• Лъвът, пантерата, еленът

    Джейн Лудън

    из

    ЗАБАВНО ЕСТЕСТВОЗНАНИЕ,

    представляващо общодостъпни описания, приказки и анекдоти за повече от петстотин животни, включително чифтокопитни, птици, риби, влечуги, насекоми и пр., знанието за които е неминуема част от образованието на всеки възпитан човек.

    ДЖЕЙН ЛУДЪН

    [съпруга на големия ботанист Джон Лудън]

    Лондон: Хенри Бон, ул. “Йорк”, Ковънт Гардън
    1843г.

     

     

    Лъвът (Felis Leo)

    Лъвът се нарича цар на зверовете, не само защото е достолепен и внушителен, а и поради страховитата му сила. Зоолозите обаче слагат лъва в семейството на котките, от които той се различава по еднородната си окраска, гривата, която краси мъжкия, и туфата косми на края на опашката.

    В миналото лъвове е имало по целия стар свят [европейския континент]; но сега те се намират само в Африка и някои части на Азия. Африканският лъв е висок четири или пет фута [1.2 до 1.5 метра], а на дължина тялото му е между седем и девет фута [2.1 до 2.7 метра].  Гривата обикновено е гъста и леко къдрава, а цветът варира в различните части на Африка, но най-често е ярко тъмно кафява, в някои случаи толкова тъмна, че е почти черна. Азиатските лъвове са по-дребни от тези в Африка, а цветът им е по-светъл. Бенгалският лъв е светло кафяв, с дълга, вееща се грива; персийският е кремав на цвят с къса гъста грива; а гуджаратският лъв е червеникаво кафяв, без грива. [Гуджарат днес е единственото място, където има свободни лъвове в Азия. – бел. пр.]

    В навиците си всички лъвове си приличат: те лежат сред високата трева и се спотайват в джунглите, а когато ги обезпокоят, или се отдалечават тихо и достолепно, или се обръщат към преследвачите си и ги гледат настойчиво. Ревът на лъва е ужасяващ; и сред дивата природа този звяр обикновено надава рев почти опрял долна челюст в земята, при което ревът му се превръща в дълбок тътен, като при земетресение. Хората, които са чували лъвски рев, казват, че  той кара и най-смелото сърце да трепне; а когато по-слабите животни го чуят, те хукват напосоки и често в ужаса си попадат в лапите на врага, вместо да избягат от него. Змиите и някои от най-едрите животни обаче се бият с лъвовете и понякога успяват да ги убият. И в своята борба с човека, лъвовете понякога са гонени от кучета, но по-често човекът използва пушка или копие. Лъвовете, които са на показ в менажериите най-често са хванати с помощта на капани. Копае се дупка на място, където са открити следи на лъв; ямата се покрива с клони и трева. В заблудата си, че има твърда почва, създадена от тревата, лъвът се опитва да премине, но в момента, в който кракът му стъпи на покривката на капана, тя  се чупи под тежеста му и той пада в ямата. След това го държат без храна в продължение на няколко дни, докато той разтърсва земята с ревовете си и се мори напразно, опитвайки се да излезе. Накрая се изтощава и става толкова кротък, че позволява на похитителите си да го завържат с въжета и да го измъкнат. После го затварят в клетка и го отвеждат в нещо като фургон на предопределеното място.

    Великодушието на лъва е прословуто, но историите за него изглежда не са базирани на нищо друго, освен на факта, че когато е сит, лъвът, като много други зверове, не напада човека. Тъй като лъвът принадлежи на племето на котките, очите му не понасят ярка светлина; тъй че обикновено дебне плячките си нощем, а когато слънцето му блести в лицето, се обърква, временно почти ослепял. Ловците на лъвове знаят това и през деня те се чувстват в безопасност, стига слънцето да е зад гърба им. През нощта огънят има почти същия ефект и пътуващите из Африка и арабските пустини могат винаги да се предпазят от лъвове и тигри, като запалят голям огън близо до мястото, където спят. Силата на африканския лъв е толкова голяма, казват, че можел да отнесе цяла юница, дори прескачайки яма с жертвата си в уста. Властта, която човек може да придобие над лъва, често може да се види в спектаклите на Ван Амбърг, Картър и други, а за привързаността, която лъвът понякога изпитва към своя стопанин може да се съди най-красноречиво от следната случка:

    Мосю Феликс, пазач на животните в Париж, преди години донесъл два лъва в националната менажерия – един мъжки и един женски. Към началото на юни следващата година, той се разболял и не можел да се грижи за лъвовете, та друг човек се видял принуден да изпълнява задълженията му. Мъжкият лъв, натъжен и самотен, седнал в единия край на клетката и отказал да приема храна от непознатия човек, чието присъствие му било противно и когото често заплашвал с ръмжене. Дори компанията на лъвицата вече не му се нравела и не ѝ обръщал никакво внимание. Неразположението на животното накарало хората да смятат, че е болен, но никой не се осмелявал да се приближи до него. Най-накрая Феликс оздравял и с идеята да изненада лъва, пропълзял до клетката и си показал само лицето между решетките. В миг лъвът скочил, хвърлил се срещу решетките, потупал го с лапи и облизал лицето и ръцете му, като треперел от радост. Лъвицата също се затичала към Феликс, но лъвът я прогонил, като изглеждал ядосан и явно се страхувал тя да не получи по-специално отношение. Назряла кавга, но Феликс влязъл в клетката и успокоил и двамата. Галел ги поред. После често го виждали между двете животни. Те толкова го слушали, че когато искал от тях да се разделят и да си идат всеки в своята клетка, достатъчна била една дума; когато искал да легнат и да покажат на други хора лапите и гърлата си, един знак ги карал да се хвърлят по гръб, да вдигнат лапи и да отворят усти, а наградата им била да го поближат по ръката.

    Лъвът, като всички котки, не изяжда плячката си веднага щом я улови. Когато хранят лъвовете в клетките, те обикновено скриват храната си с тяло за няколко минути, преди да я изядат. Знае се за един човек, който, хванат от лъва, имал достатъчно време, преди да бъде сериозно ранен, да измъкне ловния си нож и да прободе лъва, ревящ отгоре му, право в сърцето. Лъвът прилича на котките и по начина, по който се промъква зад плячката си и я наблюдава дълго време, преди да я нападне.

    Д-р Спармън споменава за един случай, свързан с тези навици на лъва. Един хотентот, като забелязал, че го дебне лъв, и давайки си сметка, че звярът чака нощта, за да го нападне, започнал да премисля как най-добре да се предпази и накрая предприел следното. Видял парче земя, отцепена отвесно от едната страна, спрял се и седнал на ръба. За негова голяма радост, лъвът също спрял и останал на разстояние зад него. Още щом се заздрачило, човекът бавно се плъзнал напред, като застанал под ръба на пропастта, а с помощта на пръчка вдигнал палтото и шапката си, като леко ги полюшвал напред-назад. Не след дълго, лъвът се промъкнал към жертвата си и заблуден, че палтото е самият човек, скочил връз него и полетял надолу в пропастта.

    Знае се за лъвове, доживели дълбока старост, като например Помпей, големият лъв, починал през 1760г. в Тауър в Лондон, който беше на повече от седемдесет години. Обикновено обаче лъвовете рядко живеят повече от двадесет години. Лъвът по традиция се изобразява като придружител на Британия, като национален символ на сила, храброст и великодушие. В древните геми, фрески и статуи лъвската кожа е атрибут на Херкулес. В библейските изображения той се явява до Св. Марк. Лъвът заема петото място в зодиака, съответстващ на месеците юли и август.

     

    Пантерата

    Пантерата прилича на леопарда, като някои я смятат просто за негова разновидност. Козината ѝ е с къс косъм, гладка и лъскава, в ярко жълто, красиво изпъстрена с кръгли, пръстеновидни черни петна. Тя е с големината на едър мастиф, но с по-къси крака; гласът ѝ е силен и дрезгав, и ръмжи постоянно. Пантерата е свирепа, кръвожадна и бърза в лова, и хваща плячката си, като я връхлита от някое скришно място, където дебне, приклекнала като котка, на която впрочем прилича по навици и форма и по много други неща. Като всички в племето на котката, езикът ѝ, когато лиже, дращи като пила.

    Преди няколко години, г-жа Боудич доведе със себе си опитомена пантера от Африка. Животното се наричаше Саи. Един ден в замъка Кейп Коуст [в днешна Гана, един от фортовете на търговците на роби], пантерата видяла слугата, който трябвало да се грижи за нея, заспал, седнал на земята с гръб, облегнат на вратата. Саи вдигнала лапа и потупала мъжа по бузата. Той се търкулнал на пода и събуждайки се, какво да види – Саи въртяла опашка и видимо се забавлявала. Друг ден, докато една жена чистела с четка пода, пантерата скочила на гърба ѝ, а когато жената изпищяла от уплах, Саи отскочила и започнала да се въргаля доволно като малко коте. Когато я качили на кораба, първо я затворили в клетка. Най-голямото ѝ удоволствие било да получи от г-жа Боудич малка къдрава чашка или фунийка от твърда хартия с лавандулова вода – толкова се радвала, че се въргаляла непрекъснато и триела лапите си в муцуната. Отначало пускала нокти, когато искала да вземе нещо, но г-жа Боудич в такъв случай не ѝ давала лавандуловата вода, тъй че тя скоро се научила да си държи ноктите прибрани. Тази бедна пантера почина много скоро след пристигането си в Англия.

    Барсът се различава от леопарда главно по формата на петната, които са понякога раковинообразни, а понякога като пръстени, и са неравномерно разположени по козината. Това животно е родом от стария свят. Оцелотът или тигровата котка, обратното, се намира единствено в Южна Америка и Мексико. Бюфон я описва като най-красивата сред племето на котките. Цветът на оцелота е сив с рижави оттенъци, като петната му са издължени и сплеснати черни кръгове с жълто петънце в тях. Този звяр се движи с особена грация и се опитомява лесно.

     

    Еленът (Cervus Elephas)

    Мъжкият благороден елен се слави с дълголетие, макар че не е сигурно дали това е вярно. Има съгласие между естествоизпитателите относно едно: еленът може да живее повече от четиридесет години. Но предположението, че можел да доживее и триста години, е абсурдно и невероятно. В началото рогата му са много малки, но растат с всяка година, като падат и се сменят веднъж годишно. Когато еленът навърши пет години, те вече са огромни и разклонени и остават същата големина до края на живота му. Благородният елен е най-високият сред своите съплеменници и след петата си година се нарича “рогач”; женският се нарича “кошута” и няма рога. Всяка година през април, когато еленът е останал без рогата си, той изглежда се притеснява от временната си слабост и се крие, докато новите рога не порастнат и не се втвърдят. Това обикновено става за около десет седмици, дори когато еленът е възрастен, а рогата му тежат между девет и четиринадесет килограма. Няма нужда да разказваме за удоволствието от лова на рогачи, кошути и сръндаци, тъй като то е добре известно в нашата страна, а и из цяла Европа.

    Следният факт, записан от историята, показва, че еленът притежава необикновена храброст, когато се намира в опасност. По времето на Джордж II, Уилям, херцогът на Къмбърланд, накарал да затворят в едно и също пространство тигър и елен. И еленът толкова смело се защитавал, че накрая тигърът бил принуден да отстъпи.

    Месото на елена се смята за превъзходна храна, а рогата му се използват за дръжки на прибори. Дори люспи от тях се използват за добиването на амоняк, който се цени в медицината под названието “hartshorn” [“еленови стърготини”]. Бързината на елена е пословична и ловът на това животно от хилядолетия се смята за царско развлечение. По времето на Уилям II Ръфъс и Хенри I, да убиеш възрастен елен се смятало за по-голямо престъпление от това да убиеш човек. Когато се умори от преследването, това животно често се хвърля в езеро или навлиза в някоя река, а когато бъде заловено, плаче със сълзи като дете.

    ………………….До водата
    един елен, улучен от ловци,
    умираше, откъснал се от своите.
    Печална гледка! Бедното животно
    тъй страдаше, че влажната му кожа
    при всеки стон изпъваше се просто
    до пръсване и едри, кръгли сълзи
    се стичаха в неспирен тъжен бяг
    по тънката му муцуна, а Жак —
    меланхоликът, гледаше със горест
    елена да умира и да рони
    сълзите си във бързащия ручей.

    [Шекспир, “Както ви харесва”, II. 1, пр. Валери Петров]

     

    Прочети откъса “Баснословни животни” от същата книга на Джейн Лудън. 

    Прочети откъс от “Записки за България и българите” (Кръсташ) на Любен Каравелов.

    Обратно към съдържанието на броя.