• из “Животът и неговите изкуства”

    Джон Ръскин

     

    Читателят нека обърне внимание, че изкуствата за Джон Ръскин са ни повече, ни по-малко от “овладяване на живота”.

    Лекцията, чието пълно заглавие гласи “Мистерията на живота и неговите изкуства”, Ръскин изнася в Дъблин на 13 май 1868г. Тя е част от серия следобедни лекции на различни теми, организирана от видни граждани на града.

    Тук представяме само кратък откъс. Рисунките са на Ръскин.

    *

    Повикахте ме, за да ви говоря за изкуство; отзовах се и дойдох. Но главното, което имам да ви кажа, е следното: за изкуството не се говори. А фактът, че все пак се говори за него, означава, че то или е лошо, или въобще го няма. Никой истински художник никога не е говорил за изкуството си. Най-великите не проронват и дума. Дори Рейнолдс не е изключение, защото той пише за онова, което сам не може да прави, но за онова, което му се удава, – не казва нищо.

    Когато човек наистина си върши работата, той не говори за нея. Думите вече му се струват безсъдържателни – просто теории.

    Нима птичката има нужда от теория за да изгради гнездото си или пък за да се похвали, че го е построила? Всяка добра работа се върши по този начин – без колебание, без затруднения, без самохвалство; у най-добрите сред хората, които вършат нещо, има вътрешна и неподвластна сила, близка до инстинкта при животните. Убеден съм дори, че у най-съвършените творци, разумът не измества, а се присъединява към тоя  инстинкт, който е толкова по-божествен от този на по-нисшите животни, колкото човешкото тяло е по-красиво от тяхното. Убеден съм, че великият певец пее не с по-малко, а с повече и с по-богат, по-разнообразно приложим и податлив на усъвършенстване инстинкт от славея; че великият архитект строи с повече инстинкт от бобъра и пчелата, с повече вродено чувство за пропорция, обемащо всичката красота, и с божествена изобретателност, способна да създаде всякаква постройка. Но така или иначе, независимо дали инстинктът е повече или по-малко от този на по-нисшите животни, дали е като техния или е различен, човешкото изкуство зависи от този инстинкт, а после – и от известна практика и знания;  както и от въображение, дисциплинирано с мислене. Всеки, който наистина притежава такова въображение знае, че то не може да бъде предадено, и всеки истински критик знае, че то не може да бъде обяснено – освен след дългогодишни и тежки усилия.

    Този път към овладяването на живота, по който хората са изкачвали хълм след хълм, алпийски връх след алпийски връх, от които и са слизали – нима си мислите, че някой може да ви го начертае ей така, с говорене? Та с приказки и на едно възвишение не бихме могли да се изкачим. Може само някой да ни поведе нагоре, стъпка по стъпка, – няма друг начин; но дори и в този случай, най-добре – без приказки. Вие, момичета, които сте се катерили по хълмовете, знаете как лошият водач  все дърдори и размахва ръце; и все казва “стъпи тук” и “внимавай да не залитнеш там”.  Добрият водач обаче върви безмълвно, дума не обелва, като ви държи под око и превръща ръката си в желязна подпора при нужда.

    Ето по този бавен начин може да се преподава изкуството – ако имате доверие на своя водач и оставяте ръката му да ви служи за желязна подпора, когато е нужно . Но на кой учител по изкуство имате такова доверие? Със сигурност не на мен. Както споменах в началото, зная много добре, че ме оставяте въобще да изнасям тази лекция само защото смятате, че мога да говоря, а не защото вярвате, че си разбирам от работата. Ако ви кажа нещо, което ви се стори странно, няма да ми повярвате, но аз мога да ви бъда полезен единствено казвайки ви странни неща. Мога да ви бъда много полезен,  безкрайно полезен,  изговаряйки само две думи, –  стига да им повярвате; но това няма да стане, защото онова, което би ви било наистина от полза, няма да ви се хареса. Всички например се прехласвате по Гюстав Доре. Е, да си представим, че ви казвам по възможно най-твърдия начин, че изкуството на Гюстав Доре е лошо изкуство –  не защото е слабо или се е провалило, а поради ужасната си сила, която е влудяващата и замърсяваща сила на Фуриите и Харпиите в едно; че докато гледате творбите му, чистото или красиво изкуство е недостъпно за вас. Да си представим, че това ви казвам! Каква полза? Нима по-малко ще гледате Гюстав Доре? Предполагам, че дори напротив. От друга страна, мога и да ви благоразположа, ако поискам. Достатъчно ми е ясно какво харесвате и как да го похваля, за да ви се харесам. Мога да ви говоря за луната, за здрача, за пролетните цветя и есенните листа, или за някоя Мадона на Рафаел (с такова майчинско изражение!) и за Сибилите на Микеланджело (каква величественост!), и за светците на Анджелико (тъй благочестиви!), и херувимчетата на Кореджо (колко сладки!). Макар и стар, все още мога да ви изсвиря мелодия, на която да затанцувате. Но нито вие, нито аз ще помъдреем от това; а дори и да можехме да го направим , нашата мъдрост не би имала никакъв ефект на практика. Защото изкуствата, доколкото могат да се преподават, се различават от науките и по това: тяхната сила се основава не просто на предаваеми факти, а и на нагласи, които се създават. Изкуството не се постига с усилия на мисълта, нито може да бъде обяснено, колкото и да са точни думите ни. Изкуството е инстинктивен и необходим резултат на сила, която се формира в ума в продължение на поколения, и при определени социални условия, които се създават също толкова бавно, колкото и способностите обуславяни от тях, избухва в нов живот. Цели епохи на могъщата история и страстите на безброй мъртви се концентрират в съществуването на едно благородно изкуство. И ако имахме такова благородно изкуство сред нас, ние щяхме да го чувстваме и да ликуваме, а нямаше да искаме да слушаме лекции за него. И понеже го нямаме, знайте едно: трябва да се върнем към корена или поне към онова място на стъблото, което е все още живо, но където клоните са започнали вече да съхнат.

    *

     

    Прочети втора част на “Бележки върху “Златната клонка” на Фрейзър” на Лудвиг Витгенщайн. (Първа част тук.)

    Обратно към съдържанието на броя.