• Що е критиката?

    Хю Кенър

    Откъс от увода към „Гномон“, сборник с критически есета, 1951г. Заглавието на настоящия текст е добавено от „Пеат некогаш“.

    Гномон – пръчицата, чиято сянка указва часа на слънчевия часовник.

    По времето когато император Яо напразно търсил човек, „qui soigne les choses d’une manière conforme à leur nature“ [който умее да се грижи за нещата според тяхната природа], той, наред с всичко друго, е изнамерил и идеал за критѝка. Същият император изпратил астрономи по  четирите краища на своето царство, за да наблюдават сенките, всеки със своя гномон, и така, определяйки сезоните, да синхронизират събитията от новата епоха, спрямо движението на слънцето и звездите. Критикът, който иска да направи достъпни обновените интелектуални енергии на последните петдесет години, се заема със същата задача, която са имали астрономите Хи и Хуо.

    Тази книга е моят доклад след  десетгодишното ми наблюдение на сенките, включващ необходимите измервания. Тя не бива да се приема като сбор от окончателни оценки; нито пък трябва  да се правят заключения, базирани на липсите в съдържанието, които могат отчасти да се обяснят със съществуването на други книги, или вече публикувани, или в процес на подготовка за печат.

    „Planners: Happy Day“, Уиндъм Люис, 1912-3г.

    Задачата на критиката е „да изяснява творбите на изкуството“. От това следва и „да коригира вкуса“. Основата на критиката е тълкуванието. Обикновено под това се разбира подробното обяснение на неща, прекалено незначителни, за да привлекат вниманието на обикновения читател. Но в най-полезната си и може би най-рядко практикувана форма критиката разкрива щрихи, прекалено едри, за да бъдат забелязани, като така тя помага на читателя да разбере какво чете. Г-н Елиът отбелязва, че „To His Coy Mistress“ [на Андрю Марвел] е по постройка силогизъм. А най-полезното нещо, което може да се каже за „Ода на западния вятър“ на Шели, е, че в продължение на три строфи стихотворението използва магическите формули за извикване на дух за пророкуване, като обредно изрежда атрибутите на духа. Тълкуванието, по самото си естество, не се „доказва“. То изисква привеждането на достатъчно примери, които да изяснят какво точно има предвид критикът. Хората, свикнали на каноните на академичното писане, обаче често погрешно приемат, че примерите се дават като доказателства, и всяко ясно твърдение, подкрепено само с няколко примера, се смята за арогантност. За Нютон се твърди, че е разгадал Слънчевата система с помощта на една-единствена ябълка. Несъмнено е нахалство от негова страна да не изчака орбитите на всички астероиди да бъдат измерени и начертани. 

    Едно тълкувание е добро, ако просветлява ума.

    Няма нищо по-тягостно от нечие мнение – най-бедната на сведения фаза от всяка автобиография. Онова, което се нарича „вкус“, е сбор от подкрепени от авторитети мнения. Онова, което се нарича „критика“, е придаването на авторитетност на разни мнения. Желанието да знаеш какво е безопасно да препоръчваш поражда на свой ред търсенето на „оценки“, които обикновено представляват твърдения от рода: Творба А предизвиква (или не предизвиква), или пък би трябвало (или не би трябвало) да предизвиква по-сложни духовни кълчения (в подходящия читател) от Творба В. Другият вариант е критиката да представлява сбор от насоки относно книжния пазар. Често „оценките“ са просто повод да бъдат скастрени други критици. Но ако ролята на критика е да помага на читателя да вижда какво чете, тогава той може да мине отвъд тълкуванието само по тези два начина: чрез стойностите, въплътени в избора му на разглеждани произведения, и чрез сравненията, заложени във всяко изследване на природата на дадена творба или даден автор. Най-добре подобни сравнения се постигат чрез неочаквани съпоставки. Действието на Вулкан, когато показва Марс и Венера в мрежата, е в същността си критическо.

    „Навън се излиза през вратата, как на никой не му хрумва да използва този метод?“

    –– Конфуций

    Цитатът от Конфуций стои като надслов на първото есе в сборника. Преценихме, че той дава добър завършек на това кратко определение на целите на критиката, особено предвид състоянието на съвременната българска критика. – бел. ред.

    Обратно към съдържанието на броя.