Уистън Хю Одън

Превод от английски Стефан Радев.

На свечеряване веднъж излязох
по Бристол Стрийт да повървя –
там минувачите по пътя бяха
узрели, неожънати нивя.

И край прелялата река
дочух на влюбен песента
изпод прегърбения мост:
„Ще трае вечно любовта.

О, аз ще те обичам, мила,
докато Африка с Китай се слее,
река над планината се извие,
на улицата сьомгата запее…

Ще те обичам аз, докато океанът
се сгъне и простре да съхне,
и седемте звезди в небето
се разпилеят като гъски.

Летата бягат като зайци,
защото във ръце държа
аз Неувяхващото цвете,
най-първата любов в света.“

Но всичките часовници в града
започнаха да тракат и да бият:
„О, нека Времето не те подлъгва –
не можеш ти да го надвиеш.

Из кратерите тъмни на Кошмара,
където истината гола е,
те дебне Времето във сенките –
понечиш да целунеш – то те спре.

А в главоболия, в тревоги
животът се изтича смътно
и Времето постига своето,
било то днес или пък утре.

Така и в долини зелени
като покров се спуска сняг;
прекъсва Времето и танца,
и на гмуркача бляскавия скок.

О, във вода си потопи ръцете,
до китките ги потопи
и във легена се огледай –
какво изпусна, помисли.

Почуква ледникът във шкафа,
в леглото ти пустинята въздъхва,
пукнатината в чашата отваря
пътека към света отвъден.

Където просяци банкноти пръскат
и Великанът е красив за Джак,
а Добродушко е развратник,
и Джил по гръб се просва пак.

О, погледни във огледалото,
о, своето нещастие открий:
благословия е животът,
но ти не ще благословиш.

О, на прозореца се изправи,
докато съ̀лзите ти парят и потичат;
и възлюби съседа нечестив
със своето сърце нечисто.“

Бе късно, късно вечерта
и влюбените нямаше ги вече,
часовниците спряха да ехтят,
и пак дълбоката река течеше.

Обратно към съдържанието на броя.