• Бележки върху “Златната клонка” на Фрейзър (втора част)

    Лудвиг Витгенщайн

    Настоящият текст представлява втората и последна част на „Бележки върху „Златната клонка” на Фрейзър”. Бележките са писани през 1931г., когато Витгенщайн започва да подлага на критика собствената си ранна философия. (Прочети целия увод и първа част в предишните ни два броя, тук и тук.)

    В превода са запазени непълните изречения и особената пунктуация на някои места.

    Превод от немски Огнян Касабов.

     

    II

    Естествено, не е като народът да вярва, че владетелят притежава тези [свръхестествени] сили, но пък и владетелят съвсем добре знае, че не ги притежава, или пък би могъл да не знае само ако е слабоумен или глупав.(1) Вместо това, схващането за неговата сила е естествено нагодено по такъв начин, че да съответства на опита – и на народа, и на неговия. Че в това играе роля някаква измама е вярно само доколкото измамата изобщо дебне в повечето неща, които хората правят.

     

    Когато някой човек в нашата (или поне в моята) компания се смее твърде гръмко, аз полусъзнателно стискам устни, сякаш вярвам, че с това мога да удържа неговите.

     

    Безсмислицата се състои в това, че Фрейзър представя нещата така, сякаш тези народи имат изцяло погрешна (дори безумна) представя за хода на природата, докато те просто притежават една забележителна инерпретация на явленията. Т.е. ако те запишат тяхното познание за природата, то  не би се различавало фундаментално от нашето. Само магията им е друга.

     

    „… система от забрани и ритуали, чиято цел не е да допринесат за неговото достойнство [на царя]…”(2) Това е и вярно, и погрешно. Със сигурност не достойнството в закрилата на личността му, но при всички положения – така да се каже – естествената святост на божественото  у него.

     

    Звучи толкова просто: разликата между магия и наука може да бъде изразена в това, че в науката има напредък, а в магията – не. Магията няма посока на развитие, която да е заложена в самата нея.

     

    Колко повече истина [има] в това, на душата да е дадена същата множественост, каквато и на тялото, отколкото в една модерна размита теория.(3)

    Фрейзър не забелязва, че пред нас имаме учението на Платон и Шопенхауер.

     

    В днешната философия преоткриваме всякакви детински (инфантилни) теории; обаче не и онова, с което детското ни печели.

     

    Извън приликите, най-забележителни ми изглеждат различията между всички тези ритуали.(4) Има едно многообразие от лица с общи черти, които се открояват тук и там отново и отново. И на човек му се приисква да прокара линии, свързващи общите съставни части. Тогава би липсвала [само] още една част от описанието, а именно онази, която свързва картината с нашите собствени чувства и мисли. Тази част придава дълбочина на описанието.

     

    При всички положения, във всички тези обреди се вижда нещо подобно на асоциирането на идеи, и сродно с него. Може да се говори за асоциирането на обреди.

     

    Нищо не обяснява защо огънят трябва да бъде обкръжен от такъв ореол. И колко странно – какво означава изобщо, че „сякаш е получен от небето”(5)? от кое небе? Не, изобщо не се подразбира, че така се гледа на огъня – но на него се гледа именно така.

    Тук изглежда, че едва хипотезата придава дълбочина на цялата работа. И човек може да си пропомни обяснението за странните отношения между Зигфрид и Брунхилда в новата „Песен за нибелунгите”. А именно – на Зигфрид му изглежда, че вече е виждал Брунхилда преди. Ясно е, че това, което придава дълбочина на този обред, е неговата взаимовръзка с изгарянето на човек. Ако при някакво празненство е налице обичаят хората да се яздят едни други (като в игра на кон и ездач), в това няма да виждаме нищо друго, освен форма на носене, която напомня на ездата на кон; ако обаче знаем, че при много народи има обичай напр. да използват роби като ездитни животни и по този начин да празнуват определени празници, то тогава ще видим в безвредния днешен обичай нещо по-дълбоко и не толкова безвредно. Въпросът е: дали зловещото (да го наречем така) се прикача от само себе си към обреда на Белтейнските огньове, както е бил практикуван преди 100 години, или пък това става само ако хипотезата за неговото възникване се потвърди? Вярвам, че явно тъкмо вътрешната природа на сегашния обред е това, което ни изглежда зловещо или мрачно, а познатите ни факти за човешки жертвоприношения само ни посочват как трябва да гледаме на този обред. Когато говоря за вътрешната природа на обреда, имам предвид всички обстоятелства на неговото практикуване, неприсъстващи в разказа за подобно празненство, понеже те не се състоят толкова в определени действия, характеризиращи празненството, колкото в онова, което можем да наречем „дух на празника” и което бихме могли да опишем , напр. описвайки типа хора, които участват в него, общия им начин на поведение, т.е. техния характер; типа игри, които играят по друго време. И тогава ще видим, че зловещото лежи в самия характер на тези хора.

     

    Тук виждаме нещо, което изглежда като останка от теглене на жребий.(6) И чрез този аспект, то изведнъж придобива дълбочина. Ако научим, че хлябът с издатини, подобни на копчета, е бил първоначално, в един определен случай, изпечен в чест на някой майстор на копчета, а след това обредът се е съхранил в областта, то той действително би загубил всякаква „дълбочина”; освен ако тя не лежи в самата му форма понастоящем. Но в подобен случай човек често казва: „този обред явно е прастар.” Обаче откъде знаем? Дали това е само защото имаме исторически свидетелства за подобни стари обреди? Или има друго, различно основание –  до което можем да стигнем чрез вглеждане в себе си? Но дори ако архаичното потекло на обреда и неговият произход от някой мрачен ритуал бъде исторически доказано, пак е възможно обичаят днес изобщо да не носи нищо зловещо в себе си, да не е останало нищо от архаичния ужас. Може днес той да се практикува само от деца, които се съревновават да пекат хлебчета и да ги украсяват с подобни издатини. Тогава, значи, дълбочината е само в мисълта за този произход. Но той пък може и да е съвсем несигурен и на човек да му се иска да каже: „Защо да берем грижи  по повод нещо толкова несигурно” (като една гледаща назад Умна Елза(7)). Но грижата е другаде. – Преди всичко: откъде [иде] сигурността, че един такъв обред трябва да е прастар (какви са данните ни, каква е верификацията)? Сигурни ли сме тогава, не е ли възможно да сме в грешка и именно историята да е създала у нас това грешно убеждение? Несъмнено, но все пак винаги остава нещо, в което сме сигурни. Тогава бихме могли да кажем: „Добре, в този един случай може произходът да е друг, но като цяло произходът наистина е архаичен.” И онова, което за нас тук играе ролята на свидетелство, трябва да съдържа дълбочината на самото предположение. И това свидетелство отново е от психологическо, нехипотетично, естество. А именно, ако кажа: дълбочината на този обред е в неговия произход  ако той наистина е възникнал по този начин; то значи дълбочината е или в мисълта за подобен произход, или е само хипотетична и тогава можем само да кажем: ако е произлязъл по този начин, то ще да е било мрачна и дълбока история. Искам да кажа: зловещото и дълбокото не се съдържат в това, че  историята на обреда е била такава и такава, защото може и да не е била ; не се съдържат и в това, че вероятно или навярно е била такава; а по-скоро в това, което ми дава основание да приема, че е била такава. Наистина, откъде идат изобщо дълбочината и зловещото в човешките жертвоприношения? Защото само страданията на жертвите ли ни въздействат по този начин? Има всякакви болести, свързани с не по-малко страдания, които при все това не ни въздействат така. Не, тази дълбочина и мрачност не стават явни веднага щом научим историята на външните действия, а ние ги привнасяме на базата на някакъв опит в нашия собствен живот.

    Фактът, че жребият бива изтеглен от хлебче, също носи в себе си нещо особено ужасяващо (подобно на предателство с целувка), и че това ни въздейства особено ужасяващо отново има съществено значение за изследването на подобни обреди.

    Да видя или чуя за подобен обред е като да видя как някой гълчи сурово някого за нещо незначително и да си дам сметка по тона и изражението му, че при дадени обстоятелства този човек може да бъде плашещ. Впечатлението ми в такъв случай може да бъде много дълбоко и извънредно сериозно.

     

    Околната среда на даден начин на действие.

     

    Във всеки случай, в основата на предположението за произхода (напр.) на празника Белтейн стои едно убеждение; и то е, че подобни празненства не са били открити от някого, така да се каже, наслуки, а им е била нужна безкрайно по-широка основа, за да се съхранят. Ако ми се прииска да измисля празненство, то  или би изчезнало бързо или би било адаптирано по такъв начин, че да отговаря на някаква всеобща склонност у хората.

     

    Но какво ни пречи да приемем, че празникът Белтейн винаги е бил празнуван в своята настояща (или неотдавнашна) форма? Иска ни да кажем: твърде е безсмислен, за да е бил основан в този си вид. Не е ли като да видиш някоя руина и да кажеш: това трябва да е било къща някога, понеже никой не би построил такава грамада нащърбени и разхвърляни камъни? И когато ме попитат „Откъде знаеш?” – бих могъл само да кажа: на това ме учи моят опит с хората. И наистина, дори когато строят руини, хората взимат техните форми от срутени сгради.

     

    Може да се каже и така: Ако някой иска да ни впечатли с разказа си за празника Белтейн, в никакъв случай няма нужда да изказва хипотезата за неговия произход, а трябва само да ни представи материала (който води до тази хипотеза) и нищо повече. Може би тогава ще кажем: „Навярно защото слушателят или читателят сам ще си извади заключението.” Но трябва ли експлицитно да стига до такова заключение? Че това или онова е вероятно?! И ако може сам да си извади заключението, как тогава ще бъде и впечатлен от него? та това, което  го впечатлява, трябва да бъде нещо, което не той  самият е направил! Значи, кое му прави впечатление – чак изказаната хипотеза (изказана от него или от другиго), или още самият материал за нея? Но не мога ли със същия успех да попитам: Ако виждам как убиват някого, дали ме впечятлява просто това, което виждам, или само хипотезата, че тук убиват човек?

    Но всъщност не просто мисълта за възможния произход на Белтейн носи в себе си впечатлението, а онова, което можем да наречем огромната правдоподобност на тази мисъл. Като нещо, извлечено от материала.

    Такова, каквото е стигнало до нас, празненството Белтейн е в действителност представление, подобно на детската игра на разбойници. И все пак не съвсем. Защото дори и нещата да са нагласени, така че да печели отборът, спасяващ жертвата, то случващото се съдържа все пак в темперамента си една съставка, липсваща в обикновеното актьорско представление. – Но дори ако ставаше въпрос за съвсем хладно представяне, то пак бихме се запитали с известно безпокойство: Какво цели това представление, какъв е неговият смисъл?! И тогава то може да ни обезпокои със своята особена безсмисленост, независимо от всяко тълкувание. (Което показва що за причина може да породи подобно безпокойство.) Ако обаче има някакво безобидно тълкувание: Жребият просто се хвърля, за да могат участниците да получат удоволствието да заплашат някого, че ще го хвърлят в огъня, което не е приятно; тогава Белтейн много повече ще заприлича на някое от онези забавления, при които един от компанията е задължен да изтърпи определени жестокости, които по един или друг начин удовлетворяват някаква потребност. И с подобно обяснение празникът Белтейн всъщност би загубил цялата си тайнственост, ако все пак и като действия, и като настроение не се отклоняваше от такива обичайни игри на разбойници и пр.

    Също така може да ни обезпокои това, че в определени дни децата изгарят сламена кукла на човек, дори и да не ни е дадено никакво обяснение. Колко е особено, че те празнично изгарят човек! Искам да кажа: решението е не по-обезпокояващо от загадката.

    Защо обаче да не може в действителност само мисълта да е това, което ме впечатлява (или отчасти да е тя)? Не могат ли представите да бъдат страшни? Не може ли да ми стане ужасно при мисълта, че едно време хлябът с издатините е служел, за да определи жертвата с жребий? Няма ли в самата мисъл нещо ужасно? – Така е, но това, което виждам в тези разкази, идва от свидетелствата – включително и от тези на пръв поглед без непосредствена връзка с тях; от мислите за човека и неговото минало, за всичко странно в мен и в другите, което виждам и съм виждал и чувал.

     

    Много вероятно е човек да си помисли това(8) – и като основание би могло да се даде, че иначе светците-закрилници биха дърпали в различни посоки, така че само един от тях може да дирижира нещата. Но и това би било само едно по-късно разширяване на инстинкта.

     

    Всички тези различни обреди показват, че тук не иде реч за произход на единия от другия, а за общ техен дух. И човек би могъл сам да си измисли (изфантазира) всички тези церемонии.  И духът, в който той би ги измислил (или от който би черпил), би бил тъкмо техния общ дух.

     

    Връзката между болест и мръсотия.(9) „Пречиствам от болестта.”

     

    Че болестта е мръсотия, която може да бъде отмита, дава една проста, детинска теория за нея.

     

    Както има „инфантилни теории на сексуалността”, така има и инфантилни теории изобщо. Това обаче не означава, че всичко, което прави едно дете, произлиза от някоя инфантилна теория като основание.

     

    Правилното и интересното не е да се каже: това е произлязло от онова, а: би могло да е произлязло по този начин.

     

    Че огънят се ползва за пречистване е ясно.(10) Но няма нищо по-правдоподобно от това мислещите хора по-късно да са свързали церемониите за пречистване със слънцето, дори и първоначално да са били мислени само като пречистващи. Когато на един човек се натрапва една мисъл (огън-пречистване), а на друг – друга (огън-слънце), то какво по-правдоподобно от това на трети да се натрапят и двете мисли. Учените, които винаги искат да имат теория!!!

     

    Цялостното унищожение, което постига огънят, за разлика от разбиването на парчета, разкъсването и пр., трябва в един момент да е направило впечатление на хората.

     

    Дори човек да не знае нищо за подобно свързване на мислите, за пречистването и слънцето, би могъл да приеме, че то се е появило все някъде.

     

    Soulstone. Тук се вижда как работи една такава хипотеза.(11)

     

    Това би подсказало, че в основата тук стои истина, а не суеверие. (Разбира се, когато насреща си човек има глупавия учен, лесно се поддава на духа на противоречието.) Но също така съвсем правдоподобно е изцяло обезкосменото тяло в някакъв смисъл да ни кара да губим самоуважението си. („Братя Карамазови”.)(12) Защото няма съмнение, че някакво осакатяване, което ни прави недостойни и смешни в собствените ни очи, може да ни отнеме цялата воля да се отбраняваме. Колко засрамени сме понякога – или поне много хора (аз) – от своята физическа или естетическа малоценност.

     

     

    [1] Следващите пасажи коментират Дж. Фрейзър – „Златната клонка” (София: Издателство на ОФ, 1984), гл. XVII, стр. 217-229.

    [2] Пак там, стр. 221.

    [3] Вж. гл. XVIII, стр. 231.

    [4] Следващите пасажи коментират гл. LXII: 4, стр. 763-9 – огньовете по първомайския празник Белтейн в Шотландия, който Фрейзър тълкува във връзка с Еньовден, Хелоуин и други подобни ритуали.

    [5] Пак там, стр. 764-765

    [6] Пак там, стр. 765-767.

    [7] В приказката на братя Грим Умната Елза си представя бъдещето.

    [8] Този пасаж коментира гл. LXII: 8, посветена на т.нар. бедствен или жив огън; вж. стр. 791: „Понякога се казва, че двамата мъже, които дърпат въжето и въртят напречното дърво [за да запалят огъня], трябва непременно да са братя или поне да са съименници…”

    [9] Пак там, стр. 792.

    [10] Вж. гл. LXIII: 1, стр. 793-795.

    [11] Този и следващият пасаж коментират гл. LXVII: 1 – „Отделената от тялото душа в неодушевени предмети”; вж. стр. 841 за камъка-душа и за вярването, че силата на човека е в косата.

    [12] Препратката е неясна. Вж. напр. описанието на отеца Ферапонт, противник на любимия на Витгенщайн старец Зосима.

     

    Прочети откъс от “История на растенията” на Луи Фигие.

    Обратно към съдържанието на броя.