• Тълкувания и петроглифи

    Олга Николова

    Има една известна скала с изрисувани петроглифи близо до Бъркли в щата Масачусетс, на брега на реката Тонтън. Нарича се Дайтън Рок. Още през XVII век новозаселниците на “Новия континент” започват да прерисуват знаците по нея.

    Първи е Данфърт през 1680г.

     

    После Котън Матър, един от известните книжовници на новата колония, през 1712г.

     

    Осемнадесет години по-късно Айзък Грийнуд отново се опитва да пресъздаде петроглифите на хартия (1730г.):

     

    Следват Стивън Сиуел, 1768г.:

     

    Джеймс Уинтръп, 1788г.:

     

    Бейлис и Гудуин, 1790г.:

     

    Кендъл, 1807г.:

     

    Гарднър, 1812г.:

     

    Историческото общество на Роуд Айлънд, 1830г.:

     

    Хенри Скулкрафт, 1854г.:

    И така нататък. (Всички рисунки са дадени в “Envisioning Information” на Едуърд Тъфти, 1990г.).

    Колко различно изглеждат тези петроглифи през очите на различните техни тълкуватели-прерисувачи! И можете да си представите колко различни обяснения всяка от рисунките е породила в последствие.

    Нека сега да си представим на мястото на тези знаци която и да е голяма поема или стихотворение от достъпната ни литературна традиция. Нима не съществува епосът за Гилгамеш именно върху глинени плочки? И нима не са папирусът, пергаментът и хартията един вид по-лесен за изписване камък? И нима, в крайна сметка, тълкуванията не биха били също толкова многобройни и разнолики, макар и окото да различава в тях някаква “семейна прилика”?

    И в тази наша алегория каква би била задачата на литературната критика? Каква би била тя конкретно тук, в България, ако всички сме наясно, че “прерисувачите” от времето на соц-а целенасочено са изкривявали рисунките, за да паснат те на идеологическата рамка, зададена от режима – тоест, за да паснат на предварително зададените тълкувания?

    Каква е ролята на критиката? Най-напред тази: да води новодошлия до камъка. А после да му помогне да започне да различава писмените знаци от драсканиците. И на основата на същата градация от простото към сложното, да му помогне да започне да различава – сам за себе си! – възвишеното от престореното и посредственото.

    На практика обаче, както на всички ви е ясно, ако въобще се интересувате от литературознание, нашата литературна критика се занимава единствено със сравнения и тълкувания на тълкуванията. В много случаи тъй-нареченият наш критик дори не знае как изглежда „камъкът” и какви „знаци” има по него. В много случаи той дори би ви казал, че камък няма! Защото „всичко е тълкувание”, „всичко е относително / субективно / въпрос на вкус / въпрос на интерпретация” – и дори ако допуснем, че има камък, кой би могъл да знае наистина какво пише там! Ти ли? Новодошлият? Та нали X, Y, Z – все големи и достопочтени имена, служещи предимно да плашат малодушните – вече са се опитали да ги разтълкуват? Прочети първо тях. А после прочети какво A, B, C и D са написали за X, Y и Z. И ако е останала някаква живинка в ума ти и капчица здрав разум след подобно мъчение и обезсърчение, можеш и да тръгнеш да търсиш оригиналните надписи. Тогава ще забележиш, че пътека до тях няма. Има бурени и трънаци и фалшиви крайпътни знаци. И последно някой е преместил камъните еди-къде-си. А у теб способността да правиш разграничения и да виждаш е вече почти напълно угаснала. Ето дотук води нашата критика. И когато те изпитва в час по литература, на матура или след поредния курс лекции в университета, тя кима доволно, докато предъвкваш казаното от X, Y, Z през тълкуванията на A, B, C и D, и ликува, ако споменеш K, L, и M, чиито тълкувания на A, B, C, D са последен вик на модата. Тя кима доволно, докато обясняваш, че троскотът е благоуханен като босилек и магарешкият бодил е роза, а трънливата акация – нов лавър. И градината на музите е келеме.

    Тук обиденият критик би скочил да защити честта си, провиквайки се, че е чел, разбира се,  петроглифите! И за да го докаже, ще тръгне да ви цитира писанията на X, Y, Z, A, B, C или някоя друга буква от азбуката и яростно ще ви сочи рисунка на някой зигзагообразен знак, твърдейки, че е кръгъл като луната. (Наскоро точно по този начин наш виден критик, бивш или настоящ ръководител на катедра в СУ, твърдеше, че „Ахил запремята чевръсти нозе” описва бързия бяг на воин, впускащ се в бой!) Но по-важното е, че този среден наш критик ще иска да ви убеди, че  разграничаването между доброто и средното или пошлото, не е работа на литературознанието, а на нещо, наречено „оперативна критика” – което понастоящем не съществува у нас. Това ще рече, че сега никой у нас не се занимава с отделяне на зърното от плявата, дори според разбиранията на самите ни критици. Ако мен питате, я има, я няма в момента и петима души, които въобще са способни да различават зърно от плява (за останалите „земеделски” умения не искам и дума да отварям ). И забележете: „оперативна” тук значи „действаща” и самото разделение между литературознанието като такова и „действащата” литературна критика, предполага, че едната част от тази формула е „недействаща”. Езикът не лъже.

    *

     

    Описаната дотук картина напълно обяснява защо в учебника по литература уроците за античността например (8-ми клас) започват със списък на периоди и с повелята имената им да бъдат запаметени – като заклинание за минаване на матурата ще да е. От седемте налични учебника, има само един който въобще загатва за основата, на която тези едни нищо и никакви си 14 века – за чиновника-критик, писал програмата, споделящи единен „светоглед” (!) – се разделят на архаика, класика, елинистична и гръко-римска епоха. Но НИТО ЕДИН учебник не си задава въпроса как пренасяме периодизацията на визуалните стилове върху литературата и необходимо ли е това въобще! По същия начин те всички повтарят, че Съдбата в Омировата „Илиада” стояла и над боговете, но сякаш несъзнателно избягват да споменат – понеже думите са като пàра по лакирана повърхност за тях – че „съдбата” е „пред-реченото”, а по-късно и „реченото” (fatum на латински); тоест, че имаме „речено-сторено” или „казана дума, хвърлен камък”. Камък ли? Какъв камък? За сметка на това има таблички, в които децата да попълват постоянните епитети на боговете и героите – какво по-вълнуващо от списък в таблица! – и има въпроси за „размишление” от сорта на „има ли място за геройство днес?” – с което се подсказва на децата, че може и да няма, щом се пита.

    Този последният въпрос и другите подобни нему са опит да се изпълнят заръките на МОН. Защото като в бледен сън на провидяна истина програмите на МОН изискват изучаването на литературата да се свързва „с личния опит” на ученика.

    „Съпоставя с личния си опит интерпретирани в „Антигона“ [„Илиада”, „Любов” на Сафо и пр.] ценности и норми, проблеми и конфликти, характерни за Античността, и обосновава позиция по тях.”

    Пауза за размисъл върху така зададената „компетентност като очакван резултат от обучението”.

    *

    И докато мислите върху чиновническо-академичната недъгавост на формулировката, нека да направим една разходка из биологията. Наскоро попитах група студенти, прясно излезли от гимназията, дали знаят как човечеството е стигнало до идеята за еволюцията. Вие знаете ли? Може би ви е било внушено, като на мен и на повечето хора, които познавам, че един велик гений, наречен Дарвин, гледал животните, мислил, мислил и измислил еволюцията, за да обясни как сме произлезли от маймуните. Е, преди да произлезем от маймуните, сме произлезли от лемурите, а преди тях от жабите и т.н. Това е хубаво да се знае, но още по-хубаво е да се знае – да се разбере, по-точно – какъв проблем конкретно разрешава идеята за еволюцията и как го прави. Проследяването на самия процес на мисълта, на решаването на задачата, единствено би могла да предаде умението, което е мисленето, показвайки го, изкарвайки го наяве. Искам да кажа, че мисленето се преподава като се показва нагледно, а не с абстрактни въпроси, които поставят под въпрос основни нравствени принципи.

    Това е илюстрация от книгата на Луи Агаси „Принципи на зоологията” от 1851г., няколко години преди Дарвин да публикува своята теория.

    На нея може да се види един опит да се систематизират вече новите факти, открити благодарение на геологията и сравнителната анатомия. От една страна, наблюдавайки скалите и планините, хората вече са започнали да си дават сметка, че земята е много по-стара от шестте хиляди години, давани ѝ от библията. (Човечеството може би все още не може да приеме напълно своята нищожност в сравнение с възрастта на света. В известен смисъл ние в момента пиянстваме, за да забравим колко сме малки!) Именно този напредък на геологията, който успява да ситуира пластовете от повърхността на земята с милиони години назад във времето, хвърля особена светлина върху животинското царство. Защото благодарение на сравнителната анатомия вече се забелязва и друго – че сред фосилите в скалите, колкото по-назад във времето отиваме, толкова по-прости стават организмите. В цялата картина, която бавно – но с какво вълнение! – се открива пред очите на геолози и биолози в тази епоха, има видим ред! Какъв е този ред? Удивителното е, че цялата планета се е развивала спрямо някаква закономерност. Формите на живот са подредени в градации! Как? Защо най-старите фосили са на най-простите организми, а по-новите са все по-сложни и по определен начин по-сложни? Това е задачата, на която Дарвин успява да даде най-убедителният отговор.

    Има и още нещо много интересно тук. Ако, както казва Ричард Файнмън, „бъдещето е непредсказуемо” дори на атомно ниво (виж лекцията тук), то как така светът изглежда закономерен назад във времето? Еволюцията поставя и този въпрос, на който и до днес не е отговорено. Горе-долу по същото време същият въпрос поставя и езикознанието с установяването на закона на Грим, който описва видими закономерности в развитието на индоевропейските езици. „П” в романските езици съответства на „ф” в германските, а „ф” – на „б” и пр. „Pater” казват римляните, а англичаните – „father”. „Hwat” казват англичаните, а българите – „кво”.

    „Неща, които дотогава са изглеждали като неразбираеми мутации – пише Хю Кенър в „Ерата на Паунд” – сега се възприемат за толкова последователни, че характеризират развитието на романските и германските езици, и са толкова систематични, че вече можем да говорим, както прави Нютон, – за Закони. И така между латинското piscis, с неговото  романско потомство (pesce, pez, poisson) и германските fisc или fish или Fisch, можем да различим масово приплъзване на звука към f (pater/father; plenus/full; pes/foot), – изменението на съгласната е  така систематично, че наред с осем други подобни звукови модификации, то характеризира отделянето, преди столетия, на езиците, които сега наричаме германски. През 1822г. тези девет фонетични трансформации са прилежно разпределени в таблици от Якоб Грим. „Голямото Изменение на Съгласните” (“Законът на Грим”) е нов вид историческо събитие, качествено различно от дорийската инвазия или построяването на Стоунхендж: то е дело на цял народ, който извършва промяната несъзнателно, ръководен единствено от нуждата да общува на разбираем език. И така, променяйки езика, без да знае, избистря очертанията на своята родова принадлежност [“семейна принадлежност” на английски; има се предвид принадлежност към езиковото „семейство”, която съответства и на генетичната принадлежност – „Нишките се простират и във времето, свързвайки ни с нашите мъртви прадеди”, пише няколко реда по-нагоре Кенър, цитирайки Джойс. Генетичният код е вид писменост.].”

    Това междудругото е контекстът, в който Раковски започва да проследява връзката на българския език със санскрит (тази връзка е факт, а не някакъв си плод на „романтичен” плам, както от край време ни убеждават) и търси да проникне в старата българска митология. Един от източниците на Раковски е Макс Мюлер, преводач, индолог, редактор на 50-томното издание „Свещените книги на Изтока”. Още в първата от своята серия лекции „Науката за езика” (1861г.) Мюлер ни напомня:

    „Морякът е онзи, който, преди да повери живота и стоката си на ветровете и вълнуващото се море, е наблюдавал небето, в очакване  да изгреят звездите, наречени „Плавателните” или „Плеядите” – от plein, плавам. Корабоплаването в гръцките води се е смятало за безопасно едва след завръщането на Плеядите; и е приключвало за сезона, когато те са изчезвали. Латинското име на Плеядите е „Vergiliae”, от virga, вейка. Това име им е било дадено от италианските земеделци, защото в Италия, където звездите се появяват през май месец, те са оповестявали завръщането на лятото. Друго съзвездие – седемте звезди на главата на Телеца – е получило името „Hyades” или „Pluviae” на латински, защото когато тези звезди са изгрявали заедно със слънцето, се е смятало, че оповестяват идването на дъжд. Астрономът днес е запазил тези и много други имена. Той все още говори за полюса на небето, за неподвижни и бродещи звезди, но забравя, че тези названия не са резултат на научно наблюдение и класификация, а са заети от езика на онези, които сами са бродели из морета и пустини – за тях неподвижните звезди са били буквално такива: звезди, чрез които да се задържат сред морските ширини като с небесни котви. […] Първият геометър е бил орач, първият ботанист е бил градинар.”

    И първият астроном, както се подсказва от цитата, е бил моряк.

    Мюлер, както и Джеймс Фрейзър след него („Златната клонка”), страда от предразсъдъците на своето време и на своята класа. За него митовете са „болест на езика” (пак там). За Фрейзър те са първобитност и детинщина. (Виж бележките на Витгенщайн върху Фрейзър тук.) Това са заварените идеи на времето. Според тях, древният човек живее в ужас от природата и се опитва да измисли всякакви начини да я умилостивява. Тези идеи продължават да бъдат догма и до днес и ще ги намерите във всички наши учебници по литература. Но преди да се върнем към по-мрачната тема за учебниците, бих искала да покажа и алтернативата –  Джон Ръскин (същата епоха):

    „Митът, най-просто казано, е история с допълнително значение, което е различно от разбиращото се на пръв поглед. И фактът, че има такова значение, обикновено се сигнализира от някакви необикновени или както се казва, свръхестествени събития. Така, ако ви кажа, че Херкулес е убил водното чудовище в езерото Лерна и ако само това имам предвид, и вие само това разбирате от моите думи, то тогава историята, независимо дали е вярна или не, не е мит. Но ако имам предвид, че Херкулес е пречистил много затлачени извори от смъртоносна зараза, моята история ще бъде истински мит, колкото и да е простичка; […] и представете си, че вместо да искам просто да ви кажа, че Херкулес е пречистил едно блато, искам да разберете, че се преборил с отровата и миазмите на завистта и болната амбиция в душите на другите или в собствената си душа, и е потушил тази треска с огромни усилия –  тогава бих могъл да ви кажа, че чудовището е било създадено от Богиня, чиято гордост се е превърнала в изпитание за Херкулес. […]

    И така, на базата на действителното, изгряващо и залязващо слънце, и на истинския въздух, спокоен в своето царство на неизбледняващо синьо, и страшен, когато връхлита като буря – древните гърци изграждат първоначалната си идея за две индивидуални и осезаеми божества, чиито нозе те обвиват в божествена плът и чиито чела обрамчват с божествена красота; и все пак те са толкова истински, че колчанът със стрели подрънква на рамото им, и колесницата се превива под тяхната тежест. От друга страна, заедно с тези материални образи, като неразривна част от тях се дава живот и на две вездесъщи духовни сили, от които едната осветява като слънце със своя постоянен огън всяко изкуство (умение) и мъдрост , а другата като живия въздух вдъхва спокойствие на небесната твърд и мощ на справедливия гняв в гърдите на всеки храбър и чист човек.

    Затова в почти всеки значим мит, и със сигурност във всичките, за които ще ви говоря днес, трябва да различаваме три структурни части – корена и двата клона: коренът във физически съществуващото – слънцето, небето, облака или морето; неговото индивидуално въплъщение, което може да се превърне в доверен божествен спътник, с когото да вървите ръка за ръка, като дете с брат си или сестра си; и накрая, нравственият заряд на образа, който се съдържа във всички велики митове и е вечна и благотворна истина.

    „Великите митове” – ще рече, митовете, създадени от велики хора. Защото най-очевидният факт относно създаването на митовете някак странно вече се е изгубил от поглед, а именно: че не можеш да създадеш мит, ако няма с какво да го създадеш. Не можеш да откриеш тайна, която не знаеш. Ако митът е за небето, той трябва да е бил създаден от човек, който е наблюдавал небето. Ако митът е за справедливостта и твърдостта, трябва да е бил създаден от някой, който знае какво е да си справедлив или търпелив. Значението, вложено в една притча, е пропорционално на разбирането на човека, който я разказва; и митовете на един прост и невеж народ ще значат малко, защото един прост и невеж народ малко може да вложи в тях. Тъй че големият въпрос, когато четем някоя история, е винаги не какво дивият ловец е бленувал или от какво детинското племе се е страхувало,  а какво мъдрият е успял за първи път да изкаже съвършено и кои силни хора първи са заживели според казаното. И истинското значение на всеки мит е това, което той е имал през най-благородната епоха на народа, сред който е разпространен. Колкото по-назад във времето проникваме, толкова по-малко значение откриваме, докато стигнем до първата малка мисъл, която съдържа в зародиш завършената традиция –  само както семето съдържа цветето. С развитието на ума и страстта на народа, той започва да пази и  храни любимата си свещена легенда; листо след листо, тя се разгръща под грижите на по-чисти чувства и по-деликатно въображение, за да разцъфне накрая съвършената алегория в симетрията на млечно стъбло и медена чашка. […]

    Но помнете, че как тълкуваме един мит зависи изцяло от това, което имаме в собствените си умове. […]

    Може би е лесно да се докаже, че издигането  на Аполон в неговата колесница не означава друго, освен изгревът на слънцето. Но самият изгрев слънце, той какво означава – за нас?”

    (из „Кралицата на въздуха”)


    Гравюра с декорации на амфора с Аполон като слънцето, и Атина и Хермес като утринен бриз и облак. Из колецията на Ръскин в Оксфорд. 

     

    Бяхме оставили по-горе учениците да попълват едни таблички, където те вече са написали: „Аполон = слънце”, „епитет = далнометец”. И какво означава това за тях? Разбира се, най-вече думички, които те трябва да запомнят, за да ги възпроизведат на контролното. Защото това означават тези изписани знаци и за авторите на учебниците и за авторите на програмите, а и за огромната част от учителите. В нито един от седемте учебника няма и помен, подобие дори на някаква мисъл относно физическото слънце или  значението на светлината като извор на живот –  най-напред за растенията, а чрез тях и за човека, и за всички животни. Няма и следа от питане за връзката между мисленето и светлината или за символиката на светлината, въпреки че тя е записана по най-разнообразни начини като ключова за цялата българска култура, като се започне от дузината думи за началото на деня (утро, заран, развиделяване, на ранина, призори, по съмване, отсутра, сабале и пр.) и се стигне до „науката е видело” (Нешо Бончев), тоест, до идеята за знанието като осветляваща живота сила. Няма нито един въпрос в нашите учебници, който по някакъв начин да накара учениците да се запитат какво е слънцето конкретно за тях – когато са били  малки деца и сега, когато са залепени за екраните на телефоните си. А няма и никакво обяснение какво би могъл да означава Аполон за древните хора, за да има въобще база за сравнение и някакво усилие на въображението – без което нищо не се научава.

    Има таблици за попълване. И определения от този сорт (взимам наслуки, навсякъде пише общо взето същото): „Епитетът е художествено определение, с което се характеризира лице или предмет” („Булвест”, в каре в полето на страницата). Тук имаме три синонимни думи и нищо повече: епитет, определение, характеризиране. А какво значи да характеризираш нещо, да го определяш? После: „Епитетът откроява съществено качество на предмета, което го отличава сред други предмети, и засилва образността и изразителността на речта.” Е, да пренебрегнем бюрократичния стил – толкова могат авторите; макар че много добре си представям двете възможни реакции в ума на ученика: пълна празнота („какво, какво?”) и отвращение („пфффф! и това трябва да помня!”). Да видим просто дали това, което се твърди, е вярно. В самия урок има точно един абзац върху епитетите в „Илиада”, в който се казва, че постоянните епитети са „сред формулите… с които изобилства Омировият епос” и че „те могат да се явяват без пряка връзка с конкретната ситуация”. Тук се имплицира, между другото, негативна оценка за Омировата поема и не е само този учебник, който несъзнателно внушава, че цялата работа е тягостна, неразбираема, без връзка с живота и пр. В това отношение съчувствам на авторите –  те смятат, че са длъжни да ползват лошите преводи на антична литература, с които разполагаме на български. А не само не сме длъжни да ги ползваме, ами е и ВРЕДНО да ги ползваме. Самите автори на учебници явно затъпяват, докато се опитват да се нагодят към тях.

    Но това е друга тема!

    Да се върнем на епитетите. Значи дотук на учениците им се казват следните неща:

    Епитетите характеризират предмети.

    Те засилват изразителността.

    Те са формули.

    Явяват се и без връзка с контекста.

    Поставете се сега на мястото на ученика и се опитайте да разсъждавате малко, като свържете тези твърдения с епитета на Аполон „далнометец” или пък с този на Ахил – „богоравен”. Опитайте наистина!

    Какво се получава в ума ви? Едно голямо нищо, нали?

    Същото е и в умовете на учениците.

    И как биха могли те да знаят какво е значела думата „богоравен” или  „далнометец”, както там са в оригинал, за старите гърци, за да могат въобще да разберат, дори буквално, текста – преди да се опитат да го свържат с определенията в учебниците си?

    Тук в миниатюра се вижда целият модел на настоящото обучение по литература в българските училища: дава се абстрактна рамка, определения някакви, думи за наизустяване, а после в тази рамка се слага пълнеж от примери. Между рамка и пълнеж отдалече може и да изглежда, че има връзка – доколкото например тук има връзка между отделните твърдения, понеже всички уж говорят за епитетите. Но конкретно – как засилват изразителността епитетите и то явявайки се без връзка със „ситуацията” и бидейки „формули”? Ами никак, ето как. И аз се питам как така в университета уж се преподава детайлен стилистичен анализ на текста („close reading”), а сред авторите на учебници, все дипломирани филолози, не си личи да има един, който знае как да чете!

    О! Реторичен въпрос. Бог знае къде са вече камъните с надписи по тях.

    В два-три учебника все пак се споменава, че и в старите български песни има „постоянни епитети”. Като пример неизменно се дава „вода студена”. Да не би подсъзнанието тук да говори? Но шегата настрана. Всъщност, дават се „вода студена” и „гора зелена”.

    Ето и една песен с тези епитети:

    Горо ле, горо зелена,
    пътят ми не е от тука,
    ала от тука ще мина,
    че имаш сянка дебела,
    че имаш вода студена.

    Това е летен пейзаж. Стилизиран летен пейзаж (епитетът е стилизиране на образа). Гората (планината) е раззеленена. Дебелата сянка и студената вода са желани. Те са основни образи на лятото. Те СА лятото. Към тях можем да добавим и „ведрото (ясното) небо”. Условието тук е, че трябва да можем да си го представим – не само като картина, а и като чувство. Трябва да сме вървели поне веднъж през поле по жегата и да сме се зарадвали на вода и сянка.

    За контраст: ако имахме зимен пейзаж, никоя от тези „формули”, както за нещастие е прието да се наричат, нямаше да фигурира. В зимния пейзаж имаме „студена пуста планина”:

    Млада ще, мамо да йумра,
    едно ще да ти заръчам…
    Горе ме, мамо, занеси,
    в студена пуста планина,
    та да ме Сабо накичи
    с драйшейан (бръшлян), с бели пелеши (кокичета).

    Толкова за появата на епитети „без връзка с конкретната ситуация”.

    Ученикът също така може да се замисли каква друга бива сянката, освен „дебела”, какво е сянката всъщност, какво е тя за него или за пътника, овчаря,  орача.

    После може да обърне внимание, че тези постоянни епитети в българските песни образуват ритмични фрази от 4 или 5 срички – 2+2 или 2+3 – защото това са фразите, с които се градят много от мелодиите, най-вече епическите.

    Сред тези, които са две + две, имаме и „ДОБЪР юнак”, което не означава просто че юнакът е силен и умел (това се съдържа в самата дума „юнак”), а най-вече че е добър по сърце и че добротата е основен елемент на истинското юначество. С други думи, няма истинска храброст и сила без доброта. Както е видно  и в едни от най-старите Маркови песни:

    Марко добива сила

    …и излезнал телци да си пасе.
    Изкарал ги към синьо езеро,
    тамо слуша писък на детенце –
    ойде Марко, де се гласо чуе,
    виде Марко детенце у люлкя,
    с шъпа го е водица напоил,
    с клончета му, бре, сенкя направил…

    С клончета сянка му е направил и с шепа водичка му е дал, когато той самият е бил все още дете …

    Нека този образ се запечати в ума ви, защото именно с този си жест Марко заслужава да добие необикновената си сила. Той не я добива, защото е син или съпруг на божество (както е при старогръцките герои), или защото е любимец на някого и враг на другиго, или защото много иска да бъде силен. Марко става царствен („крали”, „кралевики”) и свръхестествено юначен, защото е добър.

    Забравете поне за момент клишираните изображения от соц-а –  с потурите, мустаците и калпака –  и положете фигурата на Марко в планината, до някое езеро, като например над Спано поле в Пирин,  надвесен над детенцето в люлката – както е описано – преди да се запитате на какво е образ това?

    Друг елемент на „нравствения заряд” на мита е пълната липса на корист, още по-ярко откроена в една друга стара песен, „Марко и кръстато орленце”.

    Запали се Янина планина,

    и изгоре той големо дърво,
    у дървото той големо гньездо,
    у гньездото кърстато орленце,
    имало йе ситни дробни пилци,
    та не стело пилци да остави;
    изгорело той големо гньездо,
    изгорели ситни-дробни пилци,
    изгорело кърстато орленце,
    изгорели нодзе до колена,
    изгорели крила до рамена;
    паднало йе кърстато орленце,
    паднало йе низ големо дърво,
    паднало йе низ големо гньездо,
    паднало йе на пуста поляна,
    на поляна до равни друмове.
    Па си пошли седемдесе души,
    седемдесе се млади юнаци,
    да си мира земя покрайнина;
    па ойдоа, земя умириа.
    Върнаа се седемдесе души,
    седемдесе се млади юнаци,
    па минаа през гора зелена,
    а орленце на друмове лежи.
    Секи мина, секи го подритна.
    Най-отзад йе Марко добър юнак,
    он си мина, он го не замина,
    нел се сведе от добрата коня,
    та си везе кърстато орленце,
    та го тури коню на теркиа,
    па си ойде на свои дворове,
    па остави кърстато орленце,
    остави го у ладни одаи,
    у одаи, у благи ябуки…

     

    Марко спасява орленцето без никаква мисъл за възможна отплата, въпреки че отплата ще има –    когато самият Марко се разболява, орленцето разгонва хищните птици, виещи се над него:

    Разгони ги кърстато орленце,
    па се вие над Марка юнака,
    крила пери, та му сенкя прави,
    у клюница водица доноси,
    та си пои Маркоте юнака.

    Може би някои от вас са забелязали образната рима със сянката и водата не само в тези две песни, но и в цитираната по-горе за пътя през гората (която вероятно е фрагмент). И е време може би да се помъчим да разберем – както казва Ръскин по-горе – на какво в природата е въплъщение Марко. Кое е свързано с водата и сянката и притежава страшна, но деликатна сила? И с какво се свързва името на Марко из целия Балкански полуостров, та чак и в Италия (виж малко по-долу, или коментара върху началото на песен XII от Дантевия „Ад” тук)?

    Конят на Марко може да ни подскаже:

    Шетба шетат Марко Прилепчанец,
    шетба шетат земя по краина…
    Ми привявнал коня шаренаго,
    шаренаго коня, дебелаго,
    дебелаго коня, кършигоро;

    Какво значи „кършигоро”? Ако отворите етимологическия речник, там пише „епитет на коня на Крали Марко”. В тълковния думата въобще не присъства (ако се питате защо – достатъчно е да сравните речниците на Андрейчин и компания с този на Стефан Младенов от 1951г. Точно както македонският език е целенасочено сближаван със сръбския, така и българският е изкуствено пълнен с русизми, за сметка, разбира се, на лексиката на автентичните български говори.) Етимологическият речник поне дава и двете думи: „гора” и „кърши”. Мое убеждение е, че поради промяната в значението на думите, сега „кършѝгоро” се разбира като „кършещ гората, клоните”, минаващ като вихър през дърветата, но старото значение на епитета е „трошещ, ронещ планината” с копита. Старото значение на думата „гора” е „планина”, а „кърши”, например, в югозападните говори означава „счупвам, отчупвам върха, сдробявам, правя на късове”. Думата е етимологически свързана и с „крах” и „крушение”. И не на последно място в цяла България има „Маркови” камъни и скали, каквито има дори и покрай Тренто в Италия – наричат се Lavini di Marco и представляват скални късове по стръмен склон. Близо до тези „лавини” има и две езера. (Ако някой с италиански иска да се порови за това име, нека да потвърди или оспори моето предположение.) Всъщност, надявам се, че няма нужда да се посочва изрично връзката на камъка и водата. Тя е например прекрасно изобразена в мраморната чешма на стария площад в Сандански, от която тече „вода студена” под „дебелата сянка” на величествен чинар (над 650 г., както пише на табелата), и се явява по същия начин (камък, извор и вековно дърво) на не едно място за курбан над селата из цялата страна.

    Марко е силата, която цепи камъка и планинските върхове, земетръс може би (както, разбира се, и по метонимия – самият камък, строшените канари). Това е – по думите на Ръскин – „коренът”:

    се наметнал с` гуна кабаница,
    ми църнеет като темен облак.
    Къ`й да стъпит Шарец добра коня,
    било спилье ил`станоит камень,
    ми потонвит коня до колена.

    [спилье – зъбери, канари; станоит камень – монолитна скала]

    От що ми е сила у юнака,
    йе притежа майке църне-земе,
    от тежина гърда посеещем,
    та ми йечит кутра църна земя,
    ем ми йечит ко`ли`от се тресит.

    ето ти го Марко се зададе,
    от планина скокат на планина,
    а пред него мъгли и прахови,
    а зад него дождой от каменье…

     

    Този образ на Марко няма нищо общо с онзи, който „освобождава три синджира роби”. В тази видимо късна песен за синджирите роби (вероятно калка от коледна песен за юнак (най-често Свети Георги), който убива сура ламя и от отсечените ѝ глави бликват три потока: жълто жито, ройно вино и бяло мляко), Марко е вече християнизиран и далеч не носи моралната сила, която притежава в най-старите фрагменти от епоса. И ако в нашите училища наистина се учеше литература, а не се усвояваха идеологически рамки, почти идентични с тези от соц-а, щяхме да учим децата да правят именно такива разлики. И щяхме да ги учим да свързват песните с личния опит, който те действително имат – със слънцето, въздуха, водата и сянката – а не със спуснатите им отгоре измислени „ценности и норми, конфликти и проблеми”. „Крали Марко освобождава три синджира роби” вече не се учи, но не се учат и никакви стари български песни. В програмата и учебниците за пети клас се предполага да се преподава нещо несъществуващо, наречено „фолклорен модел за света”! Сякаш фолклорът, чиито корени се губят в праисторията, предполага „модел” някакъв! Не искам да ви цитирам ужасните лъжи и клишета, чрез които на децата се втълпява, че фолклорът е останка от родово-общинния строй, тоест, че техните прабаби и дядовци преди 150 години са били първобитни патриархални аналфабети. По абсолютно същия начин в осми клас се иска от учениците да изучават несъществуващия „светоглед” на Античността – защото явно 14 века могат да бъдат сведени до няколко идеи, подредени в табличка, и тест с четири възможни отговора! И когато сме на това ниво в най-базисното осмисляне на програмата и учебника, какво остава да искаме да се прави връзка между български и старогръцки епос и да има някакво надграждане в знанията. Все едно да молим продавач на зарзават да ни построи ракета до Марс!

    *

    В началото на книгата си „Гьодел, Ешер, Бах” (виж тук) Дъглас Хофстатър има един абзац, озаглавен „Излизане от системата”. Първото изречение гласи: „Вродено качество на интелекта е способността му да се откъсва от задачата, която изпълнява, за да огледа вече свършеното.” По този начин интелектът всъщност може да си даде сметка в каква система е влязъл и че може би е по-добре да излезе от нея. По отношение на литературата ние продължаваме да функционираме в системата, наследена от последните 70 години. Не зная още какви куриози, какви висоти на глупостта трябва да излязат наяве, за да осъзнаем, че е време да излезем от тази система и честно да си дадем сметка докъде сме я докарали.

    И не, това не се отнася до вас – главни асистенти, доценти, доктори, професори и прочие  титулувани литератори, които пишете тези учебници и съчинявате или обучавате хората, които съчиняват, абсурдистките програми на МОН. (Предизвиквам читателя да си свали някоя от тези програми и да я прочете, без да му се завие свят или да избухне в горчив смях!)

    Обръщам се към вас – новодошлите, у които има поне капка доблест и зрънце интелект.

     

    Прочети “Основи на четенето” (първа част) на Езра Паунд.

    Обратно към съдържанието на броя.