• Ламцадрица

    Рада Барутска

     

    Както знаете, драги читатели, наскоро Георги Господинов издаде книжка с вицове. Вицът, на тайния говор на нашите литератори, се нарича „свръхкратка история” (звучи къде-къде по-представително!), а когато пък думите се слагат по една-две на ред се нарича и „поезия”. Ние мярнахме няколко от тези вицове из разни сайтове и понеже не ни се сториха особено смешни, бяхме решили да ги отминем – въпреки възгласите „Амин!” и „Алилуя!”, които се издигаха като мексиканска вълна от една медия в друга. Но ето че Кирил Кадийски написа фейлетон за Господинов и велепочитаемата Божана Апостолова се показа на широките чардаци на пловдивския си чифлик (разбирайте, на страницата си във Фейсбук), махна тържествено на тълпата, изпъна гуша, просълзи се и извика:

    – Срам ме е, срам ме е, срам ме е!

    Ние, за зла участ, точно в този момент минавахме под въпросните чардаци, яхнали магаренцето си, което веднага – както подобава на едно литературно магаре – изрева три пъти в отговор:

    – Ии-аааа, ии-аааа, ии-ааааа!

    Нашият Марко искаше да каже, драги читатели, че е права Божана Апостолова да се срамува, и то три пъти, точно както го е казала: веднъж за издателството си, че е издало толкова слаба книга, веднъж за Георги Господинов, че е публикувал такива нелепи псевдоистории, и трети път –за себе си, че е излязла на мегдана да се кара на някого, понеже си бил позволил да напише сатира срещу неин любимец.

    Ние открай време сме забелязали, че в литературния ни бранш цари такава непоносимост към свободомислието, остроумието, критическата мисъл, въображението, а напоследък дори и към граматиката и пълните изречения, че вече ясно можем да си представим света, за който радеят множество наши литературни дейци – в него всички се прегръщаме и целуваме приятелски, усмихваме се овчедушно, тупаме се по рамото и издаваме нечленоразделни звуци на „духовна” подкрепа, докато, разбира се, падаме на колене пред квачките и хвалим пиленцата им с благо мучене – да не вземем да им прекършим крехките „креативни” крилца, с които те един ден ще запърхат смело, повеждайки „населението” към… бездната на собственото си бездарие. О, пардон! Ние вече сме паднали на дъното и квачките ни кимат отгоре и размахват назидателно пръст: да не сме посмели да плачем, пък какво остава да се смеем!

     

    Все пак да погледнем някои от „свръхкратките истории”, ще рече, вицовете, на Господинов. Дали те се „пласират” добре или не в крайна сметка няма значение; важно е качеството им като литература.

    Има ли тоалетна в музея – четем като заглавие на един от „разказите”. Смел избор! Как хубаво напомня „Има ли пилот в самолета”! Има ли наистина? Я да видим:

    След крилото за модерно изкуство на XX век, след целия Брак, Пикасо, Дюшан, да стоиш пред писоара вече не е същото.

     

    Значи – има тоалетна! И Господинов е пикал в нея и главата му е била празна „след целия Брак, Пикасо, Дюшан” (това някакво ново триединство ли е?). Важно е да се знае!

    Сега, носят се слухове, че някои читатели на Господиновата творба не можели да се откъснат от нея и я четели дори в колата си на път за работа, и така се задъхвали от вълнение, и очите им така се премрежвали от неназован копнеж, че забравяли да потеглят навреме на светофарите – предполагаме, за ужас на непозналите подобна тръпка шофьори. Ние сме сигурни, че един от разказите, способни да причинят такова пълно умопомрачение, е именно този. Както впрочем и следващият, неотстъпващ му по нищо:

    Нови безпокойства

    Откриването на телефона наистина даде много на света. [Не думай!] И най-вече едно от основните му безпокойства: защо никой не ми звъни? [Защото батерията ти е паднала?]

    Преди този въпрос не стоеше. [Той и сега не стои; по-скоро седи – на тоалетната в музея „след крилото за модерно изкуство на XX век” (а на кой век иначе?) и търси тоалетна хартия, за да запише крилатите си мисли.]

    Че Господинов е издал много слаба книга е по-малкото зло, но че сред нашите литератори тя минава за нещо значимо и инакомислещите веднага биват обвинявани в „злоба” и „завист” (всеки съди по себе си, нали така?) –вече е голямо зло и засяга не само вас, драги читатели, а и поколенията след вас. Защото те ще попият същите клишета и ще ползват същия този опростен до сакатлък език, който в момента литературната ни гилдия налага като норма.

    – Кудкудяк, кудкудяк! Днеска снесох – утре пак!

     

    Като стана дума за яйчица, научихме неотдавна, че Валентин Дишев (о, Дишев, пак ли Вие…) мътил, мътил и измътил един „бутик за думи, образи и смисъл” (а защо не „думи, образи и филе „Елена””?). „Бутикът” се нарича „Хралупата” – дали пък защото на поезията мястото ѝ е в миша дупка? И в тази „хралупа” се събирали млади поети, на които Дишев иска да готви. Да, точно така – да готви. Ние не познавахме тази страна на нашия първи лауреат на Барабалски венец:

    Преди години мечтаех да създам „свое място”. Наричах го за себе си „Хралупата на поезията”. Мислех го като мъничко, а книгите с поезия – като онова, което е неговото лице. И кухнята… Да  – представях си как вечер, на две или три масички, присядат хора, обичащи книгите и поезията, а аз им готвя…

    Мястото е „мъничко”, разбира се, за да бъде в контраст с амбициите на автора:

    Когато подготвях предаването на цялото си „наследство”  – списания, издателства, проекти, цялата си „история”, всичко пазено и развивано в годините  – на младите хора и автори, които ми сториха честта да бъдат мои приятели, исках да им подаря и тази мечта.”

    С други думи, Дишев се е загрижил започнатото от него да бъда продължено, понеже явно смята, че то представлява някакво важно „наследство”. И ето че е намерил група младежи, които първо е излъгал да се запишат в школата му по творческо писане, а после е превърнал в свое алтер его – понеже нашите млади поети, както сме отбелязвали и преди, имат нужда от попечители и „ръководители” (цитираме ви един от тях), за да могат да си организират клубове, събития и прочие подобия на литературен живот. За новодошлите читатели ще поясним, че Дишев поддържа няколко сайта за литература, в които публикува всичко, де що му падне, а най-паче подопечните си. Тази технология е отработена отдавна по нашите земи и вече е основен организационен принцип в съвременната ни литература. Всеки писател отвъд дадена възраст трябва да се снабди със свита, ако иска да бъде вземан насериозно.  И ако съберете всичките ни „пишещи” събратя и сестри на един площад и надуете свирка, за да ги подплашите, те веднага ще се разтичат – всеки при своя „опекун”. Тук-там по периферията ще останат неколцината независими духом с печална усмивка и презрително килната шапка. Защо този механизъм продължава да работи и защо младите постоянно търсят патерици, и са готови да се просват чинно пред някакви мними старши – за нас е мистерия!

    Независимо от болните амбиции на Дишев да предаде на бъдещите поколения своята посредственост, ние все пак таяхме надеждата, че ще се намери някой по-буден ум сред въпросните „млади поети”. Затова и отидохме да проверим. Първи сред тях се явяват Георги Гаврилов и Анна Лазарова.

    Ето как започва последното публикувано стихотворение на кандидат-поета Гаврилов:

    в среднощния студ на гарата
    чакахме съвсем обречени на още живот…

    Ясно. Някакви хора стоят на гарата – вероятно двойка (какви други да са?). Студено е. Среднощ е. Двамата са още са живи – слава Богу! Но „съвсем” ли са обречени или донякъде само? И защо трябва човек да си кълчи по този начин езика, за да каже, че и след раздялата животът продължава? А! Защото това е поезията!

    съвсем сами насред [под?] себе си
    и нямаше смисъл да гледаме звездите –
    ние бяхме по-далечни

    Смятаме за нужно да отбележим все пак, че разстоянието между въпросните чакащи на гарата и звездите е едно и също, независимо дали се измерва в едната или другата посока. Може би би било по-удачно, на мястото на „ние бяхме по-далечни”, да се сложи нещо от сорта на „така или иначе и двамата бяхме късогледи”. Би се създала поне минимална логическа последователност, а и поетът би избегнал нуждата да се бори с възвратните местоимения като “си” (бяхме си близки / далечни), които явно са пряко поетическите му сили.

    нямаше смисъл от смърт – [Аха! – но винаги има смисъл от филе „Елена”!]
    животът играеше всички роли [?]

    в погледа ти целият безпосочен всемир [Чудят се още кой влак да хванат?]
    да беше куче – да те погаля
    да беше куче – да те убия [Е, с куче какво друго да направиш?!]
    но не си
    не съм и аз [Отдъхнахме си! Вече бяхме почнали да се притесняваме, че всъщност става дума за две кучета на някаква гара.]

    в среднощния студ
    усещам въртенето на земята – мръсна сълза
    за която няма
    лице

    Доста се помъчихме да си представим как точно „въртенето на земята” може да бъде усетено като „мръсна сълза”. Накрая решихме, че ще да е нещо подобно на усещането за безтегловност като за парче диня. Някои от вас може и да са се опитвали – по стар навик – да търсят и връзка между отделните редове в това „стихотворение”. Грешка! Както, надяваме се, вече е станало ясно – връзки няма не само между редовете, но и между отделните думи. И ако питате Гаврилов или Дишев, те ще ви кажат, че не трябва и да има. Защото „това е поезията”! Едни думи, носещи се из „целия” (а не из една трета, пета или втора) „всемир”…

    В последната си публикация пък Анна Лазарова ни споделя следното:

    Теснолинейка

    винаги съм писала за любов
    без да разбирам от нея

    не е ли същото с влаковете –
    пушим между вагоните
    защото не може вътре

    Хмм. Като се замисли човек… Не. Не е същото. Особено пък когато става дума за теснолинейки. Виж, космически кораби в „безпосочния всемир”… там вече – може и да се получи някаква прилика, нали нещата са непредвидими (въртене на земята = мръсна сълза, безтегловност = диня и пр.).

    Следващото стихотворение ни накара да предположим, че Лазарова и Гаврилов са имали общо задание в школата за поезия – да отидат на гарата и на всяка цена да напишат „стихотворение”:

    Неделя

    нашият Йерусалим
    е дълъг
    гара и половина

    Оригинална мерна единица! А на коя гара се базира – на софийската или на тази в Долно Нанагорнище?

    и как да си тръгнеш
    и как да се върнеш

    докато влаковете
    един по един
    свалят ризниците си
    подават ти втората…

    Тук вече, уважаеми читатели, решихме, че достатъчно сме се мъчили да търсим смисъл и го ударихме през просото – пуснахме въображението си на воля: и се заредиха едни влакове с по две ризници, от които свалят едната и подават на кучетата другата (понеже Йерусалим е „гара и половина”!). А всемирът пуши в теснолинейката, кондукторът се пита дали „разбира от любов” и някакво „бледо дете” плаче. С една дума: кошмар!

    Да дадем все пак шанс на още един кандидат-поет от зайчетата в „Хралупата”. Ето последната публикация на Наталия Иванова:

    Етюд

    Вали прах
    и нещо тъжно, почти лепкаво
    се разтваря във виолетовия въздух
    кучетата само усещат,
    че може би това е зима

    Това същите кучета от оная гара ли са? А да не би поетесата просто да не разбира от сезони?

    какво и друго да бъде [Изригване на вулкан, събаряне на сграда, тупане на много прашен килим…?]
    с тази церемониална подготовка:
    нощното небе проблясва
    като износена тафта
    уличната светлина е ярка и евтина
    хилавите клони манифестират
    бурно и изплашено
    а ние минаваме
    по продължението на всичко [А, за вашето минаване ли била церемонията?]
    и ако попита някой за времето
    ще извадим часовник
    Около десет, ще кажем
    и ще пресечем всичко голямо
    така спокойно
    сякаш някога ще се повтори

    Тук явно цялата природа организира тържественото преминаване на поетесата по „продължението на всичко” – защото в Йерусалим кучета чакат на гара и половина. Разбрахте ли сега?

     

    Едно поне не може да се отрече – тези поети-зайчета действително продължават „наследството” на Дишев: куха претенциозност, несвързаност и разбиране за поезията като кошмарно кълчене на езика, само и само да не излезе някоя смислена фраза и да си проличи някое човешко чувство.

    Всъщност, четейки стихосбирки и публикации напоследък, започваме да подозираме, че целта на съвременната ни поезия е да изкорени всякакви остатъци от чувствителност, както у своите автори, така и у читателите. И тази цел явно се споделя от съвременната ни критика. Но! – съвременната ни критика поне ни информира за дрехите на поетите. Оставяме ви, драги читатели, с този очарователен автопортрет на критѝка като блюдолизец (Мариана Тодорова):

    Незабележима е в тълпата, подвижна и тъничка, слива се с нея. Но щом късогледите ми очи доближат нейната изящна фигура в мнозинството, аурата й на поет започва да излъчва мека, почти млечна светлина. Цялостното й излъчване, въпреки годините, е нежно, одеждите й са само от естествени материи, погледът й е зелен и топъл…

    А вашите одежди от какви материи са?

     

     

    Прочети “Актеон” на Овидий.

    Прочети “От хаоса – ред” на Олга Николова.

    Обратно към съдържанието на броя.