Есето на Давенпорт (публ. в National Review, 1968г.) представлява рецензия на две книги на Витгенщайн на английски: Zettel (trans. by G. E. M. Anscombe) и Lectures and Conversations on Aesthetics, Psychology, and Religious Belief (ed. by Cyril Barrett). Представяме есето на страниците на „Пеат некогаш“, освен всичко друго, и като пример за жанра на рецензията.

За откъси от Zettel, виж „Фрагменти“ на Витгенщайн – част първа и част втора. 

Виж всичко от Витгенщайн, публикувано в „Пеат некогаш“.   

 

*

 

Подобно на благия Антон Брукнер, който, за развлечение през неделните следобеди, броял листата на дърветата, Лудвиг Витгенщайн в свободното си време измервал височината на дърветата, тръгвайки от ствола, като по основата на правоъгълен триъгълник, след което се обръщал и с вдигнат бастун, насочен към върха на дървото (по хипотенузата), се позовавал на величествената теорема на Питагор. Наред с това, че изобретява шевна машина (като юноша), проектира къща във Виена (все още здрава), предизвикала възхищението на Франк Лойд Райт, и предано гледа всичките филми на Бети Хътън и Кармен Миранда, измерването на дърветата е сред малкото разбираеми неща, които философът е правил въобще. И все пак, около живота и мисълта му няма мистерия. Дори и да не го наречем най-големия философ на нашата епоха, той е безспорно най-значимият. Витгенщайн основава (без да иска) две главни философски течения, които сам отхвърля. Когато умира, е „тъкмо напът да налучка нещо“ –  какво, никога няма да узнаем. В края на първата си книга Tractatus Logico-Philosophicus (завършена в концентрационен лагер през Първата световна война), написва: „Тези мои пропозиции служат за пояснение по следния начин: онзи, който ме разбере, ще ги разпознае като безсмислени, когато се е изкачил по тях, като по стълба, за да ги надмогне.“ В началото на другата си книга „Философски изследвания“, пък пише: „Не е невъзможно на тази книга да ѝ е отредено, въпреки нейната нищета и тъмнината на нашето време, да разпръсне светлина в някой ум –  но, разбира се, това не е никак вероятно.“ Когато някакъв студент задал въпрос по време на негова лекция в Кеймбридж, Витгенщайн казал: „Със същия успех можех да преподавам на печката.“ Кутия с бележки на късчета хартия –  Zettel –  е намерена сред нещата на Витгенщайн след смъртта му. На всяко листче е записана мисъл. Подредбата на бележките, ако е имало такава, естествено, не може да се установи със сигурност. Да схванем поне частично замисъла, както би ни насърчил Сър Томас Браун, не е отвъд всякакви догадки (1), но в тези търсения трябва да подходим, докато духът на Витгенщайн ни нашепва: „Но, разбира се, това не е никак вероятно.“

Преди да се насочи към философията, Витгенщайн е математик, музикант, архитект, скулптор, инженер по механика, начален учител, войник и авиатор. Несъмнено е могъл да се реализира блестящо във всяка от тези професии; непосредствено преди да отиде в Кеймбридж (където му подават докторат на вратата), обмисля сериозно „да стане въздухоплавател.“ Всички разкази за странния му живот сочат, че поне се е опитвал да преподава. Не се хранел с другите професори, тъй като в своята високопоставеност те винаги вечерят, облечени в академичните си роби, с черни обувки и вратовръзки. Витгенщайн бил вечно без вратовръзка и носел велурено яке, което се отваряло и затваряло с онова чудесно ново изобретение –  цип, а обувките му били кафяви. Изнасял лекции в апартамента си, както било прието на континента. Тъй като нямал други мебели, освен военно легло, сгъваем стол, сейф (за Zettel) и масичка за игра на карти, всеки от студентите си носел стол. Залите, в които се е преподавала философията на нашия [20-ти] век, често са внушавали драматичността на театралните сцени: Сантаяна, Самюел Александър, Бергсон –  са все притежатели на страстно красноречие, което се е изливало върху студентите като дъжд и вятър. Витгенщайн, в контраст, загърнат в мълчание на стола си, от време на време заеквал на тих глас. Вярвал в абсолютната искреност. Нищо –  нищичко –  не трябвало да мине, без да бъде разгледано обстойно. Нямал скрити карти; нямал и на какво да научи когото и да било. Светът за него е пълна загадка, непроницаем като парче чугун. Можем ли да мислим за него? Какво е мисълта? Какво означава можем, можем ли или можем ли да мислим? Кои сме ние? Какво означава да питаме за значението на ние? Ако отговоря в понеделник, отговорите валидни ли са във вторник? Когато отговарям, аз мисля или вярвам в отговорите, знам, че това са отговорите, или си ги представям като такива?

За Витгенщай сякаш няма никакво значение, че Платон е отговорил на някои въпроси, които философите би следвало да си задават, или че Кант и Менций са дали своите отговори. Някои от въпросите на други философи му харесват; но отговорите им не го интересуват въобще. Истината е упорита и Витгенщай е упорит; никой не успява да накара другия да сведе очи. Само сред стоиците, у един Мусоний например, можем да намерим друг човек така оголен сам пред себе си, притежаващ такова твърдоглаво постоянство. Витгенщайн всъщност преподава през малка част от живота си. Постоянно пътува нанякъде –  усамотява се в норвежките гори, в Русия, в западна Ирландия, където –  и това е всичко, което знаем за тази негова усамотеност –  учи птиците на Конемара да кацат по дланта му. Не усвоява никакви правила на поведение, освен да говори, да носи дрехи и –  с нежелание и много оплакване –  да ползва символите на математиката. На ежедневните човешки задължения, които предполага нашата цивилизация, гледа с изумление, а когато участва в тях, те стават също толкова странни, колкото домакинските работи в някое племе банту в Африка. Обичал да мие чиниите след ядене. Поставял чиниите и приборите във ваната, старателно проверявал верото и температурата на водата, след което прекарвал часове в миене и още толкова в плакнене и сушене. Ако гостувал при някого за по-дълго, всички ястия –  за закуска, обяд и вечеря –  трябвало да бъдат идентични на първото ястие. Нямало значение какво е, стига да е едно и също. Слушал внимателно, когато някой говори, и правел разбор на речта на място. Езикът според него е игра, която хората се научават да играят, и той постоянно се опитва да открие правилата, сякаш е антрополог от Марс. Когато вече е на смъртно легло, болен от рак в къщата на доктора си, милата съпруга на домакина се сетила за рождения му ден и му приготвила торта. Написала на нея „С най-добри благопожелания“. Когато Витгенщайн я попитал дали е разгледала какво предполагат тези чувства, тя избухнала в сълзи и изпуснала тортата. „Виждаш ли“ –  казал Витгенщайн на доктора, когато той се появил –  „не получих нито торта, нито отговор на въпроса си.“ Няколко дни преди това съпругата на доктора, многотърпелива мъченица в историята на философията, показала на Витгенщайн новото палто, което щяла да облече за празненство същата вечер. Без да обели и дума, той отишъл, взел ножица, безмълвно отрязал копчетата на палтото и също така безмълвно занесъл ножицата обратно на мястото ѝ. Светата съпруга отбелязала, че, наистина, като се замислел човек, палтото изглеждало по-добре без копчета, но едва когато бъдат разтворени печатите в деня на Страшния съд, философското дело с ножицата ще разкрие значението си.

Освен с математика Дейвид Пинсънт, на когото е посветен Трактатът, и който е убит в Първата световна война, Витгенщайн няма късмет с приятелствата; изглежда е забелязвал жените единствено, за да търси къде да избяга. Идеята за жена философ го карала да затваря очи в отчаяние. Лудостта и самоубийството са наследствени в рода му. Умолява студентите си да се захващат с ръчен труд (както самият той прави на няколко пъти, като учител в провинцията и като механик). Животът е може би странна болест, която човек трябва да изтърпи с геройство; мисълта със сигурност е болест, която философията, може би, може да изцели. Подобно на Хенри Адамс, Витгенщайн смята, че здравият ум не би трябвало да усеща себе си и би се заел с нещата от живота – би създавал красиви машини, музика и поезия, без да изследва себе си. Каквато и да е истината за света, тя е проста в този смисъл: че човек може да каже например, че смъртта не е част от живота (едно от проникновенията на Трактата) и светът е независим от моята воля (друго проникновение); и тя е сложна в този смисъл: че всичко се случва в резултат на много причини, не всички от които можем да познаем.

Единствено писанията на Витгенщайн от средата на кариерата му хвърлят читателя в смут –  онези текстове, които ( за негово съжаление) дават началото на лингвистичния анализ, най-тъмната нощ на философията. Ранната му творба –  Трактатът–  е бистра и мощна. Наскоро откритите бележки Zettel могат да се сравнят единствено с фрагментите на Хераклит. В действителност, през целия си живот Витгенщайн се възхищава на острите епиграми на Лихтенберг и смята, че мисълта е в основата си възприятие. Онова, което философът казва за света, не е много различно от поговорката, старата приказка, завинаги актуалния стих. Бележките, Zettel, очевидно представляват връщане към маниера на Трактата, към архаичния период на философията, преди сладкодумната приказливост на Сократ. Философът, както казва Уиндъм Люис за художника, се връща към рибата. Физиката по времето на Витгенщай се връща към Хераклит (подсказване за атома Нийлс Бор намира у Лукреций); изкуството прави същото, както и архитектурата. Какво по-питагорейско от геодезичните структури на Бъкминстър Фулър, какво по-праисторическо от рисунките на Пол Кле? Модерното би могло да се определи и като възраждането на архаичното (както Ренесансът се връща към елинизма, към Рим, към зрелостта, вместо към зелената пролет на същата тази цивилизация).

„Границите на моя език са границите на моя свят.“ „Най-красивият ред в света е все пак случаен сбор от неща, незначителни сами по себе си.“ Кои думи са на Хераклит, кои –  на Витгенщайн? „Философът –  пише на една от бележките –  не е гражданин на никое общество на идеи. Именно това го прави философ.“ И: „Какво да кажем за изречението –  Wie ist es mit dem Sazt –  ‘Никой не може да влезе два пъти в една и съща река’?“ Това възприятие на Хераклит винаги е било обект на възхищение, поради скритото си второ значение. Никой не може…; не само течението на реката прави изречението вярно. Но вярно ли е? Не, би се усмихнал (или намръщил) Витгенщайн, но е мъдро и интересно. Може да бъде разгледано. Хармонично и поетично е.

Колкото повече четем Витгенщайн, толкова повече усещаме, че той се нарежда преди Хераклит, че нарочно е предприел едно безкрайно връщане (разбира се, за да може да продължи напред, намери ли място, на което да стъпи здраво). Витгенщайн учтиво се изнизва от традицията, според която всички философи трябва да се заемат със смилането на всички други философи, отхвърляйки или обогатявайки ги, сключвайки съюзи и неприятелства, за да издадат накрая своя версия на наученото от завладяната позиция, която следва да защитават насетне ден и нощ. Витгенщайн отказва да изучи историята на философията. Под въпрос е дали при смъртта си е успял да разбере числото 2. Две какво? Ако са две неща, трябва да са идентични, което е абсурд, ако идентичността въобще има смисъл. Една от бележките пита какво ли би могла да означава фразата „приятелска ръка“. Друга –  дали печката има въображение и какво би означавало да приемем, че печката няма въображение.

Витгенщайн не спори; той просто мисли, стигайки до все по-нюансирани и дълбоки проблеми. Записите на неговите разговори и лекции в Кеймбридж, които ни дават трима от неговите студенти, показват човек, който е честен до трагизъм и абсурден по прекрасен, удивителен начин. Във всеки мемоар срещаме един Витгенщайн, за когото жадуваме да научим повече, защото дори и всяко изречение да остане мътно за нас, философията от хилядолетия насам не е познавала подобна архаична прозрачност като тази на неговата мисъл. Ясно е, също така, че Витгенщайн се е стремял да бъде мъдър и да направи и другите мъдри. Живял е във света и за света. Постепенно той стига до убеждението, че едно нормално, честно човешко същество не може да бъде професор. И именно академичните среди му създават репутацията на непроницаем. Няма друг философ, който заслужава по-малко подобна репутация. Поклонниците, идващи при него с очакването да намерят извор на задълбочени познания, намират човек, който вярва, че само страданието свързва хората, и който неизменно ги съветва да бъдат колкото е възможно по-добри с другите. Чете Толстой (винаги започва да се чувства объркан), Евангелието и детективски истории. Клати глава при споменаването на Фройд. Когато умира, чете „Черната красавица“. Последните му думи са: „Кажете им, че животът ми беше прекрасен.“

 

*

*

 

Превод от английски Олга Николова. Guy Davenport, The Geography of the Imagination, 2005, 331-335.


(1) В „Hydriotaphia“ Сър Томас Браун пише: „Каква песен сирените са пели на Одисей и под какво име Ахил се е крил сред жените, са трудни въпроси, но далеч не са отвъд всякакви догадки.“ Едгар Алън По цитира това изречение като епиграф на „Убийствата на улица „Морг“.