Рада Барутска

Време е, драги читатели, след дългото прекъсване, да се насочим отново към обзора на нашия литературен живот. И ето, от новия брой на „Литературен вестник“ научаваме, че сме пропуснали появата на нов сайт за „литература и изкуство“ – Тетрадката. Какво хубаво име! И колко красноречив пълен член! Това не е просто „тетрадка“, а „тетрадка-ТА“. Коя тетрадка ще попитате? Ами явно онази, която завършилият гимназист е трябвало да изхвърли, наред със старите си контролни и всичко останало, родено от съчетанието на интелектуална немощ и скука.

О, простете – в бързината сме изписали грешно името на сайта. Не било „Тетрадката“, а: TetraDkaTa. Разбира се, не искаме да пренебрегнем тънката разлика – цяла вселена се е побрала в това главно „D“! И в нея пляскат из водоемите на своето вдъхновение поети и писатели. Па-плЯс-па-плЯс-па-па…!

TetraDkaTa, уведомява ни „екипът“, е „средството, чрез което можем да съхраняваме и споделяме онова, което създаваме – без предразсъдъци, с вдъхновение и амбиция за коректност и последователност“. Защото без „амбиция за коректност“ закъде сме в съвременната литература?

Сайтът се представя, също така, като „подходящо пространство за всички, които проявяват интерес към литература, изкуство, култура“. Е, от толкова културни и литературни „пространства“, човек вече се пита в кой свят се намира. Но то не било мултивселена, а клаустрофобичен кафкиански замък на бездарието – „подходящ… за всички…“!

Да обърнем все пак внимание на поезията, за да не си помислите, че без основания критикуваме това гордо начинание на (не можем да се въздържим да не ви информираме!): Иван Христов (не онзи Иван Христов, а друг, който смята, че „чрез всичко прочетено, може да бъде извлечено нужното, за да бъде написан един стойностен авторски текст“ – понеже писането е „извличане“ от други текстове), Калоян Христов, (който бил завършил „Националната Априловска гимназия, училище със силни традиции и висок просперитет (!) в хуманитаристиката“ – а явно и школата за лъже-български език на Местан и компания и школата за клишета към Факултета по славянски филологии в СУ!) и Лъчезар Йорданов (който „понастоящем е учител по английски език в старопрестолния град“ и се надява блясъка на изчезналия престол някак да повиши котируемостта му из литературните седенки).

Та в рубриката за поезия, веднага се набива на очи присъствието на Амелия Личева. Нямаме желание да се мъчим с нейните творения; само ще отбележим, че Личева очевидно подкрепя това „пространство“. Те я публикуват и ѝ се кланят, „Литературен вестник“ пък рекламира техния сайт, и птичките пеят, поповите лъжички танцуват, щъркелите се завръщат – пролет е!

Най-много в прегледа на последните публикации ни впечатли стихотворението „Наследство“ на Теодора Тотева, чието име ни е вече познато от доста други сайтове. (Дерзайте, кандидат поети – на всеки сайт цвъкнете по едно стихотворение! Цвък по цвък, вир става – след няколко години на  упоритост и постоянство ще успеете да направите и премиера в „Перото“ – с „TetraDka“ в ръка.)

Ето какво гласи Тотевото стихотворение:

Наследство

Рибари и корабокрушенци
от далечни места
правят любов с жените по бреговете
мнозина оставят цвета на очите си
при някоя жена,
после отплават
или създават дом;
когато се давиш в очите ми,
не забравяй:
някой е бил влюбен
преди да ги създаде.

„Цвета на очите“ е чудесен евфемизъм за онова, което рибарите оставят при „правенето на любов“, но истинския новаторски елемент в любовната поезия тук е идеята въобще да бъде насърчаван любовника да мисли за бащата (!) по време на чудодейния акт, като последният е предаден чрез още по-сполучливата метафора на „давенето“. Неслучайно, оргазмът се е наричал в старата любовна лирика „малката смърт“ (Ср. Шекспир!). Напредъкът в поезията често се изразява в по-голямата прецизност на образа. И в този случай краят на любовната игра се прецизира като „давене“, предполагаме с всичките съпровождащи физически признаци – широко отваряне на очите, издуване на бузите, ужас в погледа и накрая – балончета въздух, чрез които душата се издига към блаженството и светлината. Всичко това несъмнено съпроводено с мисли за любвеобвилния БАЩА на потъващата, разбира се, в прегръдките ви поетеса.

На фона на тази точност и красота все пак има и нещо, което ни озадачи: защо рибари и корабокрушенци „от далечни земи“ ще правят любов по „бреговете“? Рибарите обикновено не се отдалечават много от местата, по които живеят. А корабокрушенците, освен в редките случаи на здрав авантюризъм и непреклонен нагон, обикновено се занимават по-скоро с оцеляването си, отколкото със свалки и закачки. Но пък кой е казал, че волността в поезията трябва да се различава от невежеството и глупостта?

Като изключим публикациите на няколко поетеси, неразличими от Тотева, която на свой ред е неразличима от десетките други от това поколение (родени в началото на 90-те), голяма част от поезията в „TetraDkaTa“ представлява стари стихотворения на работници (или чиновници?) от Габрово и околностите (има откъс от сборник на Технологичен комбинат „Мехатроника“ от 1990г.!), както и местни и софийски културни дейци (къде без тях?), за които времето е спряло някъде в ерата на юношеските им заблуди.

От рекламката в „Литературен вестник“ научаваме, че „Паралелно с публикационната (!?)дейност екипът на Tetradkata.com не спира да организира литературни събития в страната“. Ужасяваме се от идеята какво биха могли да представляват тези „литературни събития“ и се надяваме „публикационния“ аспект на дейността на тримата създатели на сайта да бъде заменен със „силенциозен“ такъв, чрез който те биха допринесли много повече за „високия просперитет“ на умственото здраве в България.

В същия брой на ЛВ (бр. 9 / 2019г.), трябва да отбележим и заслужаващите да останат за вечни времена стихове на Валери Валериев, поместени – с право! браво, редакторке Бурова! – на заглавна страница:

небесен град

властта отслабва, любовта се увеличава
инфраструктурата остава

А-аа, магистралите на рая! Какви скорости, какъв шемет, какъв мистичен асфалтов екстаз! И в небето се реят като перести облаци, прозирни и усмихнати, лицата на светите български строители на инфраструктурата…

Явно духовните аспекти на автомобилизацията са на мода, защото на 15 страница четем и следното, с автор Калин Михайлов:

В парка
1.
Колко благи са грижите
за децата невръстни –
най-благи са,
изтощават и зареждат акумулатора
едновременно
и колата върви сякаш сама
по житейския друм,
без да съзнава,
че е щастлива.

Уж-поет Михайлов вероятно тъкмо е гледал „Колите“ или „Колите 2“ на Уолт Дисни и е решил да сподели с уважаемата публика вярата си, че колите щастливо пътуват и пътуват по гладките мозъчни полукълба. Калин Михайлов, за онези, които не следят по-отблизо нашата литература, е не само „поет“, но и „Доц. д-р“, „литературовед“ и „преподавател по западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Което за пореден път ни изпълва със светли надежди за нашата литература и въобще за интелектуалното развитие на страната. Ако такива неща пишат доцентите ни, какви да пишат студентите им?

Като стана дума за университета, научихме, че след няколко месеца във вече тъй-често споменавания в нашите обзори Факултет по славянски филологии ще се проведе „традиционния международен форум“ на литературоведите от цял свят. И тазгодишната тема ще бъде „ОТ СЛОВО КЪМ ДЕЙСТВИЕ: РАЗКАЗИ И РЕПРЕЗЕНТАЦИИ“. По-конкретно литературоведите ще обсъждат:

1. Мимесис и пойесис, повторение и сътворение. Репрезентация на слово, образ и действие. Миметична инвенция и миметична медиация;

2. Репрезентации и история на настоящето;

3. Фикция и ефект на реалността. …

И още много други  – цели 12! – вълнуващи неща. Сега, дванадесет е прекрасно число! Темите са точно колкото трябва. Защото е ясно, че а-ха да станат тринадесет (дяволско число! – а форумът се провежда в петък), но някой се е спрял навреме и е спасил положението. Дванадесет са апостолите. Дванадесет са месеците в годината. Дванадесет са часовете на деня. Дванадесет са и дълбокомислените теми на литературоведите. А може би дванадесет ще бъдат и масите, на които ще се обсъждат.

Мнозина от вас, драги читатели, при вида на толкова литературоведски термини са се изпълнили с досада и дори болезнени спомени от матури и изпити. Така е, за неспециалиста тази терминология изглежда тягостна и фалшива, но как иначе, освен чрез всички тези чуждици и калки, ще си даваме сметка, че начело на българското знание днес стоят хора с празни глави и че цялата ни съвременна литературоведска мисъл е директен внос, пък на всичкото отгоре и необработен?

И ако попитате някой доцент по литература, що е мимесис, медиация, инвенция или репрезентация, то той неминуемо ще тръгне да ви цитира този или онзи преголям теоретик, който пък цитирал друг, който пък се базирал на трети, и така до началото на самата писменост – и доцентът ще направи това с убеждението, че да говориш за литературата означава именно това – да цитираш авторитети. (А поезията се състои в бръщолевене за колички, сувенирчета и клонки, ако съдим по доцентските стихотворения!) Не е ли така, уважаеми доценти и доктори? Да живей мимесиса! А вие, драги читатели,  надяваме се  междувременно сте отишли да хапнете мекички с пудра захар или нещо друго апетитно в петъчния следобед, вместо да се занимавате с глупости!

*

Преди известно време получихме в редакцията писмо, в което наш читател ни молеше да предадем по някакъв начин следното съобщение на поета Елин Рахнев:

Единий и неподражаемий Елине,

Бързам да те успокоя, че бъбреците на Зелда, за които толкова се притесняваш в твоята стихосбирка [„Зелда“ – бел. ред.] са в добро състояние. Не се притеснявай повече. Колкото до фибите, каза ми да ти предам, че ги е загубила, докато се къпе в морето и не иска повече да чува за тях. И ако искаш да се „бесиш на обици“, да намериш някой друг, на когото да досаждаш. Предавам ти думите ѝ почти дословно. Извинявай, ако звучат грубо, но знаеш Зелда си е Зелда.

Бъди вдъхновен и стигай до все по-големи висоти! Следващият път с яйчниците, апендикса и простатата – към възвишеното!

Ронката (помниш ме, заедно бяхме при Зелда оня път и ляхме сълзи)

П.П.  И аз много харесвах Рейдиохед в гимназията, когато си мислех, че пиша поезия. Знаеш как е.

За читателите тук сме длъжни да поясним, че Елин Рахнев в своята стихосбирка „Зелда“ действително изразява известно притеснение за някои части от отделителната система на своята „муза“. Ние, от своя страна, ще добавим, че рядко сме попадали на толкова претенциозна и немощна стихосбирка. В нея Елин Рахнев се опитва да представи въпросната „Зелда“ като олицетворение на поезията, стигайки до пълни нелепици:

Все по-обемна става тъгата ми. Все повече безпризорно се разлиства навсякъде организма ми. И това не е поза. ….

Поезийо, ти майко моя мила. Спаси ме. Не ме предавай. (22)

Разбира се, че „поезийо, ти майко моя“ не е поза. Това е съвсем чистосърдечно обръщение, при което поетът естествено разперва длани и треперейки в очакване на аплодисменти, се надига на пръсти, пъчейки се, та да изглежда по-висок – като всеки поет! В същия тон е и следния хленч:

Понякога произвеждам тонове есен [какво друго да е, за да бъде по-така, поетично?!], но затова не дават субсидии. (10)

А! Дават, дават, съдейки по спечелилите стихосбирки в конкурса „Помощ за книгата“. За специалното издание с илюстрации, което Рахнев готви, може да опита да се нареди и той. Съветваме го да наблегне в кандидатурата си на оплакваческия тон, като този, постигнат тук например:

Скръбта ми е вулкан от неродени рими (ауу! това евфемизъм като онзи за очите на Тотева горе ли е?) по житото на прясната (???) ти кожа. По всичко в теб, около теб, след теб ще се родиш ли най-накрая ти.

Прекъсваме за малко цитата, за да се помъчим да разберем все пак как човек може „да се роди най-накрая“ „във“, „около“ или „след“ себе си…

Признаваме си, че сме безсилни пред това поетическо изригване в сферите на безсмислието. Та да продължим:

Или сред карантията (не става дума за бъбреците на Зелда… или?) на пепелни луни ще ме оставиш там да гасна, да изтлея, един елин умрял

за нея…

Ах! Подразбира се, защото няма субсидии? Кърпичка искате ли, драги читатели? Каква тъга, какъв плач! Сега започваме да се питаме дали вулканът не е всъщност образ на носа и потоците, които текат от него?

Макар че в цялата стихосбирка Елин Рахнев се стреми да обрисува сам себе си като един страдалец за поезията („един елин умрял / за нея…“ – за поезията, „майка негова“, но и секси звездата на есента (най-поетичния сезон!) – Зелда с „прясната кожа“ и бъбреците), в същото време между редовете се чете самомнение, което може да се сравни само с това на Калин Терзийски или на Пишурка II.

Какво не ти възпях, какво остана. Какво от поколенията (!) скрих – навярно няколко сълзи (ох!), навярно два-три шала (е защо така, какви бяха тези шалове?). Но все пак беше ли добре – за бъбреците (уви…), за обувките, неврозите. (37)

За онези сред вас, които биха сметнали, че несправедливо взимаме на подбив поет, който на пръв поглед описва някаква мъка, бихме искали да ви успокоим, че човек, който непрекъснато повтаря, че „не иска да занимава никого със себе си“ (10, 22, 28-29, 34-35), докато не само занимава широката публика със себе си, ами и докато заема поетически пози и се кълчи („ято недопети птици“?!), с крайчеца на окото гледа дали му ръкопляскате („за благото ти той живя и мря“!), не описва и не може да опише нищо друго, освен някакви  свои комплекси.

И последно, наш дълг е все пак, когато има питане, да се постараем да отговорим. Та на питането на Рахнев на страница 33: „Минзухарът птица ли е“? – ще отговорим: той е толкова птица, колкото „Зелда“ е добра поезия. Тоест, ако много се преструваме, може и да ни заприлича.

И като стана дума за „ято недоносени птици“, не на последно място нека обърнем внимание на дебютната стихосбирка на Силвия Недкова. Недкова от няколко години се изживява като „безмилостен“ критик (по собствените ѝ думи), но нейните рецензии са толкова безмилостни, колкото и минзухарът на Рахнев е птица, ще рече – никак. Най-често в тях до такава степен си личи, че авторката всячески се криви, за да не стъпи на нечии чувствителни пръстчета, че на читателя му става неудобно и бърза да извърне поглед.

Но думата ни тук е за стихосбирката на Недкова „Евангелие на тревата“. И ние не разбираме защо, ако Недкова е могла да чака десетилетия, за да издаде първата си стихосбирка, не е изчакала още няколко, за да се откаже от тази глупава идея.

Ето как започва второто стихотворение в стихосбирката:

Човекът от другата страна на улицата

Той е толкова сам – като заек под ято от ястреби.
Между зъбите му хрущи страх вместо хляб.
Той живее от вчера до утре. Усмихва се в сряда.
Ахилесово зее дупка на левия му чорап.

Почти сме убедени , че въпросното „ято ОТ ястреби“ е всъщност печатна грешка и става дума за „ято изтребители“. Защото, от една страна, ястребите не се движат на ята и това го знае всеки третокласник, а от друга, образът на заек, едно малко същество, сред огромната улица и под страшния вой на изтребителите би бил много по-силен образ на самотата на човека, клекнал в някой ъгъл на Млечния път (замислен, може би, за бъбреците на Зелда) – а това несъмнено е търсеното въздействие в този ударен първи стих! Нашата хипотеза за грешката се потвърждава и от глагола „хрущи“, напомнящ думата „свисти“, особено в съчетание със „страх“ във втори стих. Всичко тук сочи към някаква военновъздушна атака. Забележете на пръв поглед абсурдната забележка, че човекът се усмихвал в „сряда“ – разбира се, след толкова години чакане, Недкова не би сложила тази дума там само за да постигне полу-рима с „ястреби“? Или…? Всъщност щом римува „хляб“ с „чорап“, всичко е възможно.

Цялата стихосбирка, както дори заглавието подсказва – „Евангелие“! – е една поредица от псевдо-поетически пози: темите са напълно предвидими, изпълнението – куцо, бездарно и самовлюбено:

А пролетта е толкова красива
че няма начин
да не съм си я измислила. (59)

Понеже явно, поне в собствените си представи, Недкова притежава страхотно въображение! Нали така? Хляб / чорап! Алкохол / сол и сърце / ръце! Човек, който „измисля“ такива рими, може да измисли и пролетта – две мнения по въпроса няма!

Най-ярката неволно комична рима се намира в една бегла имитация на сантименталните бръщолевения на Георги Господинов, или по-скоро на поета, когото ГГ имитира (ако някой се сети кой е този поет, да ни пише – имитацията и при Недкова и при Господинов е явна):

Плетене на шал

(О! Рахнев, вие ли бяхте забравили шала – „за поколенията“!)

Как успявам, кажи, Господи, как успявам

да нося всичките си тела едновременно…

И така нататък, дъра-дъра, дъра-дъра все в този псевдо-патетичен дух с „нашите тела“, до последните три стиха:

И светът Ти се пълни с телата ми хищни.
А душата ми тихо (е как!) плете шал (Елине!) и нехае
за света и за Теб. Прави сладко от вишни. (Ха!)

Е, нали плетеше шал? О, о, сещаме се – то било заради римата. Хищни, хищни… Я да видим в речника на римите. Ами да! „Сладко от вишни“! Чудесно! Душата ми плете шал – душата ми прави сладко от вишни! Едновременно? Няма значение! А пък така, близко звучи и до „всевишни“. Муцка! Готово! „И светът Ти се пълни с телата ми хищни… А душата ми тихо… прави сладко от мишки – опа! – не, сладко от ВИШНИ!

Това е положението, драги читатели. Ята от ястреби, хищни вишни и шалчето на Елин Рахнев. Към все по-вдъхновени „репрезентации“ и „висок просперитет“ на поезията!

Обратно към съдържанието на броя.