Из “Камъните на Венеция”, том II, глава VI.

 

I. Ако читателят погледне отново разделението на съдържанието в първата глава на първи том, ще види, че предстои да се заемем с разглеждането на онази школа на венецианската архитектура, която е междинна стъпка между византийските и готическите форми, но която смятам за по-удобно да разгледам във връзка с готиката. За да можем да разпознаем тенденцията във всички етапи на тази промяна, би било хубаво още в началото да добием обща представа за крайния резултат. Вече познаваме византийската архитектура, от която тръгва този преход, но е нужно да знаем нещо и за готическата архитектура, до която води. Затова ще се опитам да дам на читателя представа, едновременно обширна и точна, за естеството на готическата архитектура, когато тя заслужава това име; тоест, не само за венецианската, а за готиката въобще: защото сред най-интересните въпроси на нашето изследване по-нататък ще бъде и този: доколко венецианската архитектура постига универсалния или съвършен тип готика, и доколко се проваля или възприема други, чужди и независими форми.

II. Основната трудност в начинанието произлиза от факта, че всяка сграда от готическия период е в някои важни особености различна от всяка друга; и много от тези особености не биха били възприемани въобще като готически, ако се намираха в други сгради. Тъй че единственото, с което разполагаме, ако мога така да се изразя, е по-голямата или по-малка степен, в която се явява готическото във всички тези сгради, разгледани по-нататък. Тук бих искал да определя именно готическия характер, естеството на тази готика, видна в по-голяма или по-малка степен в дадена сграда, определяща я като повече или по-малко готическа. И в това си начинание се изправям пред същата трудност, която човек би срещнал, ако се опита да обясни какво е червеният цвят в отсъствието на какъвто и да било червен предмет, като разполага само с оранжеви и лилави неща. Представете си, че имате само стръкче пирен и сухо дъбово листо. Бихте могли да кажете – цветът, който се получава, ако смесим жълтото на това дъбово листо с лилавото на този пирен, би бил червен. Но въпреки всичко, подобна абстракция трудно би станала напълно разбираема. А да направя абстракцията на готическото разбираема е още по-трудно, защото готическото като характер се състои от много смесени идеи и може да се постигне само в тяхното единство. Искам да кажа, че нито островърхите арки, нито засводените покриви, аркбутаните или гротескните скулптури не представляват готиката, а всички или някои от тези неща, както и много други заедно с тях, когато са така съчетани, че в тях има живот.

III. Забележете също така, че в предложеното тук определение аз ще се опитам да анализирам само идеята, която предполагаемо вече съществува в ума на читателя. Ние всички имаме идея – някои имат и много конкретна идея – за значението на термина готика. Но зная, че много хора не биха могли да ѝ дадат определение: с други думи, те разбират, че Уестминстърското абатство е готическа архитектура, докато катедралата “Свети Павел” – не е; че катедралата в Страсбург е готическа, а “Свети Петър” – не е, но все пак нямат ясна представа какво разпознават в едното, а виждат, че липсва в другото, така че да могат да преценят дали работата в Уестминстър и Страсбург е посвоему добра и изчистена. Още по-малко биха могли да кажат доколко някоя нетипична сграда, като двореца “Сейнт Джеймс” или Уиндзорския замък, съдържа истински готически елементи или пък именно някои от тях им липсват. И вярвам, че търсенето на отговорите на тези въпроси е приятно и полезно, и има нещо повече от интересно в опита ни да проследим чертите на този сив, сенчест, островръх образ на готическия дух у нас самите, откривайки по какъв начин той се родее със северняшките ни сърца. А ако в това търсене понякога казаното от мен противоречи на съществуващите идеи у читателя, и ако използвам думата готика в смисъл, който му е чужд, то аз не очаквам от него да приеме казаното, а само да разгледа и да разбере моето тълкувание, защото само така би могъл да вникне в останалата част на тази книга.

 

IV. И така, ще се заемем да разгледаме естеството на готиката, както химикът би сторил с необработен минерал, смесен с множество други вещества, който никъде не намира или не може добие в съвсем чист вид, освен на малки проблясъци тук-там. И все пак става дума за нещо самостоятелно и определено, макар и смесено на вид с други неща. Забележете: химикът може да определи своя минерал чрез два вида характеристики. Едните са външни – кристалната му структура, твърдостта, лъскавината и т.н.; другите са вътрешни – пропорциите и вида на съставляващите го атоми. Точно по същия начин ще открием, че готическата архитектура има външни форми и вътрешни елементи. Тези нейни елементи са определени, ясно изразени умствени нагласи у строителите: стремеж към чудноватост, любов към разнообразието, любов към изобилието и др. Външните ѝ форми са островърхи арки, засводени покриви и пр. Само когато и двете, и елементите, и формите са налице, имаме право да наречем един стил готически. Формата сама по себе си не е достатъчна, ако не притежава вътрешна сила и живот. Самата вътрешна сила не е достатъчна, ако не е изразена във формата. Затова трябва да разгледаме всяка от тези характеристики една подир друга, като се питаме първо какъв е духът, а после и каква е материалната форма на готическата архитектура.

Първо: духът или духовният израз. Трябва да открием кои са онези свойства, отличаващи готическите строители от всички други, какво те са обичали да изразяват или инстинктивно са изразявали в своята работа.

V. Нека да се върнем за момент към химията и да отбележим, че при определянето на един минерал чрез съставните му части, установяваме, че само тяхното единство, а не частите поотделно, представлява минералът: например нито въгленът, нито кислородът, нито варта сами по себе си ни дават варовик, а само тяхната комбинация в дадени пропорции. Всички тези елементи се намират и в много други неща, и никакъв варовик не се съдържа нито във въглена, нито в кислорода, но въпреки това, те са необходими, за да съществува варовикът.

Така е и с различните черти, които съставляват духа на готиката. Нито една от тези черти сама по себе си не създава този дух, а само тяхното единство в определени взаимоотношения. Всяка черта се намира и в много други видове архитектура, но готиката не може да съществува, ако тези черти ги няма, или поне, ако няма място за тях по някакъв начин. Но има една огромна разлика между композицията на минерала и на архитектурния стил: ако махнем един от елементите от камъка, неговата форма ще се измени изцяло и той ще престане да съществува като този или онзи минерал. Но ако махнем една от духовните черти на готическия стил, той просто става по-малко готически, а пък единството на два или три елемента е достатъчно, за да придаде готически характер на една сграда, като този характер става все по-силен, ако добавяме някои черти, и все по-слаб, ако ги премахваме.

VI. Вярвам, че отличителните или моралните елементи на готиката са следните, по реда на тяхната значимост:

  1. Дивост
  2. Променливост
  3. Натурализъм
  4. Гротескност
  5. Скованост
  6. Излишество

Описаните тук характерности са отличителни за сградите. А това, което характеризира техните строители, може да бъде описано по следния начин: – 1. Дивост, или грубост. 2. Любов към промяната. 3. Любов към природата. 4. Неспокойно въображение. 5. Упоритост. 6. Щедрост. И нека повторя, че премахването на една или две от тези черти, не би унищожило готическия характер на една сграда, но премахването на повечето от тях – би го сторило. Ще премина към разглеждането им по техния ред.

VII. 1. Дивост. Не зная със сигурност кога думата “готически” е започнала да се употребява за архитектурата на севера, но когато и да е станало това, вероятно тя е съдържала укор и е описвала варварския характер на народите, сред които тази архитектура се появява. Думата никога не е указвала , че тези народи действително са произлезли от готите, още по-малко пък, че архитектурата им е била първоначално изобретена от тях. Но тя е предполагала, че тези северни народи и техните сгради, взети заедно, притежават суровост и грубост, които са в контраст с характера на южните и източните народи и дават дълготрайно отражение на разликата между готите и римляните след техния първи сблъсък. И когато падналият римлянин, във върховната стерилност на своя разкош и нахалството на своята вина, се превръща в модел за подражание на цивилизована Европа, в края на тъй наречените Тъмни векове, думата “готически” дава израз на отявлено презрение, не съвсем лишено и от отвращение. От това презрение, благодарение на усилията на антикварите (историците) и архитектите на нашия век, готическата архитектура вече се е освободила. И може би онези, които се възхищават на великолепната наука, на нейната структура и светостта на нейния израз, биха искали тази дума на древен укор да бъде захвърлена и някоя друга, видно изразяваща повече почит, да бъде приета на нейно място. Няма вероятност това да се случи, а няма и нужда. Когато този епитет се употребява презрително, той е лъжа. Но в думата сама по себе си няма укор, стига да я разбираме правилно. Дори напротив, в нея има дълбока истина, която човечеството почти несъзнателно, инстинктивно е запазило. Вярно е – по един велик и дълбок начин, – че архитектурата на севера е груба и дива. Но не е вярно, че поради тази причина би следвало да я презираме или да я упрекваме. Точно обратното, вярвам, че именно тази нейна грубост заслужава нашето най-дълбоко преклонение.

VIII. Разграфените от модерната наука карти на света успяват да вместят в малко пространство огромни знания, но все още не съм видял карта дотолкова точна, че да позволи на зрителя да си представи контрастите във физическия характер на страните на Севера и на Юга. Познаваме разликите в детайли, но нямаме широк поглед и обхват, които да ни позволят да ги усетим напълно. Знаем, че тинтявата расте в Алпите, и че има маслини в Апенините. Но не си представяме пъстрата мозайка по повърхността на земята, която прелетната птица вижда по своя път, онази разлика между местността на тинтявата и маслиновото дръвче, която щъркелът или лястовичката виждат в далечината, спускайки се по въздушните течения на южняка. Нека за момент се опитаме да се издигнем дори по-високо от птиците и да си представим Средиземно море, ширнало се под нас като езеро с неправилна форма, и всичките носове по крайбрежието, спокойни в съня си под слънцето: тук-там се вижда гневно петно с гръмотевици или сивотата на буря, пълзяща по пожълтелите полета, и тук-там – неподвижен венец от бял вулканичен дим, опасан с пепел. Но в по-голямата част цари омиротворена светлина. Сирия и Гърция, Италия и Испания, докато се спускаме по-ниско към тях, са разположени като парченца златна мозайка сред морското синьо. Като жили през тях минават релефните форми на планинските вериги, а в ниското искрят терасираните градини с благоуханни цветя сред облаци лавър, портокали и перести палми, които омекотяват със сиво-зелените си сенки нажежените мраморни скали и порфир на ивици по светлия пясък. Нека сега преминем малко на север: източните цветове постепенно се превръщат в огромен пояс от дъждовно зелено. Пасищата на Швейцария, тополите по долините на Франция и тъмните гори по Дунава и Карпатите се простират от устието на Лоар до това на Волга, а самите реки провиждаме през процепите между сивите спирали на дъждовни облаци и воалите от мъгла по потоците в ниското покрай пасища и ниви. А после, още по на север, земята се издига в мощни масиви от оловносиви скали и мъхести баири, до които мрачнолилава пустош опасва полета и гори и се разцепва на назъбени и страховити острови из северните морета, където бурите вилнеят и ледът изстудява бреговете, ронени от гневните приливи и отливи. Корените на последните гори не удържат хватката си по клисурите и гладният северен вятър оголва върховете, а накрая стената от лед, трайна като желязо, подобно смъртта, отваря бялата си паст срещу нас в полярния здрач.

И сега, след като веднъж сме прекосили наум ивиците на зеницата на земята в цялата ѝ величавост, нека да се снишим по-близо до нея, за да видим съответната промяна в поясите на фауната. Стада от бързи и бляскави животни хвърлят поглед нагоре или към морето или пристъпват по пясъците на южните зони: раирани зебри и петнисти леопарди, лъскави змии и птици, оперени в пурпурно и алено. Нека да сравним тяхната деликатност, бляскавост и бързина със скованата от студ сила, с рошавата козина и здрачните оперения на северните племена от животни; да сравним арабския с шотландския жребец, тигъра и леопарда с вълка и мечката, антилопата с лоса, райската птица с орела рибар. И след като покорно признаем, че земята и всичко, което тя ражда, през цялото ѝ съществувание се управлява от велики закони, нека, вместо да хулим, напротив, да се радваме на всичките начини, които човешкият дух е намерил, за да изрази упованието си в законите на родилата го земя. Нека погледнем с благоговение на човека, който реди един до друг горящите си скъпоценни камъни и заобля с деликатни скулптури колоните от яспис, извисяващи се към безоблачното небе, за да отразяват постоянното слънце. Но с не по-малко благоговение нека се спрем да погледаме и онзи човек, който с груба сила и бърз жест изсича от скалите, изтръгнати от мъхестите голи бърда, суровите си одухотворени форми и вдига в сумрачния въздух грапава стена и железни контрафорси, движен от въображение диво и своеволно като северното море – творения с тромави форми и сковани крайници, но пълни с вълчи живот, свирепи като брулещите ветрове и променливи като облаците, хвърлящи сенки.

Нека отново го кажа: няма деградация, няма нищо за укор в това, а само достойнство и почтеност. И би било огромна грешка, както да пренебрегнем тази дивост на мисълта и грубост на изработката като основна черта на съществуващата северна архитектура, така и да отхвърлим тези неща като нежелани в архитектурата, която може би предстои. Защото именно те ни дават видимото родство между катедралата и Алпите, това великолепие на здравата сила, тъй енергично изразена, защото движенията на пръстите са сковани от мразовития вятър и окото е замъглено от мъглата в мочурищата или заслепено от виелицата, тази откритост на духа на хора, които не събират излишъка от плодове по земята и не се къпят в сънливата благост на слънцето, а са принудени да ломят камъни, за да ядат хляб, да си пробиват път в гората, за да се топлят на огън, и дори и в нещата, които вършат за удоволствие, да проявяват някои от суровите навици на ръцете и сърцето, добити с ударите на брадвата и натискането на плуга.

IX. Дивостта на готическата архитектура може да се смята за благородна черта дори и само като отражение на нейния произход сред северните народи. Но тя притежава още по-голямо благородство, бидейки признак не просто на влиянието на климата, а и на религиозните принципи.

В XIII и XIV абзац на Глава XXI в първия том на тази книга, отбелязахме, че системите от архитектурни орнаменти, в точния смисъл на думата, могат да бъдат разделени на три: – 1. Сервилна орнаментика, в която изработката или силата на низшестоящия работник е изцяло подчинена на интелекта на висшестоящия: – 2. Здравословна орнаментика, в която низшестоящата сила на работника е до някаква степен еманципирана и независима, притежава собствена воля, но припознава себе си като по-низша и се подчинява на по-висшата сила; – и 3. Революционна орнаментика, при която по-низшият ранг на изпълнителната сила не се признава по никакъв начин. Нужно е тук да обясня естеството на тези разделения малко по-обстойно.

При сервилната орнаментика, основните школи са старогръцката, ниневийската и египетската, но при всяка сервилността е от различен тип. Гръцкият майстор притежава много повече знания и сила в сравнение с асирийския или египетския. Нито той, нито тези, за които работи, може да понесе вида на несъвършенството където и да било. И затова, орнаментите, оставени в ръцете на подчинените му работници, са винаги просто съчетания от геометрични форми – сфери, корнизи и съвършено симетрични листа на растения, – които могат да бъдат изработени с абсолютна прецизност с помощта на чертожна линия и които накрая са също толкова изпипано завършени, колкото и собствените му скулптури. Асирийците и египтяните, бидейки по-бегло запознати с точните форми, обратното, разрешават на подчинените си занаятчии да изработват и скулптурите, но пък снишават самия метод до постижим от всеки стандарт и после обучават работниците чрез толкова строга дисциплина, че всяка възможност работата да се отклони от стандарта, изчезва. Гъркът не дава на подчинения работник за изработка нищо, което той да не може да направи съвършено. Асириецът му дава неща, които той може да изработи само несъвършено, но фиксира със закон стандарта за това несъвършенство. И при двете системи работникът занаятчия е роб.

X. Но в средновековната и особено в християнската орнаментика това робство е премахнато изцяло. Както в малките неща, така и в големите, християнството припознава духовната ценност на всеки индивид. И не само това, ами приема и несъвършенството на индивида, издигайки го като единствено достойно. Признаването на загубената сила и падението на човека, което за старите гърци и асирийците е силно болезнено и което те, доколкото е възможно, винаги отричат, християните приемат ежедневно и ежечасно, съзерцавайки го без страх, тъй като, в крайна сметка, то служи за прославата на Бога. Затова към всеки човешки дух, който християнството призовава, повелята е следната: направи това, което е по силите ти, и открито признай онова, което си неспособен да сътвориш; нито пести усилия от страх да не се провалиш, нито премълчавай слабостта си поради срама от нея. И може би именно в това се състои най-достойното за възхищение качество на готическата архитектурна школа – нейните създатели са приели плодовете на труда на по-слабите умове, и в своята щедрост, от изпълнените с несъвършенства фрагменти, издаващи слабост във всеки жест, те издигат величествена и безупречна цялост.

XI. Съвременният английски ум обаче прилича на древногръцкия по своя стремеж към възможно най-голяма завършеност или съвършеност, доколкото го позволява естеството на самите произведения. Взета сама по себе си, това е благородна черта, но тя е низка и пошла, когато ни кара да забравим относителните достойнства в самата природа на нещата и ни подтиква да предпочитаме нещо малоценно, но съвършено, вместо нещо с голяма стойност, макар и несъвършено. По това правило, впрочем, всичките диви зверове биха били за предпочитане пред човека, защото са по-съвършени в техните функции и вид. При все това ние ги смятаме за по-низши от него. И по същия начин, относно творенията на човека, онези, които са по-съвършени, бидейки от даден вид, винаги стоят по-ниско от онези, чиято природа предполага повече място за грешки и недостатъци. Защото колкото по-фина е една натура, толкова повече нейната прозирност ще разкрива собствените ѝ недостатъци. Нашата вселена е така устроена, че най-добрите неща се срещат най-рядко в най-добрата им форма. Дивата трева расте бързо и буйно, година след година. Но житото, поради по-висшата си и благородна натура, е уязвимо за опустошителни болести. И следователно, макар че във всички неща, които виждаме или създаваме, ние трябва да желаем съвършенството и да се стремим към него, все пак не бива да слагаме по-ниското в неговата далеч не толкова взискателна завършеност, над благородното и неговото мощно развитие. Не бива да ценим гладкия дребен детайл пред величието, било то и на развалината. Не бива да предпочитаме низката победа пред достойното поражение, нито да снишаваме целите си, за да можем по-лесно да се радваме на самодоволството на успеха. Но преди всичко, в нашето отношение към духа на всеки човек, трябва да внимаваме да не възпираме чрез сурови изисквания или тесногръда предпазливост онези усилия, които иначе биха довели до благородни плодове. Нито пък е редно да ни се свиди собственото ни възхищение пред величественото, защото е примесено с недостатъци. В устройството и натурата на всеки човек, когото наемаме за ръчен труд, колкото и груб и простоват да е той, има сили, способни на по-големи неща. Мудно въображение, затъпена чувствителност, нестабилна мисъл – тези неща ги има, дори във възможно най-лошия вариант, и в повечето случаи вината за мудността и притъпеността е наша. Но тези способности – въображение, чувствителност, мисъл – не могат да се развият и да заякнат, ако не се задоволим да ги приемем в тяхната слабост и ако не ги ценим и почитаме в тяхното несъвършенство повече, отколкото и най-доброто и съвършено ръчно умение. И това трябва да направим за всички наши работници – трябва да търсим чувствителността и мисълта у тях и да ги извадим наяве, независимо какво бихме загубили, независимо какви грешки и недостатъци неминуемо ще дойдат с тях. Защото най-доброто у човека не може да се прояви, без да бъде съпътствано от много грешки. Разберете това: можеш да научиш някого да чертае прави линии и да реже по тях, да изписва извивки и да ги вае, да прерисува и да изработва всякакви форми с възхитителна бързина и прецизност, и тази негова работа ще ни изглежда съвършена по своему, но ако поискаме от него да започне да мисли за някоя от формите, да се опита да изобрети по-добра в ума си, той се спъва – длетото му започва да се колебае. Ако започне да мисли, в девет от десет случая мисълта му ще бъде грешна, в девет от десет случая ще сбърка някъде още с първия си жест на мислещо същество. Но въпреки това и именно поради това той ще бъде човек. Иначе той е само машина, един одушевен инструмент.

XII. И забележете, пред вас стои жесток избор в това отношение. Или ще направите от него инструмент, или – човек. Не можете да направите и двете. Човекът не е устроен да работи с прецизността на инструмента, да бъде точен и съвършен във всички свои жестове. Ако искате подобна прецизност от него, ако карате пръстите му да отмерват градусите на окръжност като зъбчато колело, а ръцете му да описват криви като пергел, трябва да го обезчовечите. Цялата енергия на духа му ще се съсредоточи в превръщането му в зъбчато колело и пергел. Цялото му внимание и сила ще бъдат отдадени на постигането на низшето действие. Окото на духа му ще се концентрира в крайчеца на пръстите и силата на душата ще трябва да се влее във всичките невидими нерви, които насочват ръката, час след час, по десет часа на ден, за да постигне исканата стоманена прецизност, и така и душата и зрението ще се похабят, докато накрая самата му човечност ще бъде изгубена – неговата мисловност и духовност ще се състои от купчина стърготини на този свят. Единствено сърцето, което не може да заеме формите на зъбчатите колела и пергелите, ще бъде спасено и след като са свършили десетте часа, ще се разтваря в някакъв човешки живот край камината.

От друга страна, ако искате да направите човек от работещото същество, не може да искате от него да бъде инструмент. Дайте му възможност да мисли, да използва въображението си, да се опита да направи нещо, което си струва да бъде направено, и машинната прецизност ще изчезне веднага. Появява се цялата му грубост, цялата му тъпота, цялата му неспособност: срам след срам, провал след провал, спиране след спиране. Но заедно с тях се появява и цялото му величие, за чиято висота си даваме сметка, когато облаците я обкичат. И независимо дали са светли или тъмни тези облаци, сред тях и зад тях ще се извърши преображението.

XIII. А сега, читателю, огледай тази твоя английска стая, с която толкова често се гордееш, защото всичко в нея било толкова здраво и добре изпипано, а пък орнаментите – толкова завършени. Погледни отново всички тези гипсови отливки и полирани повърхности, безгрешни съчетания на сухо дърво и калена стомана. Много често ти се възторгваш от тях и си мислиш, че Англия е велика, защото и най-малките неща тук са изпълнени с такава прецизност. Уви! Правилно разчетени, тези съвършенства са знаците на робство в нашата Англия хиляди пъти по-горко и принизително от робството на бичуваните африканци и гръцките илоти. Човек може да бъде бит, връзван с вериги, измъчван, впряган като добитък, избиван като насекомо, и пак, в някакъв смисъл – в най-добрия смисъл – да бъде свободен. Но задушиш ли духа му, ако попариш и посечеш изпълнените с живина клонки на човешкия интелект, ако превърнеш в кожен ремък за впрягане на машини плътта и кожата, които, след работата на червея, се единяват с Бога – това е робовладелство. И в Англия вероятно е имало повече свобода, когато и най-лекомислените думи на аристократа са стрували живота на мнозина и кръвта на измъчените земеделци е капела в браздите на английските полета, отколкото сега, когато душевността на нейния народ бива превръщана в гориво, което да храни дима на фабриките, и силата на човека ежедневно се губи в тънката изработка на мрежата и се пречупва в съвършенството на линията.

XIV. Но погледнете отново и внимателно фасадата на старата катедрала, където толкова често сте се подсмихвали на фантастичното невежество на старите скулптори. Погледнете отново грозните таласъми, безформените чудовища и грубите, сковани и лишени от анатомия статуи. И не им се подигравайте, защото те са символите на живота и свободата на всеки работник, дялал камъка – свобода на мисълта и място в градациите на битието, които никой закон, никоя харта, никой чартър не може да гарантира, но които днес цяла Европа трябва да превърне в най-първата си цел, та отново да придобие за своите деца.

 

 

XV. Не мислете, че това, което казвам, е налудничаво или екстравагантно. Именно свеждането на човека до машина, повече от всички съвременни злини, води множеството нации по света към безразборна, разрушителна и суетна борба за свобода, чиято същност остава неразбрана. Техният универсален вик срещу богатството и срещу горните класи не произлиза от натиска на глада или жилото на наранената чест. Тези неща са били и продължават да бъдат причина за много неща през всички векове, но основите на обществото никога досега не са били така разтърсвани, както сега. Това не се случва, защото хората са недохранени, а защото не изпитват удоволствие от работата, с която изкарват хляба си, и поради тази причина гледат на богатството като на единствения път към удоволствието. Това не се случва, защото хората са наранени от презрението на заможните класи, а защото не могат да понасят своята, защото усещат, че трудът, на който са обречени, е наистина унизителен и ги превръща в нещо по-малко от хора. Никога високите класи не са имали толкова съчувствие към по-ниските или не са извършвали толкова благотворителност към тях, а ето, че никога не са били и толкова мразени. Защото в миналото разделението между богати и бедни е било просто една стена, издигната от закона. Сега то е същинска пропаст между високата и ниската земя на човечността, на чието дъно се събира зловреден въздух. Не зная дали ще дойде ден, в който естеството на справедливата свобода ще бъде разбрано, когато хората ще осъзнаят, че да се подчиниш на друг човек, да работиш за него, да отдаваш почит на него и на мястото, което заема, не е робство. Често това е най-добрата свобода – свобода от грижи. Човекът, който казва на другия, иди, и той отива, и на друг, дойди и той дохожда (1), най-често притежава повече въздържаност и разбира по-добре трудностите, отколкото човека, който му се подчинява. Движенията на единия биват обременени от товара на раменете му, на другия – от повода през устата му: няма начин товарът да се олекоти, но не е нужно да страдаме от юздата, освен ако не я хапем. Да отдаваме почит другиму, да поставим себе си и целия си живот на негово разположение, не е робство. Често това е най-благородният начин да живееш на този свят. Има, наистина, почит, която е сервилна, тоест, ирационална и егоистична. Но има, също така, почит, която е благородна, тоест, разумна и вдъхновена от любов, и човек е най-благороден именно когато почита по този начин. Но дори и чувството да премине границите на разума, ако е вдъхновено от любов, човек пак се издига чрез него. Кой в действителност е по-близо до крепостника – ирландският селянин, който вчера е издебнал господаря си с дулото на мускета, скрит в храстите, или онзи стар прислужник, който преди 200 години в Инвъркейтинг жертва живота си и този на седемте си сина за своя вожд? – и падайки, всеки от тях извиква брата си в смъртта с „Още един за Хектор!“(2) И затова във всички епохи и всички страни, почитта е намирала отплата и човек се е жертвал за човека, не само без оплакване, но с готовност. И гладът, опасността, сабята и всичкото зло и всичките несгоди са били понасяни без съпротива за каузите на господари и царе, защото всички тези дарове на сърцето облагородяват хората, които ги правят, както и онези, които ги получават, и природата ни подтиква към жертвата, а Бог я възнаграждава. Но да чувстваш, че душата ти вехне в теб, да усещаш как цялото ти същество пропада без признание или благодарност в бездната, да бъдеш захвърлен сред купчината чаркове на машина, номериран, заедно със зъбчатите колела, обременен с ударите на механичния чук – това природата не е повелявала никога и Бог никога не е благославял. Това човечеството не може да издържи за дълго време.

XVI. Напоследък много изучаваме и усъвършенстваме това божем голямо изобретение на цивилизацията – разделението на труда. Само че грешно сме го нарекли. Ако трябва да се придържаме към истината, не става дума за разделение на труда, а за разделение на човека: човекът е раздробен на парчета – фрагменти и трохи живот, така че и малкото парченце интелект, което му остава, вече не достига, за да произведе карфица или пирон, ами се изчерпва с правенето на върха на карфицата или главата на пирона. Наистина, сега се смята за хубаво и желателно да се произвеждат много карфици на ден. Но ако можехме да видим с какъв кристален пясък се полират тези карфичени върхове – пясък от човешки души, който само през лупа с голямо увеличение се вижда – бихме си дали сметка и за загубата. И големият вик, който се надига от всички индустриални градове, по-силен от тътена на пещите там, е породен точно от това – че произвеждаме всичко там, освен човеци. Избелваме памук, каляваме стомана, рафинираме захар и леем глинени съдове, но да излъскаме, калим, рафинираме и оформим и един жив човешки дух, дори не влиза в сметките ни за печалба. И всичкото зло, към което този вик призовава множествата, може да бъде посрещнато само по един начин: не чрез учение или проповеди – защото учението единствено би открило за ума мизерията, а проповедта, ако е само проповед, би била подигравка. Това зло може да бъде посрещнато само с правилното разбиране, и това важи за всички класи, на това кой труд е добър за човека, кой труд го възвисява и прави щастлив, само с решителния отказ от всички удобства, хубави на вид неща и евтини цени, за които плащаме с унищожаването на човека в работника и занаятчията, и само със също толкова решителен стремеж към продуктите и резултатите на здравословния и облагородяващ труд.

 

XVII. И как, ще попита някой, да разпознаем тези продукти и как да регулираме подобно търсене? Лесно: чрез съблюдаването на три прости, но широки по обхват правила:

  1. Никога да не насърчаваме производството на каквото и да било изделие, което не е абсолютно необходимо и в което изобретателността няма място.
  2. Никога да не изискваме съвършеното в името на самото него, но само в служба на някаква практична или благородна цел.
  3. Никога да не насърчаваме каквато и да било имитация или копиране, освен за да съхраним паметта за велики творби.

Вторият от тези принципи е единственият, който директно произлиза от осмислянето на нашия предмет тук, но ще обясня накратко значението и обхвата и на първия принцип, докато за третия ще отделя време на друго място.

 

 

  1. Никога да не насърчаваме производството на каквото и да било изделие, което не е абсолютно необходимо и в което изобретателността няма място.

Например стъклените мъниста са напълно излишни и в производството им няма никакво въображение или мисъл. Те се правят, като първо стъклото се разтяга на пръчки; тези пръчки се нарязват на парчета с размерите на мънистата от човешка ръка, а после парченцата се закръглят във фурната. Работниците, които режат стъклените пръчки, седят на работното си място по цял ден, докато ръцете им вибрират с постоянно, паралитично треперене и мънистата падат под тези вибрации като градушка. Нито тези, нито работниците, които оформят пръчките или леят парчетата, имат и най-малката възможност да използват своя човешки ум. И следователно всяка млада дама, която купува стъклени мъниста, участва в търговията с роби, търговия много по-жестока от онази, която от толкова време се опитваме да премахнем.

От друга страна, стъклените чаши и съдове могат да бъдат плод на великолепна изобретателност и ако когато ги купуваме плащаме за тази изобретателност, тоест, за красивата форма, цвят или гравюра, а не просто за гладкостта на изпълнението, ние вършим добро на човечеството.

XVIII. Също така, рязането на скъпоценни камъни в обикновения случай не изисква използването на ума, а единствено малко усет и преценка, за да се избегнат недостатъците и т.н., но нищо не изисква дейността на целия ум. Всеки човек, който носи скъпоценности просто заради тяхната цена, следователно е надзирател на роби.

Но работата на златаря и изобретяването на бижута и инкрустации може да бъде плод на най-благородния човешки интелект. Следователно, парите, дадени за добре оформени прибори, ценни гравирани вази, камеи или инкрустации, правят добро на човечеството. И чрез работата от този вид бижутата допринасят за великолепието на човечеството. Тогава рязането на скъпоценни камъни е цената, която плащаме, за да достигнем тази благородна цел и е напълно приемливо.

XIX. На друго място може би ще доизясня този закон, но нашата пряка грижа тук е вторият принцип, а именно, никога да не изискваме съвършенство, когато то не води към благородна цел. Защото, забележете, досега говорих само за грубостта на готиката или други нейни несъвършенства като за достойни за възхищение, когато е било невъзможно да имаме въображение и мисъл без тях. Ако искаме мисъл от груб и неук човек, тя неминуемо ще бъде груба и неука мисъл. Но от образован човек, който без усилия изразява мислите си по образован начин, вземете елегантния израз и бъдете благодарни. Ала трябва да искате мисълта, а не да запушвате устата на селянина, защото не използва правилна граматика или докато не го научите на правилна граматика. Граматиката и изяществото са хубави неща, само че първо трябва да сме сигурни, че сме дали път на мисълта. И така в изкуството, деликатният завършек на творбата е желателен при най-големите майстори и те винаги ни го дават. На някои места Микеланджело, Леонардо, Фидий, Перуджино, Търнър завършват картините си до най-тънкия детайл. И тази завършеност винаги допринася за по-пълното изпълнение на благородните им цели. Но по-малките майстори не са способни на такава завършеност, защото се изисква задълбочено познание, за да я постигнеш, и тогава трябва да приемем мислите им такива, каквито те могат да ни ги дадат. Тъй че правилото е просто: винаги търсете първо изобретателността, а чак след това, онази завършеност, която би ѝ помогнала и на която е способен изобретателят без болезнени усилия, и не повече. Преди всичко, не изисквайте финес в изработката на нещо, в което няма мисъл, защото това е робска работа, в нея няма и капка свобода. По-скоро изберете грубата пред лъскавата работа, стига да постига практичната си цел. И не се лъжете, че има резон да се гордеете с нещо, постигнато просто с търпение и шкурка.

XX. Ще дам само един пример от манифактурата, вече спомената по-горе – стъклените изделия, – който обаче ще покаже на читателя какво имам предвид. Нашето стъкло днес е изключително чисто, точно като форма и прецизно изрязано. Ние се гордеем с него. А би трябвало да се срамуваме от него. Старото венецианско стъкло е мътно, несъвършено оформено и грубо гравирано, ако въобще има фигури по него. И старите венецианци с право са се гордеели със своето стъкло. Защото между английския и венецианския стъклар има следната разлика: първият мисли само за точното пасване на моделите, гледа извивките да са перфектни и ръбчетата остри, и така се превръща в една машина за заобляне на извивки и острене на ръбове, докато старият венецианец въобще не се интересува дали краищата са правилно заострени, а се интересува от това – да измисли нов модел за всеки стъклен съд, който прави, като никога не излива нова дръжка или ръб, без да впрегне въображението си в тях. И следователно, макар че някои от венецианските стъклени съдове са грозни и тромави, когато са изработени от непохватни и лишени от изобретателност хора, други пък са прекрасни в техните форми и надвишават всяка цена, която някой би платил за тях. И никога не срещаме две еднакви форми. Но не можеш да имаш хем съвършенство в изработката, хем разнообразни форми. Ако работникът мисли за правотата на ръбовете, той не се стреми да изобретява. Ако мисли за формата, не мисли за правилните ръбове. Изберете дали искате да платите цената за прекрасната форма или за съвършените ръбове и едновременно с това ще изберете дали ще превръщате работника в човек или в инструмент за точене.

 

 

 

[1] Виж Евангелие от Матей, 8: 9.

[2] Отпратката е към действителен случай, на който отчасти е базиран един от романите на Уолтър Скот. Битката е между роялистите и войската на Оливър Кромуел в Шотландия. Въпросният прислужник се сражава, заедно със седемте си сина, в защита на Сър Хектор Маклийн от Дуарт, вожд на един от местните кланове. Виж предговора към „The Fair Maid of Perth“ на Скот.

 

Илюстрации: рисунки на Ръскин – изглед към Венеция, южна и северозападна фасада на базиликата “Сан Марко”; венециански стъклени съдове от 15-16 век.