Откъси от различни произведения, подбрани от Олга Николова. Запазени са курсивите и подчертаванията на оригинала.

из „Граматика на българския език“ (1939г.)

Твърдението, че езикът е в едно и също време дейност съвършено лична и съвършено обществена, е тъкмо първата и основна лингвистична антиномия […], която никога не бива да се изпуща изпред очи в каква-годе работа за кой да е език.

[К]нижовният език у нас, както и навсякъде другаде, не съществува като някакъв отделен език извън индивидуалните говори на книжовните дейци или извън многобройните народни говори, т.н. географски диалекти, на които са представители и отделните писатели.

Следователно всеки книжовен език е, математически казано, само функция на „живия“ говорим език или, още по-добре, функция на индивидуалните или народните говори, които еднички реално съществуват, докле живеят съответните говорители. Но по своя характер тази функция включва в себе си доста неопределени или неизвестни елементи, именно дотолкова, доколкото никой не може да предскаже, от кои говорни области ще се родят повече писатели и какви особености в литературния език ще внесе всеки писател било от своя роден или от други някой станал му известен говор. За тия допустими възможности бихме могли да твърдим, че те приближават още повече литературният език до една въображаема, нереална величина. И никаква математическа теория на вероятностите не може ни помогна да кажем отнапред, в кой език какви особености от говорите ще се възприемат и развият. Броят на възможните звукови, морфологични, лексикални и др. комбинации е, може да се каже, безграничен за един само език, и за всички литературни езици на земното кълбо този брой надминава всяка човешка представа. Откъм тая страна и микрокозмът (малкия свят – човекът) е също тъй безкраен, както и макрокозмът (големия свят – вселената).

Литературният език не е готово завършено дело (гр. érgon), а психофизиологична дейност (enérgeia) на зоологическия вид Homo sapiens („разумен човек“). …

[Затова и литературата на един народ не бива да се разглежда отделно от литературата на всички други народи. – бел. ред.]

И понеже езикът на образцовите писатели не е нищо друго освен една доста сложна функция на народните и индивидуалните писателски говори, то се налага да отидем до първоизворите на литературния език, до народните български говори, защото от тия тъкмо извори иде живата вода на книжовната реч и защото без народни говори нигде по света няма, не е имало и не ще има литературен език.

И най-сетне още една работа, на пръв поглед доста далечна, ще ни се наложи, а именно да посочваме връзките между нашия български език и другите славянски езици, най-близките му сродници, па и по-нататък още по-далечните връзки с останалите езици от голямата индоевропейска езикова челяд, защото чрез сравнение на еднаквости и прилики или общности в разните сродни езици повече се приближаваме до познание на всесветовния творчески дух, както се проявява той у човека. …

[Читателите могат да сравнят речника на Стефан Младенов, от А до К, 1951г., с настоящия тълковен речник на БАН. Неминуемо биха забелязали, че речникът на Младенов дава етимологията на думите, подчертавайки връзката им първо със старобългарски, а после и с другите сродни на българския индоевропейски езици. Младенов смята, че всеки, който говори български, или който-да-е език, трябва да познава в някаква степен историята на този език. Също така, речникът на Младенов не само дава най-вече примери от „народните умотворения“, тоест, записите на действителната българска реч в нейните по-малко или повече изящни форми, както са записани, но дава и много думи, отхвърлени от другата школа наши езиковеди (да я наречем „съветската“), създателите на речника на БАН, които са решили, че това са просто „диалектни“ думи и могат да се отделят от езика, в най-добрия случай в друг речник. Младенов слага ударението на „говорите“, защото, както може би става ясно, в тях той вижда основата, единствената жива основа – корена – на книжовния език, без която той вехне. Вж. случващото се с езика ни в момента. – бел. ред.]

из „Увод во всеобщото езикознание“ (1943г.)

Во време като днешното [1943г.] и в увода на книга като предлежащата би трябвало да се развие по-подробно мисълта, че езикознанието е и философска дисциплина и че то не може да се дели, особено, от нравствената философия, етиката, която се занимава не с това, което е, а тъкмо с това, което трябва да бъде.

Човек е разумно и словесно същество и чрез словото или разума трябва, длъжен е да създава нови духовни блага, а не да руши създадените.

Глава I
[За това, че в училище трябва да се преподават основи на езикознанието, а не граматика]

Не бива обаче да се мисли, че езикознанието, науката за всестранното изследване на езиковата дейносту човека, по обем и метод се покрива с онази едностранчива и донякъде схоластична наука, що се нарича граматика и се преподава в разни училища. Тая граматика с безбройните си догматични правила и изключения, и изключения от изключенията, прави обучението по езика едно от най-досадните, когато би могло да бъде едно от най-увлекателните и полезни за всестранно умствено и нравствено развитие на младежта.

Езикознанието пък е културно-историческа наука, и то една от най-важните и най-интересните. Езикът, като една от проявите на творческия човешки дух, заслужва особено внимание наред с другите прояви на този дух – изкуство, митология, религия, техника и т.н. От това гледище езикознанието се свежда към история на езика или история на разните езици; а историята на езика стои на равно с историята на изкуството или на изкуствата (история на музиката, история на живописта, на скулптурата и др.), наравно с историята на религията и т.н. Ала по ценност и важност езикознанието, относ. историята на езика надминава всички току-що споменати науки в едно отношение, именно по значението, което имат податките („данните“) на езикознанието за най-ранните периоди от историята на човешката култура. Мното от паметниците на първобитната човешка култура, с които се занимава предисторията и археологията, са неми, неопределени откъм етнографска страна, сиреч не ни обаждат, на кой тъкмо народ принадлежат. Както в оня дял на археологията, що се нарича епиграфика, и в нумизматиката надписите говорят доста ясно и красноречиво, така во всяка история на кой-да-е език има множество свидетелства за първобитната култура на съответния народ, каквито никоя друга наука не може ни дà.

Езикът, като способност за взаимно разбиране, като сложна дейност, която ни дава възможност да се сношаваме с подобните на себе си и да им съобщаваме всичките си мисли, чувства и желания, е бил и остава най-главното оръдие за човешки напредък. Какво грамадно значение има това оръдие или средство на културния живот, ще ни стане напълно ясно, ако за миг си представим целия човешки род лишен от членоразделна реч. Какъв научен институт, какво драматическо представление, какъв симфонически концерт напр. би могли да уредят човеци без членоразделен език?

Из „Казанлъшкият говор“ (в „Избрани съчинения“,1992г.)

Ние, днешните българи, не се занимаваме яко много с научното изследване на езика си, та кога пишем и говориме на тоя свой роден език, малко мариме за хубост, чистота и правилност на израза. А това и никак не е чудно, като се знае, че ние и ден днешен нямаме нито добър тълковен български речник. нито добра наръчна книга по български език, от която да можем да се научиме в нередките случаи, кога не знаем, как е по-добре да се изразим.

[Писано 1923г. И до ден днешен…]

 


„Spes“ [„Надежда“], Джото, 1303-1305г.