• На пато (Крът)

    Весо Паралията

     

    Кратък речник в помощ на читателя:

    гръльенье – окопаване на картофите
    ептен – съвсем
    измули глава – показва се, като от дупка
    изпиня врат – изпъва врат
    крът – къртица
    маана наодите – намирате кусури/недостатъци
    ОФ-то – Отечественофронтовска организация отпреди 1989г, която е трябвало да включва и некомунистическите кръгове
    пластенье – преобръщане на сеното, за да се изсуши, пластене
    попцувкуе  – някой, който час по час ругае, но по-скоро тихо, под нос и по определен повод
    прашенье – окопаване на пипера и доматите
    прашанье – питане
    саато – часа
    сал – само
    трен – влак
    цвик  – течността, която се отделя от млечните продукти (сирене, извара, кисело мляко)
    тула – тухла
    уапан – ухапан
    юлар – поводите на оглавника

     

     

    Щом и у кръчмата секи почна да уноси книги и да ги чети на глас, значи свето ептен се е побръкал и ората не издръжая.

    Вчера, некъде къде седам саато вечерта улазим у това богоугодно место с надежбата да опнем нодзе, да изпраим гръбо и да отдънем от вънкашните борби с крът, рачец, охлюв, колорадски бръмбар и секаква друга градинска гад. Да седнем като цар на столо и да  остаим чашата да ми свети у очите – тая поза я съм я отработил до край и моем да издръжим тека минимум три месеца, стига да има кой мене да ме издръжа. И веруйте ми, нема да зажалим ни за гръльенье, ни за пластенье, ни за прашенье, ни за какво и да е прашанье.

    Улазим я, весел като младенец, лек като перо и си мислим, дека съм стигнал Меката на тишината и спокойствието. А оно що! Ужас невиден! Мите Гайдаро, возправен насред кръчмата чети на глас стихотворение некакво. Ама не нещо да си мрънка под носо, а яко залега над четеньето – окол врато му пара като на селскио бик, кога види юница на юлар у ливадата; опульен, одзверен, като ка трен го гази. Народо по масите притинал, не смее да шавне. Я, и я ни напред, ни наздат, току замръзнах до вратата. А Мите гръми, та цепи селото:

    дойдох с дъжда и ще си ида с вятъра
    едва ли някой някога липсва на някого
    отказвам да бъда съучастник в разрухата
    отказвам да бъда още една тухла в стената
    отказвам да говоря от името на всички
    ако знаех кой съм аз, щях да зная кои са всички 

    –Мите, – прокашля́  се, та проговори Сане Механико – ние знаеме, братко, дека не ти е лесно. Ама не си сал ти, его е и Вуйката, и он не знае кой е, па не реве, нали Вуйка?

    –Ъхъ, ич не сакам да знам – хили се Вуйката и мести чашата по масата като некаков удреман гросмайстор, демек сичко е премисльено, ако изглежда като бутанье на кьорав у плет.

    – Абе, днеска никой не знае нищо, ако сите зная сичко – намесуе се Боре Кръчмаро откъде трибуната на тезгяфо. Ама тая мъдрос место да изясни работа́та, некакво ептен я разматуе. Народ докачлив – не тръпи да го турая под общ знаменател, та тека да излази некоя чужда сметка.

    – Кой не знае кой е, да земе да си каже, като  Митете наш, та да му олекне – бута си капата надзат Йосе Гълъбо.

    –Това не съм я, бе, главо – вее веснико пред очите му Мите – това го казуе поето Росен Карамфилов.

    – Епа, щом не си ти, оти ни занимаваш?

    – Занимавам ви, оти човеко е обявен за „поет на София“. Това е се едно тебе некой да те обяви за баш пияница на селото.

    – Къде си видел пияница тука, бе? – подрипа като уапан Йосе.  – Тука сал ти си малко отвеян с тия глупости, що ни ги разпраяш. Мани що не знаеш кой си, па се мислиш и за тула от некаква стена.

    – Не съм я тулата, главо, не съм – наводи се къде него Мите, като ка Йосе е глух. – Я само ти четим що е написал Росен Карамфилов; написал е човеко стихотворение и некакви други ора тека са го аресали, та са го обявили за най-важен у цела София.

    – А, у София! – подсминуе се Сане – Оно у София секи е важен, там прос човек нема.

    – Глейте, глейте, натам стихотворението е баш за вас – надокуе ги Мите и па чети:

    ужасът стана реалност и оживя в словото
    омразата е зараза омразата е проказа
    тя е лош момент от много лоша фаза
    тя е да си глътнеш езика и да пукнеш

    – Ле-ле, тоя кълне като некаква бабичка – крекоти се Вуйката.

    – Мани що кълне, па и повтара едно и също: за-за-за-за… Сигур е пелтек, завалията – ожалюе го Сане.

    – Пелтек-мелтек, ама го пиша по весниците, а вие висите тука у нищото и сал маана наодите – опитуе се да ги жегне Мите.

    – Ааа, – засе́га се Боре – мойта кръчма не е нищо, да си имаме уважението.

    – Не кръчмата, Боре – браньи се Мите – она си е бомба. – Целото това место тука е „нищо“, оти е далече от секаква цивилизация. Нали тека, Весо?

    – Я имам по-друго сфащане, – дръжим се настрана я – ама лекцията днеска си е твоя и нема да зимам страна.

    – Затова те аресуем, оти знаеш кога да траеш – вика Мите и па изпиня врат и чети:

    толкова обидно кратък е пътят
    така обидно мимолетен е шанса
    затова търкайте билетчета с надежда
    бъдете умни поживейте в гетото на надежда
    кой говори изобщо за поезия тука
    милата отдавна отиде на боклука
    превърнахме я в мляко и то се пресече 

    – Значи, млекото се пресича, кога не си си измил съдо – тежко-тежко, се едно чети доклад пред ОФ-то, се обажда за пръв пат Миле Царо. – Сега, я разбирам дека това не е баш млеко, а нещо като цвик; нещо като измишльотина, коя требе да е истина, ама не е. Вобще, литературата си е едно нищо, едно „зажми да те лажем“. Ама, според мене, и у това говоренье требе да има некаква мера. Значи, ако говориме за млеко, требе малко от малко да знаеме какво да го издоиме, какво да го свариме и какво да го подквасиме и подсириме. А тука я не видим никаква таквая подготовка. На това момче не му връви писаньето и оно се вкиснуе, та чак замирисуе. И, като гледам, нема кой да му каже, дека прокисналото се изфръля, а не се лиска по весниците.

    – А и тръка билетчета, като бабичка – забелезуе па Вуйката и изеднъж се сепнуе, и вика:

    – Абе, това мож да не е никаков Росен; мож да е некоя бабичка под севдоним – толку млеко, клетви, билетчета!

    – Не веруем некоя бабичка да си зареже работа́та и да пише по весниците – усъмнуе се Мите и па чети, ама вече никаков бик не е, а е един измачен до крайнос вол.

    циркът е пълен с лъвове маймуни и клоуни
    гробището – с хора които се състезават
    освирепели от стремежа към кинти и слава
    това е по-гадно даже и от пиянска свада –
    мерене на атрибути и мрънкане под носа
    все пак накрая за протокола нека спомена –
    поезията издъхва докато ние си мерим силите
    мамка му колко нелепи сме пред нейното величие

    – Верно, тоя си е самио он. Сека бабичка знае дека у гробищата народо си кротуе. Тоя, дека пише тия работи требе да е маж и оно маж на ногу ракии, а и на доста кьотек. Или он е лош на пиянство, или с лоши ора се е собрал. А и попцувкуе, гледам. Нема лошо, сал не знам защо това у София толку ногу се ценьи! – клати глава Вуйката и праи победен ход с чашата.

    Я се отлепуем от вратата, седам до Мите и усещам, сос стапалата усещам какво некъде един крът копа тунел къде другио край на свето и знам, дека некой ден че измули глава у некоя кръчма у Америка, та че ошашави народо.

     

     

    Прочети “Ламцадрица” на Рада Барутска.

    Обратно към съдържанието на броя.