from the hudson river april 1900-2

Част първа

Обяснителните бележки на преводача са в квадратни скоби.

I.

Америка, моята страна, обхваща почти цял континент, но въпреки това исторически едва ли може да се нарече нация, защото една страна се превръща в нация едва когато създаде в пределите си град, към който всички пътища да водят и от чийто център да се разпростира влияние.

Когато такъв град бъде издигнат, хората забравят, че това, което им изглежда единно цяло, до скоро е било сбор от много народи. Единствено в паметта на самата нация се пази съзнанието за разнородните ѝ елементи – например Кастилия, Арагон и Леон; Валенция и Навара; Бургундия и Аквитания. Сега казваме просто „Испания” и „Франция”.

„Днешна Америка” е по-млада отколкото се предполага. Европейците датират началото ѝ от 1492г. или 1630г. или 1776г.

Но всъщност началото на тази днешна Америка можем да проследим едва от 1870г. От порядъците, съществували преди това, има само останали тук-там следи. Разполагаме с няколко фамилии с традиции – традиции в начина на живот, основаващи се на една определена „мащабност на живеенето”. Тази мащабност най-вероятно се е развила чрез поредица от недоловими градации. Наследниците на заможни земеделци от 1800г. сега най-вероятно считат, че по онова време прадедите им са били част от земевладелско дворянско съсловие – оправдана донякъде суета, от която никой не страда.

В южните щати намираме причудливи останки от феодалната система, от плантациите. Но подобни реликви не ни дават никаква индикация за бъдещето на Америка, с едно изключение: именно от тази по-дълбоко вкоренена прослойка произхождат някои от нашите лидери. Този корен обаче не ражда типичния американец; той ни дава от време на време по някой индивидуален характер.

Хората се удивляват как тълпи от чужденци заливат Америка и „веднага губят националните си черти”, а „децата им всичките си приличат”.

Нужно е да си припомним, че хората, които имигрират в Америка от Унгария или от Швеция, всички тези хървати, славяни, чехи, италианци или немци са хора със сродни вкусове и сродни намерения. Идвайки в Америка, и ирландецът, и руският евреин, са твърдо решени да подобрят материалното си благосъстояние.

В Америка пристигат най-безскрупулните и най-жизнените хора от всяко село по света. Онези, които просто мрънкат се спират по пътя в Англия. Тук идват „материалистите” и „идеалистите”. И двете думи употребявам с ирония. Идеалистът, който идва в Америка, е човек с вяра в бъдещето, най-вече в своето собствено бъдеще. Той знае какво иска. Иска да живее по-добре.

Другият тип „идеалист”, непродуктивният идеалист, който е доволен просто да мисли и когото сега е модно да наричаме „сантименталист”, не емигрира. Имам предвид човека с „по-тънка чувствителност” – който изпитва любов към родината, любов към земята, мястото, атмосферата, независимо дали живее на село или не. Той може да дойде тук в пристъп на геройство, но в крайна сметка винаги се връща в родината си. В нашите изчисления той играе пренебрежимо малка роля. Той притежава инстинкт; той не е от нашия тип „идеалисти” поради една-единствена причина, а именно, че никое клише, никой лозунг или набор от лозунги не може да го накара да забрави къде е сърцевината на живота, такава, каквато я познава в неразгаданото си сърце.

[…]

Тъй като съм израснал в средновековната американска система, виждам такъв знак и в наплива на тълпата по Седмо авеню в Ню Йорк – тълпа езическа, сравнима с потока на имперския Рим, нахъсана, ведра, с животинска сила, която не съм срещал никъде из Европа. Няма я меланхолията, начумерената болнавост на лондоската тълпа; няма я вехтата живост на Париж. Нито мисля, че Виена има нещо общо с този темперамент.

fifth avenue 1905-2
Пето авеню, 1905г.

Когато човек се връща от Европа, забелязва величината и силата на този странен нов народ. Тези хора не са англо-саксонци; боговете им не са боговете, които са ни дресирали да почитаме. И няма как да не се запита човек какво ли общо имат те с лирически стъпки и дължина на сричката.

Метрополитън Лайф, Ню Йорк.
„Камбанарията“ на Метрополитън Лайф с църквата на Паркхърст вляво.

Но да се върнем към камбанарията. В Грамърси парк можех да видя от прозореца на квартирата си една нова и светла сграда. Общият ѝ архитектурен план има формата на три реда с по три квадрата като на шахматна дъска, като извадим средния квадрат на най-горния ред.

И тъй като липсващият квадрат създава сянка, ако погледне човек над площада към 21-ва улица, ще види две извисяващи се кули – което също е много приятно приложение към мотива на камбанарията. Но идиотът, строил сградата, е решил да сложи обла цистерна за вода на покрива и да развали профила. В следващите три десетилетия няма да има сила, която да може да спре подобни издънки. Ясно е, че е по-удобно водният резервоар да е над последния етаж. Но да им хрумне да построят водохранилище във формата на издадена по-малка кула, така че да се запази линията на сградата като цяло – това е просто мечта.

Новата библиотека е още един пример за издънка, за куха конструкция. По-високата задна част е хитро разрешение на проблема със светлината в читалните. Но са се опитали да прикрият трети етаж зад балюстрадата. Балюстрадата така става фалшив елемент, а третият етаж стърчи като ръкав на долна риза изпод маншети. Покривът е ужасяващ. Тъй като библиотеката е заобиколена от високи сгради, човек постоянно я вижда отгоре. Архитектът е нарушил едно от най-основните правила на занаята, отказвайки да се съобрази с ъгъла и височината, от които сградата му най-често ще бъде гледана.

Опитах се да обясня тези неща на един от по-младите служители във фирмата на архитекта – без никакъв успех.

Той каза, че имало нужда от помещението на третия етаж. Не се и съмнявам, че би ми отговорил, че „има нужда” и от водната цистерна на другата сграда. Господ да порази дано цялата тази пасмина и дано да ни прати едно ново поколение.

1908г. Ню Йорк, градската библиотека.
Новата библиотека на Ню Йорк, 1908г.

Все пак се провижда волята на експериментаторския дух. Някой си, например, е построил сграда с апартаменти на запад от парка и ѝ е лепнал фасада на готическа катедрала. Резултатът е лош, но духът, който дерзае с подобни опити, все някой ден ще победи с нещо достойно.

За голямата Пенсилванска гара са копирали плана на баните на Диоклециан или някой друг от тази епоха. И двете имат широк вход и галерия, прости на вид, но способни да поемат огромния поток от хора; коридорите към пероните обаче са тесни и човек се чувства притиснат и сгъчкан.

Веднъж обсъждах нашата архитектура с един познат, носител на американския еквивалент на „Prix de Rome” [френска стипендия за млади художници, основана по времето на Луи XIV, която позволявала на наградените да прекарат две или три години в Палацо Манчини, а по-късно във Вила Медичи в Рим; съществуваща и до днес]. Ако не друго, поне имаме десетина американски художници, чийто престой във вечния град е осигурен, тъй че да могат да се учат от древните образци на живопис, скулптура и архитектура. Та двамата с този познат разглеждахме Италия. Във Верона, в базиликата „Сан Дзено”, могат да се видят колони, носещи подписа на майстора-каменар. Ето така: „Me Mateus fecit” [„Направи ме Матей” – лат.]. Това е нещо, което ние нямаме и не можем да имаме, щом колоните се поръчват на едро. И това се дължи на „индустриалните условия”. Съвършената творба не се, или поне все още не се, определя от тях.

Въпреки това, Америка е единствената страна, където съвременната архитектура заслужава някакво внимание. Ако не друго, архитектурата тук е поне едно живо изкуство.

И не е ли Ню Йорк е най-красивият град на света?

Не е, но пък не стои и много по-назад. В никой друг град нощта не е като нощите тука. Гледал съм от високо през  прозорците надолу към града. Нощем огромните сгради стават недействителни и вълшебни. Те губят своята вещественост – виждат се само осветените прозорци.

Квадрат след квадрат от пламъци, изсечени в ефира. Ето нашата поезия. По волята ни, звездите са слезли от небето.

Колкото до пристанището и града, видян от пристанището, когато за последно бях там, до мен застана грамаден ирландец и безуспешно се опита да се изрази, повтаряйки:

– По’лемо от Лондон.
– По’лемо от Лондон.

Виждал съм Кадис от морето. Тънък бял лотос отвъд ослепително синя вода. Виждал съм градове. Ирландецът мислеше само за размера. Аз мислех за красотата и в сравнение – Венеция ми изглеждаше като накичена кукленска къщичка. Ню Йорк е навън, на открито.

Колкото до  Венеция – ако г-н Маринети и неговите другарчета успеят да сринат този древен град, ние ще го построим наново в мочурищата на Ню Джърси, а в старата Венеция ще ходим да пием чай.

Пълният текст на това есе можете да прочетете в сборника с избрани есета на Езра Паунд „Само чувството пребъдва“. Можете да закупите книгата тук. Всяка Ваша покупка подрепя нашата работа и ни позволява да продължаваме да създаваме книги.