• Поетическото изкуство или изповед на неизвършените грехове

    Роже Кайоа

    1958г. Поетът в този текст на Кайоа е художествена измислица, идеал. Самият Кайоа не е писал поезия. Виж есето му „Как открих изкуството“ в настоящия брой. – бел. ред.

    Както египетската душа изброява пред Озирис греховете, които не е извършила, за да покаже, че заслужава вечното блаженство, така поетът се оневинява пред идеалния съдия:

    I
    Не съм се възползвал от ореола на поезията, за да заслепя бедните духом и лековерните.

    II
    Не съм използвал каденците, римата, необичайните словосъчетания и музикалността на фразите, за да измамя духа, че това, което казвам, е по-ценно, отколкото то e в действителност.

    III
    Не съм правил стиховете си нарочно неясни. А търсейки в мрака, се стремях към светлината. Не съм се старал да обърквам другия. Не съм се опитвал да се харесам, говорейки за насилие, чудовища и странности, или за каквито и да е бляскави и чудати неща, които така се нравят на ленивите и себичните.

    IV
    Бляновете на човека, стремежите му, намериха място в моята поезията, за да бъдат назовани чрез нея и да добият форма и смисъл. Хаосът на тези блянове превърнах в ред. Улових ги в техния бяг. В моите думи сега те имат устои.

    V
    Дадох очертания на чувствата, които допреди човекът изпитваше, без да разбира и без да може да ги нарече. Чрез моите стихове сега всеки може да познае и да приветства тези чувства. Може да ги приеме в себе си по нов начин и да бъде спокоен в душата си, защото успява да задържи онова, което преди му се изплъзваше.

    VI
    Не съм подражавал на никого. Не съм се поддавал на предпочитанията на мнозинството или на силните на деня. От себе си извлякох правилата, принципите и своя вкус – без да преувеличавам различията им от тези на другите и без да се опитвам своеволно да се отделя от другите поети и другите хора. Търсих винаги най-добрия и пряк начин, за да покажа своята искреност или независимост.

    VII
    Не съм се старал да бъда неподражаем. Не изваждах на показ майсторството си и не се хвалех с дръзките си поетически изобретения. По собствена воля се подчиних на общоприетите прийоми. Понякога за собствена употреба успявах да измисля нови похвати. Ако нещо в мен е неподражаемо, то за мен това е награда.

    VIII
    Не се опитвах да доказвам, че съм поет. Изучавах занаята си със скромност и търпение. Въздържах се от изхвърляния и превземки. Не насилвах образите. Никога не съм се опитвал да убедя хората, че съм маг или пророк.

    IX
    Не съм се преструвал на въодушевен, на луд, на обладан от по-висш или по-нисш дух. Без горчивина си давах сметка, че възторзите, които изпитвам, са напълно човешки и се подчиняват на човешките правила.

    X
    Често работех по цяла нощ и на сутринта бях изцеден, останал безсловесен. Друг път, когато се отдавах на почивка, леност и развлечение, най-хубавите ми стихове неволно се раждаха. При все това, не съм проклинал труда и мъките. Помнех винаги, че между дъжда и извора пътят на водата е несигурен. Не възприемах себе си като чудотворен извор на жива вода, а бях като земята и глината. Пречиствах като земята и събирах като глината. Стихът извираше накрая.

    XI
    Стиховете ми не натякват, че са стихове. Не настояват да бъдат слушани с пиетета, с който слушаме прорицателя. Не изискват глоси и тълкувания. Не съдържат нито загадки, нито капани. Красотата им струи, дори и след като човек проникне в тайната им.

    XII
    Не лишавах нарочно стиховете си от простотата, прозрачността и прецизността на прозата, с надеждата така да ги направя по-ценни. Исках да придам на неизчерпаемото неизменна форма. Възможно е стиховете ми да започнат да изненадват едва след време. На пръв поглед нищо не ги отделя от обикновения език, но после душата се удивлява, че в строгата дума и кратката и чиста фраза чува безкрайното слово.

    XIII
    Говорих само от собствено име, но така сякаш в стиховете всеки ще намира израз. Обръщах се към невидим събеседник, но така, че  всекиму да се струва, че се обръщам само или най-напред към него. Стиховете ми се доверяват на събеседника си, но признанията в тях нямат нито източник, нито адресат, те са посланията на невидима сянка сред безименни сенки.

    XIV
    В царя виждах величество, в свещеника – духовенство. Не привличах вниманието върху резбата по скиптъра или върху орнаментите по сандалите. Не омаловажавах нещата.

    XV
    Същото уважение показвах в работилницата на занаятчията. Хвалех неговия труд и творбите му. Не събирах стърготините, за да възхвалявам извивката, тънкостта и цвета им. Не е позволено на никого, дори и на поета, да преобръща тези йерархии.

    XVI
    Старах се да бъда правдив във въображението си. Не си изсмуквах нищо от пръстите. Не прибягвах до случайности и вълшебни балсами. Не презирах нито разума, нито опита. Не изопачавах думите заради прищевки. Напротив, оставих думите по-богати на смисъл, отколкото ги наследих. Увеличих силата им чрез съчетания, които се отпечатват в паметта.

    XVII
    Бях дързък, без да славя собствената си дързост или да я издигам в принцип. Когато безразсъдните ми постъпки завършваха благополучно, не се възгордявах от тях. Още по-малко разчитах на подаръци, търсейки извънмерна подкрепа, когато в действителност въображението ми бе слабо и сърцето – сухо. Но и не отхвърлях подкрепата надменно, за да  ликувам тайно, че съм постигнал всичко сам.

    XVIII
    Не съм претендирал, че съм изразил неизразимото. Опитах чрез стиховете си да предам онова, което се предава трудно и непълноценно на друг език.

    XIX
    Не съм претендирал, че съм познал непознаваемото. Разкривах най-общодостъпното, неизбежното познание – онези прости неща, които човек познава от поемането на първия си дъх и ще забрави, когато умре. И все пак, срещайки това познание в моите стихове, човек има чувството, че му се разкрива важна тайна, която сякаш отдавна е трябвало да знае.

    XX
    Стремях се да бъда с чисто сърце. Не скандализирах никого, освен онези, които само от скандал се будят или показно се възмущават, когато пред тях изложиш злото, срама и голотата.

    XXI
    Тези, които познават стиховете ми, ги произнасят, когато страдат, и намират в тях утеха. Te усещат, че болката им ще отмине и че един ден ще им бъде скъпа. Тези, които познават стиховете ми, ги произнасят във веселието си и удвояват радостта си, защото, свободна от всякакъв страх за момент, тя добива окраската на вечността и заблестява.

    XXII
    На всяка радост отдадох славата, която ѝ се полага, за всяка истина дадох доказателство, във всяка мъка припознах присъщата ѝ плодовитост.

    XXIII
    Избрах този път по собствена воля. Дори и да съм се провалил, не бих съжалил: нищо друго не би ме задоволило.

    Превод от френски Олга Николова. „Oeuvres“, Gallimard, 2008, 369-372.

    Обратно към съдържанието на броя.