Пояснение от редакцията: Както съобщихме неотдавна на страницата ни във Фейсбук, Рада Барутска временно пребивава в Париж, където по молба на възрастната си леля (далечна роднина на Байрон!), се грижи за две котки (черни), бял папагал и кобра, и тренира жонгльорство и фехтовка с иконома, докато гореспоменатата леля се радва на пореден меден месец на Амалфи. Горната илюстрация показва истинска рисунка на агавето, за което става дума в текста на Рада Б.
Хубаво е, драги читатели, човек да се разхожда из Люксембургската градина, докато пясъкът скърца под лъснатите му ботуши и снежинки се топят по носа му.
Хубаво е човек да долавя плисъка на Сена.
Хубаво е ветрец да повдига непокорен перчем от челото.
Хубаво е човек да се прибере след дълго ходене по пусти булеварди, да прекоси калдъръмен двор и да свали кадифените си ръкавици.
Хубаво е да поседи пред огъня в камината в почти поетична поза, без да мисли за преходността на нещата.
Хубаво е да усеща мекото мъркане и още по-меките лапи на дългокосмест котарак.
Хубаво е да проследи с поглед вирнатата като щраусово перо на короната на ренесансов принц опашка. Хубав е скокът на котарака и спокойствието му на гърба на фотьойла.
Хубаво е човек да стъпва бос по килим.
И да се гони с иконома с шпаги в ръка из коридорите, блъскайки, без да иска, старото агаве на леля си (донесено в Париж през 1848г.), и вместо с гняв, да бъде посрещнат със смях (как сладък е смехът!).
И хубаво е човек да гледа звездите и несъмнено хубаво е да гледа светлините на града.
Да, драги читатели, това са все хубави неща, а още по-хубава, по-сладка, по-вълнуваща, по-мощна от всички тях е срещата с голямата поезия. Голямата поезия може да бъде извисена и величествена като планина, видяна от долината. Може да бъде бърза и леконога като коня, с който препускаме през въпросната долина. Може да бъде мека като слънчев лъч по чашката на кокиче в януарската гора. Може да бъде мелодична като следобедната песен на червеногушка в кедрите. Стига да има човек сетивата за нея.
Уви, ние все повече се убеждаваме, че в нашето литературно поле, хората, развили и запазили някаква сетивност въобще, се броят на пръсти! И от тези преброими неколцина ни един не участва в журита и ни един не бива номиниран за каквато и да било награда, за да получи видимост и всички ние, драги читатели, да си отдъхнем, че, ето, на! има поне един, двама, трима, но и един да е! човек, който знае какво е поезията, какво значи великолепие на духа, какво значи умение и ловкост с думите, какво значи мъдрост, какво значи красота! Не, не и не. В нашите литературни редакции и журита се мъдрят предимно самозванци, за които общo взето е ясно едно: те току-що са престъпили границата на членоразделната реч, и то с несигурна стъпка.
Вземете ежегодишната „голяма“ – „национална“! – награда „Иван Николов“, която тази година се излъчи на живо на страницата на „Жанет-45“ във Фейсбук и която – о, зла съдба! – бе наш дълг да изгледаме. Безвъзвратно изгубен час на мъка и безсмислие!
Съветваме ви, драги читатели, да погледнете само началото и по-специално интервала от 13:25 до 13:35, в който се появява журито, за да се убедите, че нашите литератори не само са неразличими в бездарието си, но са започнали и физически да си приличат по един зловещ и обезпокоителен начин. И тъй, ще видите един Йордан Велчев, пуфтящ и мънкащ като слаб ученик в час по география, който не може да посочи къде се намират Алпите на картата на Европа, въпреки че името е изписано с големи букви, а от двете му страни, като два фикуса, стоят Иван Ланджев и „критикът“ Здравко Дечев с еднакви очила, еднакво гологлави силуети и еднакво празни погледи (най-вероятно фокусирани върху собствените си увехнали образи на екрана). По време на „церемонията“ (и каква „церемония“!), Иван Ланджев на няколко пъти изглеждаше толкова отегчен (а най-лошото е да си отегчен сам от себе си!), че нещастният зрител имаше чувството, че ей сегичка ще се изниже като крадец по диагонала.
И тези трима членове на голямото жури в продължение на час въртяха и сучеха клише след клише, с което ни убедиха първо, че литературната критика у нас явно се разбира като надпревара в съчиняването на абсолютно безсмислени фрази, и второ, че тъй наречената ни поезия е достигнала нови върхове в позьорството и превземките и е напът да откаже всеки здравомислещ човек от литературата въобще.
Никаква изненада не беше, че наградата бе връчена на Надежда Радулова за стихосбирката ѝ „Малкият свят, големият свят“. Радулова в крайна сметка усилено имитира едно специфично средношколско псевдопоетическо звучене от американски тип, което минава за последен крак на модата в поезията от няколко десетилетия насам, наскоро отличено и от Шведската академия с Нобел. В този тип „поезия“ няма друго, освен интроспекция и политика (правилната политика, разбира се!), представени в някакви подобия на драматични ситуации – толкова драматични и толкова ситуации, колкото и панелките в „Младост“ или „Дружба“ са катедрали на човешкия дух и стремеж към възвишеното.
След като изслушахме прочетеното от Радулова стихотворение (48:32-50:42), бихме могли да го обобщим за нашите читатели в следния почти имагинерен диалог:
– Карах по пътя – съобщава ни поетът.
– И какво? – пита читателят с лека досада.
– Ами нищо, една лисица изскочи на пътя, а аз си рецитирах „имената на мъртвите“ в някаква еуфория.
– И? – озадачен вече, пита читателят.
– Ами нищо, набих спирачки и зарецитирах „формулата на мъглата“.
– А лисицата?
– Кой се интересува от лисицата?!
Това е, драги читатели, съвременната поезия par excellence. Кой се интересува от каквото и да било, освен от себе си и собствените си душевни псевдотерзания!?? Пардон! – и от „формулата на мъглата“! И това е всичко, което ще кажем за Надежда Радулова, защото животът, уви, е отсечка с определена дължина, а не – безкрайна парабола.
Ще отбележим, че от прочетените стихотворения добро впечатление ни направи „Детска рисунка“ на Радослав Чичев. Музикалност на стиха имаше у Златозар Петров и проблясък на поезия, макар и прекалено предвидима и позната, в представеното от Наталия Иванова.
За останалото по-добре да замълчим…
Защото е хубаво, драги читатели, човек да види приятели, дошли отдалеч, и да си говори с тях, докато светлината навън се мени, сякаш се менят сезоните. И сладко е шампанското, и сладък е смехът, и сладки са думите, когато пасват на нещата. Амин.
