Ани Илков

В памет на Б

Ani-Ilkov_Surceto_Rassim

Художник: RASSIM

 

 

„Затворена градина е моята сестрица невеста,
заключен кладенец, запечатан извор.“

Вече 8-ма година за тебе съм девствен
в невероятно тъпия израз:
„Тя беше … и ще остане …“

Град Видин. 1972 пъти онаниращи ветрове
пръскат семена берат диви ябълки
месят хляб и подреждат Дунава.

Започвам от Новата ера!

Но още помня възможностите
на скалъпената ни връзка
която можеше да не бъде…
(Ако можеше да не бъде – щяхме ли?)
Ако можеше никога не щяхме да се разхождаме
върху крепостта на ученическите си чистотии
наречена: „Спри спри … Защо ме целуваш?“
Щяхме ли вътре в крепостта?
Щяхме ли край нея?
Щяхме ли над нея?
Щяхме ли (тъпи и смахнати)
да полудяваме от библейски халюцинации?
Кой знае дали когато се карахме
щях да получа в колет нощно гърне
пълно с ябълки и глюкоза:
„Дръж ябълката!“

Щяхме ли ако можеше някога
да престанем да разхождаме котки
из Видинските Централни Гробища!

Може би –
шестици по Химия
без матури по Физика
външна търговия
с артрита на бащите и майките ни:
„Дръж ябълката
заведи я до тялото си
и я засади там!“

1972 пъти ветровете забиват жила в теб
но ти оставаш със заключен химен
обърнала гръб на менструалната кръв.
Ти оставаш! –
червило върху устните на майчината си къща
на бедрата ти лежат книгите
които издава „Христо Г. Данов“
от страст да те има…
– под снимката на Дейвид Бoуи
– във рамката на Златю Бояджиев
– в познанството с Любомир Шарланджиев
– във скапаните ми стихове
– над Врачанския театър
– лицето на новата ти учителка,
– гола в полунощ
– собствените ти пчели
– чуждата глупост
Ти носиш нулева кръвна стъпка.
Приеми черепа ми.
Отнеси сандалите ми в килера.
Шпионирай добродетелите на мъртвата си баба.
Когато отказваш благоприлично
да ми донесеш тялото си
да ми отдадеш тялото си
да ме погребеш в тялото си. НАЕСЕН

„Гробищата – трупано с години…“
това са твоите стихове изрецитирани
унило между две скучни луни.
Баща ти и майка ти – разведени.
Брат ти пропадна и отиде войник.
Дядо ти подивя и обръсна
адвокатската си брадица.

Представям си как е натрупано всичко:
майка ти! – когато се мие сутрин
когато се жени към обед
когато девет месеца стъпва потайно
когато те ражда
когато ляга с чужди мъже
когато идва климактериума привечер
когато настъпва Апокалипсиса…

Раждането е разхвърляне на предмети!
Смъртта е тяхното подреждане!
Внимание:
обяснявам ви как живее Поета:
една странница – две страници
+
три страници и още две странници
= 8!
Беатриче (1), не ме докосвай!
Беатриче, не ме докосвай
със сополивия нос
на плътските пости.
Протегни ръка –
дай хляб на почернелия просяк
дай длан на ослепелия бедняк
дръж пижамата на лунатика
разкъсай ушанката на оглушелия
изсипи бюста си в пясъка
налей море в ноздрите си
развълнувай тихия така Тихия
океан на ежедневните вечности.

Разказвам за тая обич…
Ако беше момче
ти щеше да прелъстиш майка си
и да я изхвърлиш в мита за Едип.

Но ето как стъпвате двете ръка за ръка
между ексхибициониращи мъже и жени. ПРЕЗ ЛЯТОТО
Дай очите си за целувката ми, Боби!
Дай зъбите си за целувката ми, Боби!
Дай ноктите си за целувката ми, Боби!

Вие вечеряте заедно
провинциални балзаци гледат с ужас
как се чукате влюбено-зверски.
– Наздраве! – викам ви аз.
– Наздраве! – събужда се баба ти в гроба и сяда до вас.
– Наздраве! – и жената на Бодлер почернява.
– Наздраве! – Мопасан заболява от сифилис.
– Наздраве! – един ван гог става от съседната маса
и ви поднася ухото си.

Боби, къде си?
Аз ще бъда в чуден панталон
ших си го сам
в къдри от звезди ще блестя
и ще танцувам като слон…

„Тосканецо, ти който през огъня минаваш невредим…“(2)
и нищо повече не мислиш
и си горд
докато тялото заглъхва
като глас по телефон –
далеч е тялото съдбата е тъй близо.
Град Мездра. Мраморна гара
с предупредителни табелки
като непокръстени деца:
„Ето го бога и време е вече да питаш съдбата.“(3)
– Ще пресека ли тия улици с един приятел в джоба?(4)
„Оборище“ 23 и моето съсипано:
– Извинете, тука ли е Боряна?
– Извинете, кой век сме днес?
– А той отвърнал – вечност!(5)
– Серафиме(6), виках аз,
Серафиме,
Серафиме,
изведи ме
в Емпиереята на вечното си палто!
Аз искам да видя живота си долу
в другата случка:

Там няма камина – вятър и студ.
Гълтат косите ми пясъка луд.
Вчера се молих – нека да мина!
Днеска се моля – не! – да загина.
Водят ме дами госпожи вергилии…
Спрете историята!
Искам да плача!

Ето я тая балада, в която аз пътувам
от София за Видин.
Ти се качваш на Мездра… Ние двамата
– питагорейски седмици
в изразходените два кръга на живота
– моя и твоя кръг
нежно докосване – 8!

Обърнала си се внезапно
и поглеждаш с отвращение
плешивото лале на черепа ми:
„Ани, това ти ли си?…
Ани, това аз ли съм?…“

Но животът не спрял.
Тогава съм се подхлъзнал учтиво…
И падам
върху безконечните ножове
на релсите.

„Боже!“ ===========================
Глава – на Запад.
Лице – на Север.
Глас – на Изток.
Задник – на Юг. ПРЕЗ ЗИМАТА

Озирисе(7), мой Озирисе
пак те разкъсват през зимата
за да възкръснеш през лятото
но стани да сбереш от полята
очите косите душата си.
Ти стани! – ето пролет е лято е
Кой е пръснал тук толкова злато?
Като върби седят край речицата
Твойте мънички лански дечица –
Ти мини край тях целуни ги…
Чуй как плаче за тебе Изида:

„Дай му миг дай му младост – спаси го!
Дай му миг но в живота зазидай го!“

 


(1) Героиня от „Божествена комедия“ на Данте Алигиери. (Учи се в IX клас.)

(2) Цитат от Първата част на „Божествена комедия“, наречена „Ад“.

(3) „Енеида“ – малък цитат от тази епична поема на Вергилий. (Тя не се учи, но за нея се споменава в ІХ и Х клас.)

(4) Този приятел е Данте Алигиери. Той е умрял още през 1321г. И затова имам честта да нося в джоба си само неговата книга. Измежду другите му книги аз имам предвид „Божествена комедия“. (Тя, повтарям, се учи в ІХ клас.)

(5) Руският поет от ХІХ век Константин Батюшков полудял и когато го питали колко е часът, той отвръщал: „Вечност!“

(6) Йордан Йовков и по-точно неговия разказ „Серафим“. (Учи се в VІІІ клас.)

(7) Озирис и Изида не се учат, затова вижте в съветския речник „Мифы народов мира“, двукратно издаван през 80-те години.

 

Прочети „Интервю с Езра Паунд“. 

Прочети „Ламцадрица“ на Рада Барутска. 

Обратно към съдържанието на броя.