Докато чете, човек реагира наум по най-различни начини, нали така, драги читатели? Не, не. Забравете за “докосванията”, “разтърсванията”, “тръпките” и “треперещите пръсти”. Човек може да ахне и да плесне с ръце. Може да повдигне вежда. Може да отвори широко очи и да се приведе напред. Може да скочи и да размята развеселените си крайници, както куче мята опашка преди да му сипят да яде. Може да изплези език, въртейки се да види на кого да занесе топката. А може и с известна нервност и с копринена кърпичка да бърше капчиците пот по слепоочията, шията и от време на време — тайничко, разбира се — корема, докато гледа чукарестото и високо било пред себе си с надеждата, че изворът на всички богатства е зад него — и само още малко, и само това изкачване… Ето. И о, измама и потрес! Читателят сяда отчаян. Не било извор, ами най било друго бѝло! Ах, студено разочарование, колко ненужно изглежда сега всичко — и кърпичката, тъй ефирна и напоена с читателска пот, и новите обувки, и снимките, и туитовете, и животът! Няма дори кой да ръкопляска… И така, завладян от неудовлетворение, — по установените закони на литературата — читателят не вижда ни сенчестите кедри, ни дивите кози по ръждивия камънак, залезът не пее златна песен по чукарите и планинските чучулиги не пригласят на слънцето сред хвойните. Навсякъде сивота и сенки, суета и празнота. Бедни ми читателю!

Е, ние сме наясно, че повечето от вас, нашите читатели, нямат копринени кърпички и никога не биха пропуснали побегналите по някое поетично било диви кози.

Наясно сме, също така, че, къде поради мързел, къде поради скука, четенето най-често е като яденето на филия с не особено добра лютеница (такава има в хладилника) или на готово ястие, притоплено в микровълновата — човек преглъща, докато зяпа пред себе си, без да вижда. И докато е в този разсеян унес, може да кима на всякакви врели-некипели за изключителните качества на лютеницата, за ползите от микровълновите и за значението на поднасянето на филии към устата. Нали всяка книга била ценна по свой си начин!

Ние сме все още убедени, че е по-добре да ядем сух хляб с лук и парче сирене, докато седим някъде на вятър и чист въздух с пълното си съзнание и  всичките си сетива! А ако става дума за  прясно козе сирене… не залезът ще пее, ами небесните сфери ще се завъртят наново и подранилата луна ще дирижира канона на появяващите се звезди!

 

Но, разбира се, лесно е да се каже, ще речете вие. И добре, че има благонамерени души на този свят, за да ни насочват с по-конкретни съвети! Добре че има сайтове като “Жената днес”, които да ни обяснят “Как можем да тълкуваме поезията” — това “творчество (поезията или тълкуването?), което не е за всеки”!

Още в началото на тази полезна статия велемъдрата авторка, скромно решила да остане анонимна — а може би скромен е целият редакторски екип? — ни предупреждава, че “поезията може да бъде извор на щастие, но и на деструктивни емоции”. Така е. Колко домакински уреди и сервизи са отишли в името на поезията, когато читатели са подхождали към нея непредпазливо! Колко чаши с чай са били  разлети, колко цветя — разпердушинени от развилнелия се читател!

Но да продължим. За да се научим да тълкуваме поезията, според автора, трябвало да следваме седем стъпки. Седем е чудесно число. Браво. Дотук добре.

Първата стъпка е да прочетем стихотворението (каква изненада! какъв подход!) — и за да бъдем точни: да го прочетем “високо на глас”. Ние смятаме за свой дълг да предупредим читателите, че четенето на висок глас — “викането на поезия”, както се нарича то от “изследователите на това литературно изкуство”, особено когато се осъществява на обществени места като например кафене, хеви метъл бар, чакалнята на зъболекар, метрото и др., може да доведе до непредвидими негативни последици. Затова съветваме начинаещите читатели, които тепърва се впускат в това приключение, да се екипират с предпазни средства — желязна броня, сабя и шлем, поне. С такова снаряжение дори и насред супермаркета да застанат да четат “високо на глас”, те биха предизвикали само страхопочитание и възхита, а това, знаем, е целта въобще на познаването на поезията.

Втората заръка на “Жената днес” е да обърнем внимание на ритъма. Така сме щели да забележим, че има “‘скъсени’ редове” и “по-дълги линии”! Тук, вярваме, че всеки читател е наясно, че трябва да си носи линийка, каквато, съдейки по произведенията им, имат и повечето съвременни поети. С нея ще може да мери точно ритъма. А може да я използва и за разделител. С един куршум — два заека!

На третото и ключово място стои следната заръка:” Търсете дали има анжамбман”! Значи, да повторим: четем на висок глас, мерим ритъма и после търсим анжамбман! И правилно. Накъде без анжамбмана?! Какво е един начинаещ познавач на поезията, ако не знае що е анжамбман! Все едно прохождащо дете да не може да кара колело! С радост установяваме, също така, че авторката или авторките са решили да подобрят и определението на термина, като му зададат напълно противоположно на общоприетото значение. Целта на въпросния похват била “създаването на краестишна ритмическа пауза”, а не, както се разбираше досега, четене слято или пренасяне. Сред другите иновации в този урок са и тъй-наречените “наклонени (?) рими”, които ние си представяме изписани под наклон. Ако грешим, молим авторката да ни поправи!

Доколкото виждаме, списание “Жената днес” се е заело сериозно да възпитава нещо, което те си мислят, че другите си мислят, е вкус към поезията в своите читатели. Освен безплатните уроци по тълкуване на анжамбмани, наклонени рими, зевгми, анафори, катафори, цезури, пизми, апофази и пр. се предлага и редовна рубрика със стихотворения от величия на бездарността като Мария Лалева и по-малки “звезди на родния небосклон”, но затова пък наши любимци, като Иван Ланджев, Лора Динкова и под. Има явен опит да се котира поезията наред с рецептите за салати, билетите за холивудски комедии и детските играчки. Всичко винаги в името на парите и малко маркетинг не вреди никому, не е ли тъй?

 

Като стана дума за маркетинг, Миглена Николчина в последните броеве на “Литературен вестник” (от 17-ти брой насам) провежда анкета, която веднъж тя вече се опитала да проведе преди има-няма 30 години, но навремето не ѝ отговорил никой и затова тя решила да повтори анкетата днес. И това е повод като другите! Така или иначе, днес всички редовно тренират да се изказват по всичко, тъй че отговори на въпросната анкета — бол! И кой от кой по-вълнуващи, както можете да си представите. От тях разбираме,че Манол Пейков, който а-ха! да измести бившата настояща шефка на “Жанет-45” по самомнителност и липса на самоирония и Божана Апостолова вземе, че отново спечели първенството, както неотдавна с този фин като престояли мекици с пудра захар колаж за рождения си ден, който пуснала на страницата си във Фейсбук —

[Редакцията реши да замени въпросния колаж с нещо по-ведро. – бел. ред.]

 

— та Манол Пейков, казвахме, разбрал, че поезията не е шах и не е го (китайската игра). Ние ще допълним, че и бадминтон не е. И ще приключим с този въпрос.

От другите отговори на анкетата помним следното: поетът Иван Христов с приповдигнат тон ни уверява, че след пандемията поезията щяла да бъде “по-диалогична” или по-загрижена за “Другия”, понеже така е на мода да се говори (виж Георги Господинов с иконите на кенгурута и пр.); с малко по-сдържан, но също приповдигнат, като развято знаменце на манифестация или плакатче на протест, тон, Мария Калинова (една от редакторките на ЛВ) ни обяснява, че поезията трябвало да се откаже веднъж завинаги от претенциите си да казва истината, защото днес имало “дефицити” на… какво беше? — “светогледи и творчество”, които да не са “враждебни към чуждото”! Ти да видиш! И ти да видиш всичките тези наши поети, които са тръгнали истини да говорят, вместо да се крият зад думите си като малки момченца в полите на майките им! После стигнахме, драги читатели, до отговорите на БВБ и с всички сили се опитахме да ги изчетем. Но ни обхвана такава непреодолима дрямка от тази скука, че дори и две кафета и няколко поредни опита не можаха да ни помогнат. Всеки път зачитахме тези заплетени и многословни отговори:

Няма някакво всеобщо и плътно „трябва“ в поезията. Защото ако има нещо универсално нормативно, то би било твърде абстрактно, прозрачно и тривиално…

— и всеки път заспивахме на второто изречение, докато наум се опитвахме да разплетем академичния изказ, марка на всеки напреднал в бранша университетски поет. Какво ще да е това “плътно” трябва… Докато се чудехме, дрямката плътно ни обземаше и ние се пренасяхме при нашите диви козички и песни по билото и нищо повече не ни интересуваше. Жалко!

Ясно е, че след седем-осем отговори на анкетата, нямахме сили за повече и заниманието започна да ни изглежда като пълна загуба на време. Един се оплаква, че поезията не търсела истината, друг — че само това търсела и не се усещала как потиска малцинствата по света; за онзи поезията била лукс, за другия — занимание за аутсайдери, за трети — глас “какъвто и да е” (!)…  И така нататък. Какофонията е пълна и липсата на всякакво проникновение у всички тези тъй наречени наши литератори е неописуема. Разбира се, самата форма на въпросите — какви са “задачите и функциите” на поезията, сякаш говорим за формуляри и процедури за данъчно облагане — не предполага дълбочина. И се оказва, че един е задавал въпроси, за да си придава важност, а другите са отговаряли нещо, за да бъдат публикувани в анкета и да създават впечатлението, че са някакви фигури в съвременната българска литература. Кое не е така, мамини златни? Я излезте изпод полите! Как един не се намери с дар слово, с някакво красноречие, с някаква идея!

 

 

Бяхме решили, че тази обиколка на синорите ще ни е достатъчна, но преди да свием обратно към нашия пролетен хълм, решихме да се отбием и в “Свободно поетическо общество”. С нещо като удоволствие установяваме, че този сайт, къде нарочно, къде непреднамерено, върви по нашите стъпки и леко имитира “Пеат некогаш”. Публикуват се есета, поезия и статии върху наука и научни книги, три-четири пъти в годината. И докато пожелаваме на редакторите да развият малко по-оригинална концепция и малко повече прилежност в редактирането (има грешки при писането, недоуточнени цитати, незавършени или недообмислени изречения), ще отбележим, че в последния им брой има добра поема на Кирил Василев, интересен избор в рубриката “Витрина” за кратък обзор на книги (квантова физика, кореспонденцията на Айнщайн и Макс Борн), хубаво есе на Лиу Цъсин и чудесно интервю с Анна Данкова относно последния ѝ спектакъл. За останалото няма да кажем нищо, за да не разваляме впечатлението. И все пак, сравнителен напредък и може би добро начало. Дерзайте и аривидерчи, рагаци!