-рядко се използва при свиренето… Понякога е необходимо само леко да се докоснеш до нещата, а понякога – да се вдълбочиш в тях. Добре ми е известно, че повечето хора стоят долу, в ниското, защото познават нещата само повърхностно; но знам също, че най-големите майстори, в това число Ксенофонт и Платон, често са се снизявали до простонародната реч, за да говорят и разясняват най-различни въпроси. …

    Както в постъпките си, така и в думите си аз следвам съвсем просто естествените си склонности, което може би е причина да говоря по-добре, отколкото да пиша… Моят френски език е развален – и в произношението, и във всякакъв друг смисъл от варварството на моя край… Но това повреждане на моя език иде не от голямото ми познаване на перигорското наречие; него аз използвам толкова, колкото и немския; и никак не тъжа за това. Това е един диалект, който, както всички диалекти наоколо – поатиески, сентонжки, ангулемски, лимузински, овернски, е объркан, тежък, провлачен; впрочем, по-нагоре от нас, към планините, е разпространен гасконският, който намирам за особено хубав, точен, кратък, съдържателен; това е наистина най-мъжественият и най-воински говор от всички говори; той е толкова енергичен, силен и точен, колкото френският е изящен, тънък и богат. …

    Не съм имал нужда от нищо друго, освен от това спокойно да се наслаждавам на благата, които Бог със своята щедрост ми е дал в ръцете. Никога не съм вкусвал от горчивината на тягостния труд. Почти не съм се занимавал с друго, освен със собствените си работи… Всичко това възпита у мене един мек характер, неспособен за тревоги… По липса на достатъчно твърдост за устояване на досадните и налитащи от всички страни грижи и от неспособността да напрягам силите си, аз съм укрепил в себе си следното правило: „Очаквай най-лошото! И ако това най-лошо дойде, понеси го спокойно и търпеливо!“… Не можейки да въздействам на събитията, аз въздействам на себе си. …

    Колкото до амбицията, тя е съсед на самомнението или по-скоро – негово дете… Имал съм винаги достатъчно трезва представа за силите си (че те не могат да стигнат за големи дела) и съм пазел в паметта си думите на покойния канцлер Оливие (канцлер на Франция от 1545г): „Французите приличат на маймуни, които се катерят по дърветата, прехвърляйки се от клон на клон, и се успокояват само тогава, когато стигнат до върха и покажат оттам задниците си.“…

    Но няма лошо без добро. Добро е да се родиш в развратен век, защото, сравнявайки се с други, ти евтино ще минеш за добродетелен…Аз по-скоро бих предпочел машината на собствените ми дела да се разбие, отколкото да си кривя душата. Защото тази новоизлюпена добродетел на притворството и лицемерието, която е на такова уважение днес, аз ненавиждам жестоко. Привичка на роба и страхливеца е да се крие под маска, несмеейки да се покаже такъв, какъвто е… Аполоний (Тивански) е казвал, че лъжата е свойствена на робите, а свободните трябва да говорят истината. …

    Удивителен инструмент е човешката памет; без нея нашият ум едва ли би могъл да изпълнява функциите си… Освен слабата памет, аз имам още и други недостатъци, които подпомагат много невежеството ми. Умът ми е неподвижен и вял… И най-безсъдържателното остроумие може да ме затрудни. Схващам бавно и смътно… Истински прекрасните души са универсални, открити и податливи към познание на всичко. Казвам това, за да укоря моята собствена душа; защото, било поради безпомощност, било поради нехайство… но моята душа е толкова бездарна и толкова невежа към най-обикновените неща, непознаването на които е срам, че едва ли може да се намери друга като нея… едвам различавам зелето от марулята в моята градина… непознати са ми най-елементарните принципи на земеделието, още по-малко разбирам от механика, от търговия… И накрая, за да посрамя напълно себе си, ще кажа, че преди по-малко от месец ме уловиха в незнание на това, за какво е необходим квасът за хляба и какво значи ферментация на виното. …

    И все пак, според моето разбиране, в обществените работи няма нито едно лошо нещо, колкото и старо и устойчиво да е то, което да не е по-добро от разните промени и вълнения. Нашите нрави са до крайност покварени и те учудващо клонят към по-нататъшна развала; много от законите и обичаите ни са варварски и чудовищни. …

    Ние с готовност признаваме превъзходството на другите по отношение на смелостта, телесната сила, опитността, ловкостта, красотата, но превъзходството по ум не отстъпваме никому. …

    Който вижда ясно чуждата мисъл, той се издига до нейното равнище.

     

    Прочети “Иване, Иване…” на Вавилония Полиглотова.

    Обратно към съдържанието на броя.