• из “История на растенията”

    Луи Фигие

     

    Картина на природата

    Илюстрирано издание за деца (1874г.)

    (На фигурата: напречен разрез на дъб на осемнадесет години.)

     

     

    ЧАСТ ПЪРВА – ОРГАНОГРАФИЯ И ФИЗИОЛОГИЯ

     

    Глава втора

    СТЪБЛОТО

    Стъблото е оста на горната система на растението. На него на интервали се намират жизнени възли (очи), от които израстват листата и пъпките, разположени в съвършена подредба. Коренът не притежава никакъв подобен ред. Тази отличителна черта ни позволява винаги да различим по растителната ос онова, което действително принадлежи на стъблото, от частите на самия корен.

    Стъблото е частта на растението, разположена във въздуха, която поддържа и ражда клони, филизи, листа и цветя. През неговата тъкан течностите, изсмуквани от корените, проникват във вътрешността на растението като хранителни сокове, осигуряващи неговия растеж и поддръжката на жизнените му функции.

    Формата, дебелината, посоката на стъблата зависят от ролята, която всяко растение трябва да играе в огромното растително население, покриващо и красящо нашата планета. Растенията, които имат нужда от чист и често обновяващ се въздух, за да живеят, се издигат на прави, яки и стройни стъбла. Когато имат нужда само от влажен, по-сгъстен, по-рядко обновяван въздух; когато трябва да пълзят по земята или да се плъзгат из храсталаците, стъблата са дълги, коленчати и влачещи се. Ако трябва да висят във въздуха, като се придържат към по-яки растения, увисвайки на дърветата в горите като чудни леки гирлянди, те разполагат с гъвкави, тънки и меки стъбла, за да могат да прегърнат с нежните си волути стволовете на дърветата и храстите. Така, природата създава външните форми на растенията според ролята, която предварително им е отредила и спрямо функциите им.

    Няма по-голямо разнообразие от това на осанките на растителните стъбла в техните безкрайни вариации, които нерядко ни дават завършени образи на красота и грация. Скулптурата и живописта са заели от стволовете на някои дървета моделите за величествена и стройна архитектура, чиито форми, в употреба и до днес, познаваме още от най-голяма древност. Сред растителното разнообразие човекът е намерил първите си орнаменти и конструкции. Стъблото на палмата и на фурмата, листата на мечата стъпка са ни дали модела на величествените коринтски колони; пръчките на лозата, естествените гирлянди на младите увивни растения са дали на древното изкуство типовете орнаменти, запазени и в днешната ни архитектура. Именно чрез подражанието на природата първоначално е родено и се усъвършенства изкуството.

    […]

    Стъблата на увивните растения не се вият винаги в една и съща посока. За всеки вид обаче посоката е една и не се променя, когато се опитаме да я сменим. Ако си представим, че растението се омотова около нашето тяло, то някои, като поветицата, се вият отдясно наляво; други, като хмела, се вият отляво надясно.

     

    […]

     

    Глава трета

    ПЪПКАТА

    Досега разгледахме само криволичещите, безформени корени и обезлистените стъбла [коренищата]. Преди да се вгледаме в премяната на растенията – техните клони, вейки, листа и цветя – трябва да се спрем на онази тяхна част, съдържаща в себе си всички тези елементи. Става дума за пъпката, криеща под зелената си обвивка началата на цялата бляскава украса на природата, която се ражда и умира всяка година. Пъпката е, така да се каже, първоизворът на младото растение: една пъпка е достатъчна, за да се появи нов индивид и градинарите често използват това нейно свойство, за да възпроизвеждат най-чудни и разновидни растения. Но в нормални условия пъпката не е предназначена да се отдели от растението майка. Растението я храни, подсилва, уголемява, докато пъпката сама не се превърне в орган, допринасящ, заедно с всички други, за живота на индивида.

    Пъпката може да се смята за основен елемент на растението, без който то бързо би загинало. Именно пъпката всяка година попълва загубите, предопределени от растежа; тя замества цветята, листата, изчезналите вейки. Чрез пъпката растението расте и удължава своето съществуване; чрез нея всяка пролет от обитателите на нашите гори изчезват знаците на старостта: пъпката е самото обновление на растителния свят.

    Може да се каже, също така, че всичко в растението е пъпка. Няма част, която да не създава пъпки: корените, листата, дори цветовете могат при дадени стечения на обстоятелствата да родят пъпки, тъй като природата никога не губи от поглед същността на органичния живот: постоянното творене на нови същества.

    Различаваме два вида пъпки: дървесните пъпки, които произвеждат клони и листа; и цветните пъпки, които съдържат едновременно и листа и цветове.

    Междудругото, не трябва да се бъркат пъпките с неразтворените цветове: казваме пъпка на роза или на карамфил, но те съдържат само цветето, преди то да се отвори, докато истинската пъпка в своята сложна и компактна форма съдържа всички елементи, необходими за развитието на младото растение и, както отбелязахме преди малко, сама би била достатъчна, за да роди нов индивид.

    Пъпката е първата възраст и първата форма на растителните оси на развитие. Тя се намира на върха на оста, която прораства, или в пазвата на листата. При тревистите растения по принцип, както и при много дървета в страните близки до екватора, където растителността, така да се каже, никога не си почива, пъпките са голи; ще рече, всичките млади листа си приличат и едва в последствие приемат формата на същинските листа. Но в страните, където зимата, повече или по-малко сурова, унищожава най-деликатните органи, най-външните листа, които трябва да покриват другите, пъпките преминават през различни етапи, докато накрая не се превърнат в предпазни органи. Те се превръщат в люспи, твърди мембрани, които често разполагат от вътрешната си част с дебел пух, изобилен мъх или слоеве смолист сок, неразтворим във вода и задържащ добре топлината. Благодарение на този мек и топъл подслон зачатъкът на младия филиз е така добре обвит, така плътно повит, че е съвършено предпазен от разрушителното действие на въздуха. Чрез експеримент е установено, че пъпки, откъснати от дървото, на които наранената част на разреза е покрита с лак, могат да издържат много време във вода, без въобще да се променят.

    Покриващите люспи във всички случаи са видоизменени листа, но не винаги представляват една и съща част на листото. Природата използва най-различни прийоми, за да превърне едно листо в люспа. Колкото до останалото, между люспите на една пъпка и листата, съдържащи се в нея, често намираме междинни форми, които ни дават да видим различните метаморфози, чието вместилище е листото, преминаващо от едно състояние в друго. На фиг. 1, показваща незабележимия преход на листото в люспа при френското грозде, достатъчно ясно се открояват етапите на постепенното превръщане на един орган в друг, тъй че не е необходимо да навлизаме в повече детайли тук.

    Фиг. 1

    Листата не винаги са разположени по един и същ начин в пъпката, независимо дали ги разглеждаме поотделно или в разположението им едно спрямо друго. Разлистването, както го наричат ботаниците, е отличителна черта, много полезна за лесовъдите, които искат да опознаят природата на дърветата през зимата. Затова ще кажем няколко думи по този въпрос.

    Да разгледаме първо листото в пъпката само по себе си. Ето какви са различните позиции, които листото може да заеме. То може да бъде сгънато напречно, така че горната му част да покрива долната, както при дървото лале (фиг. 2).

    Фиг. 2

    Може да бъде сгънато по дължина, така че едната му половина да покрива плътно другата, както при бадема (фиг. 3).

    Фиг. 3

    Може да бъде плисирано като ветрило, както при брезата (фиг. 4), или навито на фунийка, както при хеликонията (фиг. 5).

    Фиг. 4 и фиг. 5

    Може да бъде завито от двата края, които са огледални един на друг, като при лапада (фиг. 6), или са един в друг, като при тополата (фиг. 7).

    Фиг. 6

     

    Фиг. 7

    Няма да навлизаме в повече детайли по този въпрос; фигура 8, 9 и 10, които показват напречен разрез на пъпките на салвия, люляк и перуника, са достатъчни, за да дадат представа за взаиморазположението на младите листа, докато все още се намират в пъпката, при известен брой растения.

    Фиг. 8 (салвия)

    Фиг. 9 (люляк)

    Фиг. 10 (перуника)

    При почти всички дървета по нашите земи, пъпките се появяват напролет, бързо прекъсват развитието си и прорастват едва на следващата пролет. Те се превръщат в разклонения, с други думи, много бавно и всяка година има само един период на растене на клоните.

    Прасковата и лозата обаче годишно произвеждат две поколения клони. Това е, защото техните люспести пъпки, които остават в покой през есента и зимата на предходната година, се разпукват през пролетта и раждат в пазвата на листата си нови пъпки, които, вместо да заспят и да се развият едва на следващия сезон, напротив, продължават да растат без прекъсване и дават форма на нови клони. Градинарите са нарекли тези пъпки летни. Клоните, израстващи от тях, на свой ред носят люспести пъпки, които се развиват на следващата година и които наричаме спящи пъпки.

    Досега обърнахме внимание само на нормалните пъпки, които се раждат в пазвите на листата или на върха на тяхната ос. Има и други, които се появяват по растението без ред и чието място съответно не можем да предвидим. Това са тъй-наречените добавъчни пъпки. Тези случайни пъпки могат да се появят по всички части на растението – по стъблото, листата, цветовете и корените. Корените на смрадликата, например, както и тези на бялата топола и бялата акация, се простират хоризонтално в почвата много близо до повърхността и произвеждат добавъчни пъпки, които не след дълго пускат свои корени и размножават растението толкова добре, че новото, жадно за живот потомство, само след няколко години може да се окаже проблемно или вредно.

    Формирането на добавъчните пъпки много често се определя от случайни дразнители, които действат като външни причинители по повърхността на клоните и корените. Такъв дразнител например може да бъде колело на каруца, която се отърква в ствола на растението, или пък рана в корена от палешник на рало и т.н.

    Произвеждането на добавъчни пъпки по дърветата, когато бъдат наранени, ежедневно се използва в градинарството.

    Ако отрежем доземи горските растения, които оставени на спокойствие биха се превърнали в дървета, ние ги превръщаме в дънери. Дънерите в последствие обрастват с клони на еднаква възраст и с еднаква сила: с други думи, превръщаме високата гора в сечище а после – в кория.

    Виждали сте такива върби – с огромни, ниски, често криви стволове с дупки, покрити с дебела китка клони (фиг. 11). Тези кичести дървета дължат особената си форма на едно специално, периодично, равномерно орязване. В следствие на нараняването се образуват множество добавъчни пъпки и така се развиват тези видимо еднакви на дължина и дебелина клони, които използваме за подпори за овошки, в лозя и др.

    Фиг. 11 (Вместо оригиналната илюстрация, която е сканирана с лошо качество, даваме тук картина на същищ вид върби на Алфонс Аселберг (1839-1916) – бел. ред.)

    На италианската топола ѝ трябват поне 25-30 години, за да се превърне в дървен материал с някаква стойност и да може да бъде отсечена; но дървото всъщност се подкастря на всеки пет години. Раните от рязането се покриват с множество добавъчни пъпки и произвеждат по този начин доста клони, които се ползват за плетове, колове и за горене.

    Пъпките са разположени по стъблото, за да поемат храна и да се развиват в клони. Благодарение на това можем да ги отделим от растението, върху което са се родили, без да навредим на органите му, а самите пъпки можем да сложим на друго растение, което да им послужи, така да се каже, за хранене. Градинарите се възползват от тази особеност, за да облагородяват диви дръвчета. За тази цел, те оголват дървесината на подложката чрез разрез в кората във формата на буквата Т и върху тази рана от вътрешната страна слагат калем или парче кора с естествена млада пъпка, взета от растението, на което сменяме “хранителката”; това се нарича присаждане.

    На фиг. 12 се вижда начина, по който градинарите правят присаждането. А показва клонката на подложката с кръстообразния разрез; В – калема; С – калема на мястото си на подложката. Пъпката продължава да расте и да се развива върху новото стъбло, на което сме я присадили: тя произвежда листа и цвят. По този начин, ако желаем, можем да превърнем един прост растителен вид в друг с различни листа и цветове. Присаждането играе важна роля в градинарството.

    Рязането и премахването на пъпки, върху което няма да се спираме сега, има за цел да премахва известен брой пъпки, за да може поеманата от централното стъбло храна да се разпределя на по-малки части и съответните органи да станат по-здрави и плодовити.

    Фиг. 12

     

     

     

    Прочети “Ламцадрица” на Рада Барутска.

    Обратно към съдържанието на броя.