• Актèон

    Овидий

    Превод от латински и английски Олга Николова и “Пеат некогаш”.

     

     

    Кръвта на дивеч
    обагри този ден гората.
    И висна слънцето
    в средата на небето.

    Актèон спря и на дружината си рече:
    “Кръвта е блеснала по нашите стрели
    като роса по папрат.
    Сега по пладне, в маранята гъста
    е време вече
    капаните и мрежите да свием.
    А утре, щом Аврора с минзухарен дъх
    целуне върховете –
    …………………..  ще продължим.”

    Наблизо спускаше се долина
    с кипариси, и с борове, с ели –
    свещена долина на нимфите
    и на Диана: наричаха я Гаргафия.
    Закътан под зелени вейки
    и в сенчести благоухания обвит,
    природата изваяла бе тук
    прекрасен свод
    от пясъчник и бяла пемза –
    красота невиждана
    в картините на никой майстор!
    Под свода бистър извор ромолеше
    и диплеше вълни по мъховете
    в хладоустната скала.
    И уморена след лова си, тук Диана
    идваше да си почине
    и в извора да се измие.

    И в този ден богинята на лесовете
    в затуления извор бе дошла:
    подаде лък, колчан и копие
    на първата си нимфа.
    Плаща ѝ поема друга.
    Две нимфи снемат с почит
    сандали от божествен глезен.
    Крокала връзва разпилените коси,
    а нейните по раменете ѝ се спускат.
    Вода поливат Нефела, Ранида, Хиала,
    обръщат стомните Псекада и Фиала.

    Снагата си неземна докато Диана къпе,
    както ѝ е обичай,
    със колеблива стъпка, воден от съдбата,
    пристъпва внукът на Кадъм,
    блуждаещ из гората.

    При извора щом той се появи,
    с див писък нимфите
    заудряха се гневно във гърдите
    и сбраха се край своята богиня.
    С цял бой над тях обаче
    Титания се извиси, и като облак,
    от косо слънце озарен,
    обви се в пурпура на гняв и свян.
    Макар полуприкрита
    от вярната си свита,
    тя се извърна
    и хвърли поглед зад гърба си.
    Лъка си ако имаше в ръка,
    Актèон със стрели безброй тя би ранила.
    Вместо това, вода загреба с шепа
    и хвърли я по мъжките очи и чèло:
    “Иди, нещастнико, разказвай,
    как гола ме видя!
    Разказвай, ако можеш!”

    Без повече заплахи,
    богинята с еленови рога обрамчи
    чèлото с водата оросено.
    Шията под него –
    на изумения Актèон – удължи;
    ушите му заостри,
    с копита пръстите смени,
    ръцете – със крака,
    а раменете – в жилести бедра превърна.
    Със козина петниста кожата му тя покри,
    и с трепет на сърна сърцето му изпълни.

    Сепна се Актèон –
    удари го на бяг,
    от лекотата със която скача изненадан.
    В потока, пътьом, образа си мярна отразен –
    “О, горко ми!” – понечи да извика,
    но само гърлен рев се чу.
    Гласът бе чужд,
    потекоха сълзите му по чужди бузи.
    Човешка мисъл във ума му
    луташе се още: Как…? Накъде…?
    В гората ли? В двореца…? Майка ми
    дали ще ме познае?

    Тъй както в кръг се той въртеше,
    надуши го хайката хрътки,
    с ловците, ловуващи в близкия дол.
    Чернокрак вой нададе,
    надуши следата и Нюх,
    и тръгнаха, хукнаха всички копои,
    по-бързи от вятър в планински усои:
    Всеяд, Съгледвач и Лутан – все аркадки –
    и храбрия бърз Сърнодав;
    след него свирепия Авджа – в галоп;
    след тях Ураган, Бързоног – по пети му,
    препуска до него и Дух с остър нос,
    и Скит, от глиган неотдавна ранен;
    а после Вълчан, от вълчица роден,
    и вярната Севда – овчарска порода;
    с дветè си кутрета, подире ѝ – Хала,
    след тях – тънкотазия Бяс,
    Страшник и Бегач и петнистия Шар,
    с Тигрица, Алцек и Белкуна;
    подире им идат Лакона и Въглен,
    най-бързия в дербита – Вихър;
    и плътно до тях полетял е Зефир,
    подир него Вълчица и Кипър;
    със бяла звезда на челото,
    възчерния инак Ласò ги настига,
    зад него са Черньо и Мелез,
    от майка лаконка, с критянин баща –
    Секира и бърз Острозъб,
    и с вой пронизителен следва Викач,
    последван от множество други.

    Жадни за кръв, жадни за плячка,
    глутница хрътки препуска със лай
    по скали, по чукари,
    по сипеи голи,
    неоронвани нивга от крак на човек:
    след своя Актèон хрътките тичат
    и бяга еленът, доскоро ловец –
    гонен от своята хайка.
    И иска да викне: “Хей! Аз съм – Актèон!”
    Но глас нечовешки отеква.

    Пръв Катран му захапа гърба.
    Скочи връз него и Лъв,
    Планинар му разкъса бедрото.
    Тръгнали бяха те трима последни,
    но по преки пътеки,
    до господаря добраха се първи.
    И доде го държаха,
    ето я – цялата хайка пристига,
    оголила зъби и стръвна за кръв.

    Не остава по него неразкъсана жила,
    не остава ни мускул, ни здраво месо.
    Реве еленът, Актèон реве,
    оттеква викът във скалите.
    Пада той, сякаш молител във храм,
    вместо ръце, към небето очите си вдига –
    животински, големи очи.
    А подсвиркват ловците,
    хрътките викат,
    и викат Актèон по име –
    без да знаят, че беше пред тях.
    С всеки вик, той главата надига,
    а дружината жали,
    че Актèон пропуска
    тоя паметен, зрелищен лов.

    Казват, животът му щом във пастта
    на свирепите хрътки угаснал,
    гневът на богинята бил утолен.

     

     

     

    Прочети “Сур елен в две стари песни”.

    Прочети “Песен за доброто куче” на Красимир Йорданов.

    Обратно към съдържанието на броя.