Откъс от „Being on Earth: Practice in Tending the Appearances.“

 

Думата „опит“ [experience] изглежда е необходима на всеки човек, говорещ английски – ние постоянно стигаме до извода, че няма заместител на това понятие. В крайна сметка, единствено „опитът“ ни дава доказателства за света, или по-точно, той ни дава единствените доказателства, че нещо наистина съществува и така се превръща в основа на нашето разбиране за действителността. Думата „experience“ произлиза от латинския и означава именно „проба, тест“ и „доказателство“. От миналото причастие на латинския глагол получаваме пък думата „експерт“, а всички значения и подзначения на думата в Оксфордския речник на английския език предполагат същата положителна връзка със знанието. На английски поне, за да можем да схванем някаква идея, независимо колко е абстрактна, то тази идея трябва да бъде „sensible“ [„разумна, смислена“, но думата буквално означава „възприемаема чрез сетивата“ – бел. пр.]. Това отнасяне към опита ни помага да различаваме смисленото от безсмисленото.

Затова изглежда много странно и дори – обезпокоително, че днес думата „опит“ е придобила точно обратното вторично значение. Казваме: „Разбира се, казвам това само на базата на личния си опит, но…“ или „Нашият опит в това отношение се различава…“ – фрази, които редуцират значението на думата до нещо изцяло относително, до нещо като „гледна точка“. Дори и речникът все още да не е отчел тази промяна в употребата, за обикновения човек тя звучи съвсем познато. Странното противоречие, което този обрат в значението на думата предизвиква, обаче е друга тема. Емпиричната наука би трябвало да се базира на опита. Достатъчно е да проследим етимологията на думата „емпиричен“ (от старогръцки, „базирано на опита“). Предполагам, че не малко учени днес биха заявили, че науката е емпирична. Но когато новакът се опита да проумее в какво се състои практикуването на една „твърда“ наука в действителност, той открива, че положителното знание от първото значение на думата е вече изместено в официалната си употреба от субективността на второто. И говоря от личен опит.

 

Спомените на един твърдоглав студент

Когато се записах да следвам химия, въодушевлението ми от науката бързо беше попарено от срещата ми с един професор по химия. Той ми посочи разликата между моите цели и онези цели, които той, като опитен професионалист, наричаше „зрели“. Моята страст – отбеляза той – била изцяло съсредоточена върху прекия опит. Моето разбиране за химическия процес се облягало върху видими за възприятията неща: миризми, цветове, кипенето на течности, отделянето на утайки, светлината и силата на пламъка и т.н. Но това било по-близко до средновековната алхимия, отколкото до химията. Химията, настояваше той, се занимава със събития на молекулярно и атомно ниво, които можем да схванем само теоретично. Сетивният опит, който предизвикваше моето вълнение, бил напълно вторичен – не ставало дума за някаква външна действителност, а просто за влиянието на тази действителност върху човешките сетива.

Спомних си за този разговор с професора по химия, когато по-късно споделях с един ботаник, специалист по морфология, интереса ми към Гьоте и неговия стремеж да подходи към науката чрез прекия опит. Ботаникът отвърна: „Интересуваш се от този подход, защото си просто природолюбител, а пък аз съм плодотворен учен“. Излязох си от кабинета му с усещането за провал. Отново един представител на съвременната наука бе посочил липсата на зрялост у мен.

Надявам се, че читателят ми съчувства поне малко. Научните обяснения за света често са трудни именно с това, че настойчиво се опитват да ни представят една „обективна“ реалност, която не може да бъде предмет на прекия опит. В резултат опитът – онова, което сетивата ни показват като свят – губи своята значимост, превръща се просто в някакъв спектакъл, различен от истинската действителност. Всички сме наясно с това и не се замисляме много-много върху него. Докато следвах химия, този тип мислене не ме разстройваше особено, въпреки предупреждението на моя професор. Не срещах големи трудности с основната химия и много харесвах „качествения анализ“ – курса по аналитична химия, в който се разглеждаха непознати вещества и в който сетивни качества като цвета на утайката бяха важни за идентифицирането на елементите.

Когато започнах да изучавам „качествен анализ“ обаче, работата ни вече изцяло се състоеше от математически изчисления, а самата математика се базираше на невидим молекулярен свят, състоящ се само от теоретични модели. (Години по-късно открих, че човек може да преподава тази дисциплина и като извлича математическите уравнения директно от явленията, но това почти никога не се прави, а по онова време никой не ми посочи връзката.) И така си дадох сметка, че онзи професор по химия, с когото проведох разговора, беше по-наясно с моя проблем, отколкото самият аз. Най-напред видях как този свят на химията, който преди беше обект на най-красивите и загадъчни преживявания за мен, постепенно се превърна в нещо сиво, сухо и безжизнено. После се отказах и напуснах университета.

Когато пристигнах в университета в Бъркли, вече бях аспирант по литература. Ботаникът се беше оказал прав – аз бях любител на природата, дори бях романтик, както се опасяваше и професорът по химия. В края на краищата, не четях ли Уърдсуърд, Колридж, Кийтс, Шели, Шилер и Гьоте? А пък на всичкото отгоре ги взимах и насериозно. Несъмнено бях наясно, че тези автори се позовават на критерии, които не само са основани на прекия опит, но могат да се нарекат и „естетични“ – което за повечето учени означава „просто приятни“. Но за разлика от моите ментори, аз все още не разбирах защо подобни нагласи ме дисквалифицират като учен. Когато открих научните трудове на Гьоте, бях запленен от неговото настояване, че не трябва да се отказваме от прекия сетивен опит в научните си изследвания. Но когато ботаникът ми посочваше, че този мой интерес ме превръща в „любител на природата“, думите му внушаваха и идеята за някакъв „грях“. Така моето любуване на природата изглеждаше като нещо напълно субективно – приписване на стойност, основано на моето собствено удоволствие, което няма никакво отношение към научната истина.

Много скоро след разговора ми с ботаника – всъщност пресичах двора на университета на връщане – осъзнах, че нещо не е наред. Какво бе станало с първоначалното значение на думата „опит“? Спрях се пред една евкалиптова горичка. Огромните дървета се извисяваха над мен; листа и плодчета покриваха земята. Утринното слънце вече затопляше въздуха, из който се носеше острият мирис на евкалипт. Чувах птичките и жуженето, носещо се от невидими насекоми. В този момент действителността, която възприемах чрез сетивата си, беше поразителна. Нима просто се отдавах на някакво любуване? Нима, наричайки всички тези неща „осезаеми“ и „конкретни“, се позовавах просто на естетически критерии?

Колко ли други хора са се сблъсквали с тази дилема, питам се? Чудя се, също, поглеждайки назад към миналото, колко ли хора стигат до този въпрос по един или друг начин и в крайна сметка се отказват от цялата работа. Нали това ме съветваха моите професори, макар и завоалирано – да се откажа. Като започнем от твърдението, че интересът към осезаемите за сетивата проявления на химията е признак на незрялост, и стигнем до заключението, че наука, базирана на пряко възприятие на нещата, е просто „любителство“ – учителите ми образуваха обединен фронт. Съвременното образование изглежда възпитава в толерантност към противоречието между двете значения на думата „опит“ и което е още по-важно, ни насърчава да превключим на субективното значение веднага щом опитът ни, взет прекалено насериозно, влезе в конфликт с приетата теория.

В годините след онази сутрин в Бъркли постепенно започнах да осъзнавам тези неща все по-ясно, защото, макар и да не си давах напълно сметка, в онзи момент аз преминах от защита в офанзива. Не можех да се отърва от чувството, че казаното от професора по ботаника съдържаше сериозна грешка. Разбира се, не можем да твърдим, че позицията ни е важна само защото ни допада – тоест, защото можем да ѝ се „любуваме“ – но този тип критика не засяга значимостта на прякото възприятие. Това, което сетивата непосредствено ни разкриват, не може да бъде наречено просто „гледна точка“ и първото значение на „опита“ – пробването, тестването на действителността – е все още валидно. Дори ученият не може да си позволи да се откаже от основата на опита. Всичко ми изглеждаше ясно. Беше допусната грешка.

Устоях на изкушението да се върна в катедрата по ботаника, за да започна битка. Виждах, че връзката между двете значения на думата „опит“ беше объркана, но не бях готов да защитя прозрението си. Най-напред, не разбирах как точно науката, на пръв поглед базирана върху опита, бе успяла да принизи опита до нещо субективно. Освен това, как можеше един студент по литература да си въобразява, че може да открие грешка в авторитетна институция като науката? Голям дивеч се лови с голяма пушка. А пък моята подготовка ме бе оставила обезоръжен.

В следващите години обаче не можех просто да оставя въпроса, въпреки че започнах да подозирам, че подготовката, която получаваме, оставяше всички ни обезоръжени. Предложих на катедрата да напиша дисертация върху припокриването на научното наблюдение и естетическото възприятие в научния подход на Гьоте. Естествено, катедрата по литература не искаше и да чуе. Естетическото възприятие, повтаряха ми те уверено, е важно в литературата, но не и в науката. С усещането, че това вече съм го преживял, напуснах специалността. Хората от катедра „История на идеите“ изглеждаха по-обнадеждаващи. Бяха убедени, че връзката между естетиката и науката при Гьоте е добра тема за дисертация, ако обаче – и наблегнаха на това условие – се придържам към изследването на влиянията между двете. Дали Гьоте е бил прав или не по този въпрос не можело да бъде част от една дискусия между историци. Когато се заинатих, ме пратиха във факултета по философия. Там бяха доволни да ме приютят. Но за колко време?

 

Превод от английски Олга Николова.