• Изкуството не е за малодушните

    Олга Николова

     

     

    Поезията – “изкуство първоначално създадено, за да радва сърцето”

    Езра Паунд в “Основи на четенето”

    *

    Когато човек огледа литературното ни поле, му става ясно, че у нас има два критерия за добро стихотворение. Първият и най-важен е: кой го е написал? Този критерий засенчва всички други – такива дълбоки корени е пуснал в читателското съзнание! Именно според него и най-глупавото стихотворение, на Екатерина Йосифова например, минава за велико. Щом “самата” Екатерина Йосифова го е написала, възможно ли е да е нещо друго, освен хубаво!? Това са всъщност останки от разновидните култове към личността, страстно възпитавани у нас от десетилетия. Абсолютно по същия критерий други се възмущават от публично изразено мнение, че преводът на Данте на Любен Любенов и Иван Иванов или на “Илиада” на Блага Димитрова и Александър Милев били слаби. Как! Блага Димитрова да напише нещо слабо! Любен Любенов – слаб преводач?! Анатема! И така нататък.

    Същият псевдокритерий работи и в обратната посока. Непрекъснато виждаме как на осмелилия се да пусне линк към публикация от някоя персона „нон грата“ веднага му се прави забележка и му се напомня, че няма значение какво пише там, а кой го е написал. Каква по-хубава илюстрация за постоянната дресировка на читателя в стадно поведение! Не мисли със собствената си глава! – му се внушава непрестанно. Гледай кой от кои е и помисли с кого искаш да се асоциираш, от кого те е страх, и с кого не е хубаво да те виждат! И ако слушаш, ще получиш награда – членска карта!

    В най-вулгарния си вариант този критерий се изразява в реплики като “коя е тази / този, че да критикува еди-кого-си”. Много от самите писатели играят същата игра, с удивителното си пренебрежение към “населението”, както не един сред тях нарича читателската аудитория. Едно презрително “кои сте вие!” звучи от толкова много писателски изказвания напоследък, че се питам да не би да е някаква умствена зараза, плъзнала из литературните кафенета и кръчми. Само онзи ден известен наш прозаик (във всички смисли на думата) заяви, че без тъй ценните ни писатели, сме щели просто да четем “собствените си глупости, до побъркване”. Друг известен наш прозаик непрекъснато споделя какво “крадливо племе” са българите и колко са прости. Чудя се, после, когато раздават автографи по панаири на книгата и премиери из страната, как гледат тези писатели същото това “население” в очите и му се усмихват? От висотата на самомнението или от низините на лицемерието?

    Вторият критерий за добро стихотворение, който се радва на страхотна популярност, е да не ти призлява от въпросното писание. Тук принадлежат всякакви мисли и реплики от рода на “харесва ми”, “много е приятно”, “точно това съм си го мислил/а”, “вълнуващо е” и т.н., та чак до “разгърнах книгата с трепет”, “прониза ме” и други подобни. Удоволствието е сведено до такава бледа сянка на някакво чувство, че по-правилно би било да се обобщи като “не ми става зле”.

    Нужно е да отбележим обаче, че този критерий е изцяло подчинен на предишния. Ако авторът не е сред правилните – тези, за които се чува постоянно, че са добри из съответните места (местата са различни за СБП и за групата СУ / НБУ/ ЛВ например – отново: всеки да си знае гьола!), той или тя НЕ МОЖЕ да буди никакви положителни емоции. Има табу и то работи.

    Думите “харесва ми” и “колко хубаво е казано” – като всички думи – биха имали значение единствено ако изричащият ги знае какво казва, тоест, ако знае действително какво му харесва и е положил усилие да разбере какво означава “хубаво казано” в литературата. Какво наистина буди стихотворението у теб? Какво изпитваш? Изпитваш ли нещо въобще? Сигурен ли си, че не имитираш нечия поза? И не се ли правиш, че ти харесва, защото така правят други хора, минаващи за важни? Знаеш ли какво значи “хубаво”, когато се отнася до поезията, или смяташ, като повечето, че “всичко е въпрос на вкус”?

    Догмата с вкуса всъщност е толкова популярна, че заслужава отделно внимание. В нея се кълне едва ли не цялото ни съвремие. Е, това изнася както на посредствените, така и на шарлатаните. А в литературната теория тази догма се е наложила като криворазбран плурализъм на гледните точки.

    Вкусът играе роля единствено когато говорим за добро изкуство. Вие може да предпочитате Флобер и символистите, а аз – Шекспир и трубадурите. Нивото, на което имаме разногласия, е отвъд основните критерии за добро и слабо в литературата. Едно ястие може да ви е повече или по-малко по вкуса, но само ако не е нито недопечено, нито препечено, нито пък е случайна смесица от каквото е останало в килера (кисели краставички и ягоди?). Една сграда може повече да ви радва от друга, но и двете трябва да са построени на базата на здрави принципи. И това важи за всяко изкуство, включително и поезията. Проблемът не е, че критериите са трудни за установяване, а че табутата и самовнушенията са придобили страшна сила, откакто литературният свят е станал една от залите на безкрайния лабиринт на мълвата.

    Доброто стихотворение предизвиква чиста радост. То разпалва ума и кара сърцето ви да заиграе. От него не ви става просто приятно. Не се успокоявате и “отморявате” като с холивудски филм или снимка в „National Geographic”, чийто най-забележим ефект е “изключването” на ума, или с други думи – безразличието, което след тревогите на деня ви се струва като удоволствие. Чувството не е някаква лека тръпка или хъмкане и оглеждане, за да видите какво правят другите. То е истина, която се разкрива мигновено и с великолепие пред вас. Но има един проблем: за да бъде това възможно, за да пламне умът ви – трябва да имате ум, който да се възпламенява; и за да заиграе сърцето ви – трябва да имате сърце, което умее да играе и да чува музиката. Нито едното, нито другото не са дадени по рождение и не се придобиват от само себе си. Те изискват упоритост и смелост, и –  характер. Защото първата стъпка в придобиването им е да се преборите с клишетата, с чуждите мисли, догмите и табутата в собствената си глава. А втората е да тренирате сетивата си, за да отворите, ако мога така да се изразя, път за слънчевите лъчи –  така че вътрешният ви пейзаж да избуи в живот.

    И така, преди да обявите поредните нелепости на някой си за голяма поезия, запитайте се дали стиховете будят нещо повече от замаскирано безразличие, дали действително вълнуват сърцето и ума ви, като тази венецианска кана от XV в.

     

    Или тези редове на Кийтс:

    Красивото завинаги е радост:
    то не умира, не ще изчезне като нас;
    нараства вечно прелестта му…

     

    Е, ще каже някой, с Кийтс ли да сравняваме съвременната поезия? Или пък с Шекспир? Не е ли убийствено това за младия поет?

    А с кого всъщност да сравнявате? Кое може да ви служи за мерило? На поредния шарлатанин вицовете, минаващи за стихотворения ли? Тогава ще се получава това, което се получава сега: удавническо блато от тъпота и превземки. Помислете: кое може да ви служи за мярка – най-доброто или посредственото? Нима с аршина на посредственото можете да уловите великолепното? Или може би си мислите, че не ви трябва мерило, че е въпрос на “усет”. То Е въпрос на усет, но усетът е знание за градациите в литературата. Ако мислите, че не ви е нужно мерило, това означава, че се оставяте несъзнателно друг да определя “мненията” ви.

    И нима не е видно, че именно защото сме загубили въобще понятието за аршин, за скалата на ценности, сме се заобиколили с пошлост и грозота? Огледайте се и ми кажете, този чудовищен строеж на вашата улица, в който не личи да има и помен от усет за пропорции, и помен от някаква любов към природата и към разнообразието, каквито виждаме и с просто око в готическите катедрали и възрожденските ни къщи, – този строеж с какво го сравнявате? Със заобикалящите го нему подобни? Какво буди подобно сравнение, освен примирение? Каквото – такова, колкото – толкова. А как, питам ви, ще престанем да строим и да живеем в бездушни кутийки с отвори, ако дори не си направим труда да научим какво е добра архитектура? И как ще престанем да превръщаме литературата си в бунище, ако не се научим да разпознаваме доброто в нея? Как ще измислим нещо ново и хубаво, ако не знаем нито какво е ново, не познавайки старото, нито какво е хубаво, познавайки само посредственото? Докато ви е страх да се сравнявате с Шекспир и Кийтс, или с Ботев и Петканов, никога нищо хубаво няма да създадете. Докато самата идея за подобно сравнение буди насмешка, а не желание да научите всичко, което има да се знае или ви е по силите да узнаете за поезията, нито ред, заслужаващ да се помни, няма да напишете. Защото изкуството не е за малодушните.

    За младия поет големите постижения на миналото са извор и ориентир: какво е направено, как е направено, какво още може да се направи. Само от един бърз поглед назад е видно, че има великолепни стихотворения по цялата гама от песенното до визуалното (от поезия за пеене до поезия за четене), по цялата гама от сатиричното до трагичното, от личното до драматичното, от краткото обредно или лирично стихотворение до дългата поема, разделена на “песни”. Във всяка гама има чудни образци. Разнообразието на поетическите форми, изобретени от човека, е удивително.

    А в нашата поезия днес има общо два вида стихотворения. Два! Да ги наречем, ще ми простите горчивината – “случка с неочакван край” и “размишления, породени от паднало листо”. На мястото на листото, можете да сложите клони, порутена къща, рязане на нокти, разглеждане на туристически забележителности, пушене на цигари и каквото щете все в същия регистър на баналното. Когато има опити да се излезе от този същински затвор за въображението, се полагат активни усилия те да бъдат потушени – я чрез редакторска намеса, която орязва всичко, излизащо извън рамката; я чрез остракиране, я чрез някоя друга метода за вкарване в лоното на бездарието.

    На какво се дължи тази беднота и убийствена монотонност? Най-вече на страх и невежество. Ако не знаеш да пееш, не можеш да напишеш песен. Ако не си майстор в четенето, не можеш да напишеш майсторско стихотворение за четене. Ако не познаваш образците в жанра, не можеш да напишеш драматичен монолог, сонет или балада. Все едно да искаме от някого да ни направи механичен часовник с триизмерна пружина, когато той е виждал само по някой будилник в антикварен магазин и е мервал с периферното си зрение часовникова кула. Как да напишем дълга поема, когато големите поеми на миналото са за нас музейни експонати, пред които стоим с безразличие – но пък в замислена поза? И как да очакваме хубава поема за природата, когато знанието на поетите ни за природата се базира предимно на популярни сайтове и книги в категорията “как да се храним правилно и да успеем в живота”?

     

    II.

    Една от причините да е на изчезване умението да се чете (като основа за умението да се пише) е липсата на спокойствие в начина ни на живот. Неслучайно в продължение на векове четенето е манастирско занимание.

    Тиражира се клишето, че доброто четене е бавното четене, и съм сигурна, че мнозина се питат какво значи “бавно четене”. Какво да значи? Фразата е калка от хранителната индустрия – бързо хранене, бавно хранене. Но точно като в хранителната индустрия, докато се придържате към противопоставянето бързо-бавно, не можете да излезете от капана.

    Ако искате да разберете какво е храната, трябва да покопаете в градината и да посъзерцавате природата.

    Ако искате да разберете какво е литературата, трябва да покопаете в градината на музите и да посъзерцавате нейните дарове:

    За Приап, бог на градините, и на пътниците приятел,
    с молитва овошките му и той самият
    още дълго време да са здрави,
    Дамян, земеделецът, положи на този олтар
    лъскав жълто-червен нар,
    купа смокини, сушени на слънце,
    чепка грозде, полуузряло,
    уханна дюля със мъх покрита,
    орех в разпукната обвивка зелена,
    краставица с цвета и листата ѝ,
    и зрели маслини в гърне – като златни.

    (Анонимен древногръцки автор, “Палатинска антология”)

    Виждате ли ги тези плодове – дар и за вас, дошлите двайсет и повече века по-късно?

     

    Или:

    Ела, моя раковино свещена,
    превърни се в песен…

    (фрагмент от Сафо; лирата се е правела от черупка на костенурка)

    Чувате ли я? Усещате ли как извивката на лирата е извивка на гласа?

     

    Или:

    Развивай, Добро, повивай.
    Орех се с листе развива.
    Под орешину имеше
    терзие, Добро, златаре;
    терзие седла шиеха
    с зелено сукно кроеха,
    златари юзди леяха
    от жълто злато пшеница.

    (старинна песен от с. Чуриково, Девинско, записана от Евгений Теодоров, “Древнотракийско наследство в българския фолклор”)

    Усетихте ли? Заискряха ли, заехтяха ли у вас ритмичните стъпки?

    В тази архаична песен, запазена в малко на брой и непълни варианти, може би сте забелязали, че щом златните юзди са пшеницата, то зеленото сукно е раззеленяващата се гора. А коя е Добра? Що за име (или епитет) е Добра? Какво развива и повива тя, така, както се вие хорото (ляво), което се играе на тази песен, и както се развиват листата от пролетните пъпки? И не на последно място – къде са конят и конникът, за когото приготвят седлото и юздите? Какво са те? Какъв е този свят – плод на майсторство? Вътрешен или външен е той? Метафорите тук са толкова наситени и така преплетени, че разнищването им е на практика невъзможно. Човек може по-скоро да застане спокойно пред преливащия се от едно в друго образ във въображението – дървото, разпукващите се пъпки, раззеленяващите се склонове, работещите майстори, конят със златни юзди, новопремененият свят. Нима не е мека зеленината – като кадифе или вълна на агне, каквато сте я виждали и наяве в полите на планината? Нима не блести пшеницата под ко̀сите лъчи на слънцето и в контраст с растящата сянка на развиващия се орех? Прочетете тази песен наново. Това е радост.

    Представете си всеки елемент в тази митична, архаична сцена – от извивките на седлото до юздите, подобни по форма на пшеничните класове.

     

    По-горе споменах, че една от първите стъпки в истинското разбиране на литературата е да изхвърлите клишетата. Забравете всичко, което, откакто се помните, ви е набивано в главата като “български фолклор” – всичките подобия на носии, губери, стомни, сцени с ансамбли, всичко!

    Тогава прочетете песента – за трети, за пети път. Какво виждате в нея? И какво остава невидимо, но се усеща? Защото песента говори колкото за видимото, толкова и за невидимото. Каква сила в природата се възпява? И с каква емоция? Каква човешка сила се възпява?

    Една от особеностите на нашите стари песни е, че те никога не назовават чувствата. Когато ми е мъчно, планината се притуря. Когато копнея за любимата, мъгла е покрила полето. Когато ми е весело, цветята говорят. Когато ме е страх от старостта, сенките дебнат. Когато съм отчаяна, реката приижда мътна. Когато съм самотен, говоря с вечерницата. Когато се влюбвам, соколът ми литва и конят ми се разиграва.

    Когато ми е празнично, целият свят се ражда наново. И обратното – обновяването на света за мен е празник.

    Ако се съсредоточите, ще видите връзката с обръщението към лирата (раковината) на Сафо и с дара от плодове за Приап. И в трите песни думите творят.

    Ако се съсредоточите ще видите може би и не толкова далечното ехо на същата идея за подреждането на света и в тази размяна на реплики из кореспонденцията на Албер Камю и Мария Казарес (думи, случайно попадащи тук, защото са ми подръка, и искам на хаоса да придам ред!):

    „Струва ми се не съвсем безполезно да хвърлям по едно око на ужасната неразбория, която цари в моя вътрешен свят. Отчайващото е, че никога няма да имам спокойствието, интелекта, силата на характера, необходими, за да създам ред вътре в себе си и се натъжавам при мисълта, че ще умра безвъзвратно такава, каквато съм се родила – безформена.” (Казарес)

    „Ако не безформен, то човек умира сам за себе си непонятен, разпръснат […]. Но може би, също така, постигнато единството, непоколебимата светлина на истината, е самата смърт. И за да почувстваме сърцето си, имаме нужда от мистерията, непрозрачността на битието, непрестанния повик, борбата срещу себе си и другите. Достатъчно е да го знаеш, за да боготвориш мълчаливо мистерията […].” (Камю)

    Както казва дъщерята на Камю в едно интервю, перифразирайки баща си: „Трябва да знаеш, че ще умреш, за да живееш добре”. Трябва да знаеш, че ще умреш, за да можеш да мислиш въобще. И трябва да можеш да мислиш, за да четеш. Имам предвид да четеш като занимание, свързано с добрия живот, далеч отвъд познаването на буквите.

    Сребърна чаша, изработена от чипровски златар, XVI в. “Терзие, Добро, златаре…”

    III.

    В „Основи на четенето”, по един типичен за него начин – чрез цитат и няколко реда обяснение, Езра Паунд представя в концентриран вид разбирането си за литературата.

    UBICUNQUE LINGUA ROMANA, IBI ROMA

    Древна Гърция и Рим са цивилизовали ЧРЕЗ ЕЗИКА. Езикът е в ръцете на писателите.

    [insults o’er dull and speechless tribes]

    Но този език не служи само за хроники на велики дела. Хораций и Шекспир може да провъзгласяват монументалната му и мнемонична стойност, но това не изчерпва нещата.
    Рим започва своя възход с езика на Цезар, Овидий и Тацит, и упада с надпреварата в реторика, „изказа, укриващ мисълта“ на дипломатите, и прочие.

     

    Подразбира се, че езикът би трябвало да разкрива мисълта, а не да я укрива.

    Езикът е културно наследство и като всяко културно наследство той може да бъде в ръцете само на онзи, който може да го поеме. А сред способните да го поемат, както ни напомня Паунд, има и такива, които го използват, за да „укриват мисълта” и на практика водят до упадъка му. Укриването на мисълта може да бъде както от самия себе си (дори и Рупчев често се крие зад думите), така и от „простолюдието” (почти всичкото ни литературознание действа в тази посока). Тук, разбира се, можем да посочим и езика на политиците, открито манипулативен (способността да „извърташ” се цени в политиката), както и този на науката, която все повече се оттегля от обществената сфера на „неспециалистите”. Ефектите са видими навсякъде около нас.

    Но на друго исках да ви обърна внимание. Цитатът в квадратните скоби е от 107-и сонет на Шекспир. В него Шекспир казва, че любовта му – „залог” за неговата смъртност (импликацията е, че ако не бяхме смъртни, нямаше да имаме любов), – никакви предсказания не биха могли да ограничат (тя е вечна, но как?). Ето, дори смъртната луна се е възродила (изгряла отново след затъмнението). И в настъпилия мир, с росата на благоуханното време любовта изглежда толкова свежа, че самата Смърт отстъпва пред нея: „Аз (поетът) ще живея в тези бедни рими”, докато Смъртта „тържествува над безчувствени и безсловесни племена”. И за теб, любов, тези стихове ще бъдат паметник, дори когато на тираните доспехите са вече прах.

    Паунд цитира „тържествува над безчувствени и безсловесни племена” като ключ към цялата идея за значението на литературата.

    В превода на Свинтила (прекалено опростен като цяло):

    Заплашва смърт ония племена,
    които са неуки, безсловесни.

    Смъртта, олицетворена у Шекспир, не „заплашва” безсловесните племена, а ги помита и злорадства (insults) над тях.

    При Валери Петров също е загубен зловещия характер на Смъртта и сцената е станала доста по-весела. За сметка на това е запазен образът на цветето (любовта претворена в стих) и отстъплението на Смъртта:

    В това балсамно време смях и песни
    в едно със любовта разцъфват пак
    и страшна за тълпите безсловесни,
    Смъртта пред моя стих прегъва крак.
            Нетленен, той по-дълго ще те пази
            от бронзовите кралски саркофази.

     

    Тук липсва обаче едно от най-важните прилагателни: племената са не само безсловесни, а и „безчувствени” (dull) [посочвам това като факт; преводът е добър]. И вместо да тържествува над племената (в сегашно време, сега и завинаги), Смъртта е просто страшна за тях. Валери Петров всъщност ни внушава, че благодарение на поезията Шекспир не се страхува от смъртта. Но поетът в оригинала е свидетел на нейното опустошение и двата образа – на росното цвете, метафора за любовта, дала форма на сонета, и на пометените безчувствени и безсловесни племена – са поставени един до друг. Едното, и именно цветето, една от най-крехките форми на живот, противостои на мощното опустошение (над цели народи!) на Смъртта – подобно на малко цвете, устояващо на бурите и ветровете по върха на планината. Какво означава този контраст? Задръжте във въображението си двата образа и ще видите колко дълбоко, отвъд класическата идея, че словото е безсмъртно, прониква Шекспировата мисъл.

    Защото преди словесността са сетивата. „Dull” се употребява за глух, сляп и въобще лишен от сетивност човек (или животно и пр.). В „Хенри VIII” в речта на един от персонажите същата дума описва смъртта така: „когато вече спя в безчувствения мрамор”. Тъй че Смъртта чака не само онзи, който нито може да чете, нито да говори и пише, който е мъртъв вече така или иначе за радостите на словесното изкуство, а и онзи, който е неспособен да види цветето, да усети благоуханието, да чуе ритъма, да изпита любов. И точно както това е индивидуалната съдба на невежия и сетивно бедния, това е и съдбата на племето, което не познава или е загубило усета си за своята поезия.

    Под „смърт” тук се разбира не просто завръщането в небитието, и не просто забвението (по-страшно от физическата смърт – идея, която срещаме в цялата европейска литература от самото ѝ начало, включително и в нашите стари песни), а най-вече онази смърт, която Данте описва в третата песен на „Ад” – смъртта приживе на страхливците, на конформистите, на отреклите се от „благото на интелекта”. Поезията е едно от благата на интелекта. Сред другите са любовта към природата и хората, почитта към въображението, стремежът към знание…

     

    IV.

    Добре, – чувам как някои сред вас ще кажат, – конкретно как да разберем дали едно стихотворение е добро?

    Най-напред като се осмелите да си зададете самия въпрос.

    Без да отдавате значение на това кой е написал стихотворението. Без да отдавате значение на това кой ви го е препоръчал и колко се котира съответният автор. Пренебрегвайки дори всичко, на което от малки са ви учили! Защото, за зла съдба, именно от малки сме дресирани в осакатяващи тертипи на поведение, и клишетата и лъжите са се превърнали в околна среда за нас. Възпитани сме да се преструваме, че ерзацът ни върши работа. Но животът не може да се фалшифицира. И живото в поезията не може да се фалшифицира.

    Задайте си въпроса „Добро ли е?” – без страх – и ще видите как погледът ви ще започне да се избистря.

    После, заменете култа към личността с почит към красотата и истината. Индивидуалното постижение може да бъде предмет на почит, единствено доколкото въплъщава истинско благородство; с други думи, доколкото засилва у нас любовта към справедливото, истинското и  хубавото.

    И когато успеете да застанете лице в лице със стиха, си позволете да изпитвате това, което изпитвате, а не това, което би трябвало да изпитвате. Книжката върви, прелиствате страниците и ви е „приятно” – значи най-вероятно не изпитвате нищо повече от блед интерес. Защото всеки, който е усещал силата на поезията, знае: човек не може да издържи повече от няколко страници и може да прекара дни, седмици с едно стихотворение. И през целия си мисловен живот след това изпитва желание да се върне на онова място, където в паметта заживява чувството чрез думите и мелодията на стиха.

    Единствено когато познаете това непреодолимо желание да останете някъде, да прочетете наново, да вникнете, да подържите образите в ума си, бихте могли да имате въобще база за сравнение или с други думи, някакви критерии. Ако никога не сте чели по този начин, не можете да прецените дали едно стихотворение е добро и би било най-добре първо да се запознаете с това, което традицията е запазила за вас като следващо поколение, за да ви спести малко търсенето. Това е смисълът на традицията. Сега у нас тя е силно изопачена и продължава да бъде изопачавана, не само чрез изключване на едни от най-добрите (като Константин Петканов в прозата), но и чрез издигане на обиграния ерзац (Веселин Ханчев, Любомир Левчев, Стефан Цанев и т.н.). Когато тръгнете да четете класиката, трябва да имате две неща наум – едното е, че преводите на чуждите класици са в огромната си част абсолютно бездарни и не дават никаква представа за красотата на оригинала; но докато на свободомислието се гледа с лошо око, няма изглед да успеем да пресеем нещата. Второто е, че сред българските тъй-наречени класици, огромна част са средни поети, издигнати в канона по извънлитературни причини. Едно е ясно: разберете ли, усетите ли (с всичката си сила!) как се пее, как се създават образи, как се мисли в стихове при най-добрите, никога повече няма да се задоволявате с измишльотини и превземки – стига, разбира се, да искате да живеете добре, а не просто да получите членска книжка.

     

    Поезията, когато заслужава името си, е стъпка в непознатото. Тя ви разкрива неща, които сетивата ви все още не познават. Затова тя е винаги нова и затова, по думите на Кийтс, тя „завинаги е радост”. Но само за посмелия да пристъпи към нея открито.

    Страх ли те е, читателю?

    Свали булото на предразсъдъците и лицемерието, и позволи на слънцето (това, което наричаме искреност вътре в себе си и истина навън в света) да вдигне мъглата, превръщайки я в роса, за да настъпи „благоуханното време”.

    В това балсамно време смях и песни
    в едно със любовта разцъфват пак

     

    Прочети “Възкресение на словото” на Виктор Шкловски. 

    Обратно към съдържанието на броя.