За мен е неустоимо интересно как се поражда мисълта.

Какво означава да мислиш? – Да се опитваш да разбереш света около себе си.

В основата на всички науки стои този стремеж: да се опитваш да разбереш света наоколо. И за да бъдем още по-точни: сам – самостоятелно – да се опитваш да го разбереш.

Тук трябва да добавим и още един щрих: разбирайки света, в който живее, в крайна сметка човекът опознава и себе си – като част от него.

Тези неща изглеждат елементарни, или най-малкото очевидни, но те са очевидни само на думи, не и като практика или конкретна нагласа.

Днес  ние така сме организирали обществените си дела, че систематично отричаме и потискаме стремежа към знание.

Попитайте който и да е учител дали тачи любознателността. Веднага ще има възклицания „Разбира се! Естествено!“ и пр. Но в следващия момент същият учител ще прати детето да преписва „факти“ от уикипедия, за да задоволи своята „любознателност“. Няма нищо по-убийствено за търсещия ум от това да го залеете с вълна от факти и определения! И преди някой да ме набеди в пренебрежение към фактологията, нека да илюстрирам какво имам предвид:

За един търсещ ум е важно да знае, че в Слънчевата система има осем планети. Добавете имена, сателити и всякакви други детайли. Но още по-важно е да осъзнаем КАК РАЗБИРАМЕ, че има осем планети. Стократно по-важно е да бъде проследена човешката мисъл, която хилядолетия наред, от поколение на поколение, тъче своята нишка в опита си да разгадае какво място точно обитава човекът. Каква е тази вселена, каква е тази земя, каква е тази топка огън, която наричаме Слънце? Защото ако ученикът не разбира тази мисъл – ако не проумява как тя тълкува последователно записаните човешки наблюдения, – то реално този наш ученик просто е наизустил, че има Слънчева система с еди-колко си планети и че нашата е една от тях. И ако след някакъв ужасен катаклизъм той внезапно се окаже сам на Земята, или само с други хора, които предимно са учили нещата наизуст, – ако нишката бъде прекъсната, с други думи – той не би могъл да възстанови астрономическите знания, събирани от човека. Защото никога не ги е разбирал.

Има и друго! Дресирате ли един ум предимно да рецитира, той цял живот това ще прави и ще търси удовлетворение в потупване по рамото и похвали от висшестоящите. Тренирайте го да поставя въпроси, да наблюдава света и да тълкува взаимовръзките между нещата и косвено ще възпитате у него непоносимост към лъжата и узурпациите на некадърността. Защото ще го научите да ги различава.

Тези, които следят нашето списание, са забелязали, че често в него публикуваме текстове на учени от предишни епохи. Забелязали сте вероятно и че сме се определили като списание за „научна мисъл“, а не просто за наука. И неведнъж сме били укорявани, че се връщаме към един вид неща, които отдавна „са овладени“ и „утвърдени“. Кой се интересува от „стара“ наука? И защо да се интересува от старата наука? Камо ли пък наред с митове и поезия.

Когато преди време в разговор цитирах едно от най-известните изречения на основателя на геологията Джеймс Хътън (1726 – 1797), в което ставаме свидетели на внезапното му прозрение, че човешкият ум е неспособен да схване пълната история на Земята, и че отправяйки поглед назад към миналото или напред към бъдещето, човекът се изправя пред зашеметяваща бездна, – един приятел изрази раздразнение, че отдавам такова значение на думите на някакъв си учен, който все още се опитва да обори християнската идея за сътворението. Ние отдавна сме ги загърбили тези пустоверия! Сме ли наистина? И нима прозрението като такова няма на какво да ни научи? Вярно е, че въпросното изречение (с което завършва „Теорията“ на Хътън – виж откъс тук) – „Резултатът от нашите изследвания е, че не можем да открием следи от начало, нито изгледи за край“ в естествената история на Земята – пряко отрича християнската представа за един свят с конкретно начало и предначертан край. Но като прозрение то далеч не е тривиално. Напротив, то маркира едно от началата на новата епоха, на нашата епоха. А мен то изпълва с възторг и по друга причина: Хътън стига до своето заключение, докато наблюдава скалите и камъните, докато наблюдава с един коренно различен поглед, дал началото на цяла наука, пейзажа пред себе си. Какъв е този поглед?


Kарта на Глен Тилт, Шотландия, изготвена от Хътън.

Забележително е, че Хътън започва „Теория на Земята“ с изброяване на елементите: това са скалното тяло на планетата, океана или водата, сухата земя над нивото на океана и въздуха. Ето как той описва въздуха:

И накрая, имаме заобикалящото ни тяло на атмосферата, което завършва земното кълбо. Този жизнен флуид е не по-малко необходим за функционирането на нашия свят от другите части. Едва ли има нещо, случващо се на лицето на земята, което да не се провежда и да не се осъществява чрез въздуха. Въздухът е необходимо условие за съществуването на огъня; той е животворният дъх на животните и подпомага растежа на растенията. И докато допринася за плодовитостта и здравето на всичко, що расте, той също така предотвратява вредните влияния на гниенето. Накратко, чрез въздуха материята в този свят се поддържа в обращение, тъй като той вдига водата от океана и я излива по повърхността на земята.

Сравнете това описание на въздуха с типичното описание, което ще намерите във всяка съвременна енциклопедия или учебник. От тях ще научите, че въздухът се състои от газове в еди-какви си съотношения, че масата му е еди-каква си, налягането –  еди-какво си и така нататък, и така нататък. Цифри и факти, моля!

На по-смелите препоръчвам да сравнят и двете описания (това на Хътън и това в някой съвременен учебник) с началото на „Тежки времена“ от Дикенс. Там на въпроса „Що е кон?“ – „добрият“ ученик Бицър отговаря:

– Четириного. Тревопасно. Четиридесет зъба, от които двадесет и четири кътника, четири кучешки и дванадесет резци. Мени си козината напролет. В мочурливи региони си мени и копитата. Копитата – твърди, но трябва да се подковават в желязо. Възрастта се познава по белези в устата.

Това (и още в същия дух) бе отговорът на Бицър.

– Сега, номер двадесети, – каза г-н Градграйнд [обръщайки се към момичето, което не могло да отговори]– вече знаеш какво е кон!

Сега всички знаем какво е кон!

И преди да се върнем на Хътън, когото оставихме да разглежда скалите по шотландското крайбрежие, ще споменем, че същата вяра във фактите като ключ към действителността кара учените още в епохата на самия Хътън да се опитат да извлекат обратно слънчева светлина от краставицата. Щом е влязла там, трябва да може да излезе!

Разрез изток-запад в детайл, Северен Гранит, о. Аран, Стратклайд. Карта от „Теория на земята“.

 

Описанието на елементите, с което започва Хътън, ни показва две неща. Първо, той е стъпил с единия крак в античността – сравнете описанието с началото на „Метаморфозите“ на Овидий например, където сътворението на света е описано като подреждане на елементите в строен ред, онзи ред, който виждаме на нашата земя. С другия си крак, разбира се, Хътън прескача в модерната епоха. Веднага разпознаваме представата за света като машина:

Такъв е механизмът на земното кълбо. Нека сега да споменем някои от силите, чрез които се осъществява движението и дейността на самата машина.

В хода на изследванията си Хътън все пак се пита дали Земята не е всъщност „организъм“, а не механизъм. Най-особеното в неговия поглед обаче е, че той вижда земята като „обитаем свят“. Обърнете внимание и ще видите, че и описанието на въздуха е дадено именно от тази гледна точка: всичко на земята е съобразено с това, че тя е обитаема, че на нея има живот.

Тук е моментът да споменем един от ключовите анекдоти за Хътън. Хътън е бил земеделец. Имал е ферма в подножието на някакви възвишения. Всяка година му се налагало да чисти каналите за напояване от наноси, които постепенно се натрупвали с течението на водата. Хътън се опитал да разбере защо каналите постоянно се запълват с нова пръст. Откъде идва тази нова пръст?

Установил, че тя идва от рушенето на скалите:

Нашите плодородни равнини се образуват от разрухата на планините.

С други думи, рушенето на планините е в основата на живота.

Но ако те се рушат постоянно, как така този свят не е изчезнал вече? И откъде идват скалите, които са в действителност нашите планини? Какво са скалите, освен бъдещ пясък и почва? Възможно ли е те да се образуват също така постоянно, както се рушат? И как?

Последвал и най-важният въпрос: има ли ред, макар и непонятен за нас, в тези назъбени, привидно безредни и безформени чукари?

С други думи – каква е тази вселена, която делим с пчелата и хризантемата, която прави нашия живот възможен?

 

 

Нека читателят си представи Хътън, застанал край скалите на брега на морето. Нека си представи как умът му следва формите на скалите до най-малките им детайли, опитвайки се да разбере какво всъщност вижда. И как от дрезгавината на неговото питащо неведение изникват, като нови, очертанията на света, в неговата проникновена красота.

Целта на науката е да ни разкрива какво виждаме, а не да ни дава набор от цифри и термини, чрез които да конструираме образ – тъй често превръщащ се в параван между окото и света.

Когато четем „старата“ наука, или по-точно големите научни умове на миналото, ние имаме пред себе си ярки постижения на човешката мисъл. И като всяка проникновена мисъл, тя ни открива действителността в нейната загадъчност – като ни показва, в същото време, че мисълта е радост. Мисленето е възторжено занимание. В знанието има красота.

Веднъж окаже ли се човек на това плато с кристалния му въздух, веднъж проумее ли, почувства ли какво значи да търси и да вижда, съвременната ни наука с нейните терминологични обсесии и специализации, които изолират учения сякаш в тесен подземен тунел, се откроява  някак като неадекватна и безрадостна. Съвременната ни наука в голямата си част е подчинена на прагматични цели и изхожда от презумпцията, че е кастово занимание от интерес за специалисти. Нищо такова няма да намерите при Галилей, Хътън или Дарвин, а пък камо ли при Гьоте, чийто основополагащ трактат по ботаника можете да прочетете тук. При тях ще откриете идеята, че каквото и да изследва, науката се стреми да разбере човека в неговата вселена, и поради това тя е от интерес за всеки.

Чудно ли е, че именно постиженията на съвременната наука, транслирани в технологии, рушат нашата планета, докато в същото време същата тази наука шизофренично ни алармира за последствията? Някъде по пътя нещо сме изгубили. Най-общо то може да бъде определено като съзнанието за взаимосвързаността на всички форми на живот. Но още по-важно е, че сме загубили от поглед връзката на знанието с възприятията, ще рече – с естетиката, с удивлението пред света и любовта към него. Без тях науката е бездушна, като лоша поезия. Без тях тя ражда чудовища – с които тепърва ни предстои да се борим.

 

Камъните на изображенията в началото и края на есето са от колекцията на Роже Кайоа.