из „И на последния: Четири есета върху основните принципи на политическата икономия”

 

„И на последния“ е фраза от Евангелие по Матея, XX.14.

„Корените на честта“ е първото есе от книгата „И на последния“, сборник от четири есета, които гневно критикуват „политическата икономия“, доминиращата икономическа теория през втората половина на 19-ти век.

За съвременния читател ще бъде може би трудно да си представи защо Ръскин така се противопоставя на своите съвременници икономисти. Нужно е да отбележим, че самата дисциплина „политическа икономия“ е плод на бързата индустриализация на 19-ти век и до такава степен се е приемала за чиста монета, че Ръскин среща яростен отпор и е обявен за „луд“ заради тези свои възражения. Стигматизацията му като автор по повод тези есета остава почти неизлечими петна върху репутацията му. Невинният читател най-често среща името на Ръскин из англоезични книги, придружени от епитети като „наивен“, „налудничав“, „педантичен“ и пр. Такъв именно беше и моят опит. Поради тази репутация на Ръскин, аз започнах да го чета – по случайност отваряйки негов текст, очаквайки да намеря именно педант с налудничави идеи – едва към 35-тата си година. А каква изненада ме очакваше там! Каква безкрайна любов към човека има у Ръскин, каква красота!

Целта на Ръскин в това есе не е просто да разобличи като измамничество модерната „търговия“ (включваща в себе си и индустрията, манифактурата и всичко, което днес най-общо наричаме „бизнес“). Целта е да се очертаят онези основи на общността, на полиса, които спомагат за нейното благоденствие и разцвет. Несъмнено в търсенето на тези основи Ръскин се обляга на изследванията си върху Венеция и Флоренция като републики, на чиято архитектура и изкуство целият свят се прекланя и до днес. Тоест, идеалът, който прозира зад гневната, често изпълнена с презрение критика, е онова общество, което издига – образно казано – катедрали на духа, а техните пропорции отразяват равновесието на справедливостта и умиротворяват сърцата и умовете на хората.

Макар и вече пренебрегвана като необратимо остаряла, политическата икономия на 19-ти век все пак ни е оставила едно разрушително наследство. Именно на нея дължим изкривяването на понятието „икономика“ – чиято цел, според един почти универсален консенсус днес, не е благоденствието на дома, а забогатяването на индивида и съответно на множество индивиди, което може да се постига единствено чрез някакъв магически постоянен прогрес или растеж. С други думи, политикономията на 19-ти век днес вече е залегнала като идеология (неосъзнато или полуосъзнато лицемерие) в нашето поведение.

До края на живота си Ръскин смята, че това е най-важният текст, който е написал.

Бележка на преводача.

 

 

Корените на честта

Сред заблудите, завладявали умовете на огромни маси хора в различни периоди, може би най-удивителната – и със сигурност най-неправдоподобната – е съвременната тъй наречена „наука“ на политическата икономия, която се базира на идеята, че бихме могли да установим благоприятни принципи за обществена дейност, докато напълно пренебрегваме влиянието именно на чувствата, сплотяващи хората в общност.

Разбира се, подобно на алхимията, астрологията, врачуването чрез магии и други разни популярни вярвания, политическата икономия се корени в една на вид правдоподобна идея. „Такива чувства у хората – казва икономистът – са случайни елементи в човешката природа, които всяват смут; докато алчността и стремежът към прогрес са постоянни и неизменими. Нека да премахнем несигурните величини и, разглеждайки човека просто като хищна машина, да видим чрез какви закони на труда и покупко-продажбата може да се постигне най-голямо кумулативно повишаване на богатството. След като установим тези закони, всеки индивид сам може да реши доколко желае да допусне чувствата да влияят на оценката му и да разгледа сам резултата от така получените нови условия.“

Това би било съвсем логичен и успешен метод на анализ, ако случайните величини, които би следвало да въвеждаме впоследствие, бяха от същото естество като първоначално разглежданите сили. Ако предположим, че едно тяло в движение се влияе както от непроменливи, така и от променливи сили, най-простият начин да си обясним траекторията му обикновено изисква да го разгледаме първо при непроменливи условия, а след това да въведем причините за вариации. Но когато става дума за човешката общност, смущаващите елементи не са от същото естество като константните величини. Тяхното естество е такова, че те променят самата същност на разглежданото същество в мига, в който бъдат въведени. Те действат – не математически, а по-скоро химически, създавайки условия, в които цялото ни предишно знание става неприложимо. Правим научни експерименти с чист азот и се убеждаваме, че с този газ лесно се работи. Аха! Обаче се оказва, че в действителност ние си имаме работа с неговото съединение с хлор, и така, ако го третираме на базата на установените ни вече принципи, ще излетим, заедно с епруветките и апаратурата си, през покрива.

Забележете, че нито оспорвам, нито подлагам на съмнение заключенията на тази наука, ако бъдат приети нейните основни положения. Намирам тези заключения за интересни, също както бих намерил за интересни тези на една наука за гимнастиката, приемаща за даденост, че хората нямат скелети. На базата на такова основно положение може да се докаже например, че би било полезно да навиваме учениците на кълбо, да ги сплескваме като палачинки или да ги разтягаме на нишки; както и че ако тези резултати бъдат постигнати, то тогава въвеждането на скелета обратно в тялото би предизвикало известни неудобства за така новооформените ученици. Разсъжденията могат да бъдат възхитителни, заключенията – верни, а на науката да ѝ липсва единствено приложимост. Именно в такова положение се намира в момента и съвременната политическа икономия. Приемайки, че на човешкото същество не му липсва скелет, а напротив, то се състои изцяло от скелет, тя създава осификатна теория на прогреса на базата на отрицанието на духа. И след като ни е показала какво най-много може да бъде направено от кости и е изградила редица интересни геометрични фигури с черепи и пищяли, успешно доказва, че въвеждането на духа сред тези корпускулярни структури би създало известно неудобство. Не отричам истината на тази теория: просто отричам нейната приложимост в света в сегашната му фаза.

Тази неприложимост чудно някак си стана явна по време на неудобното положение, причинено от неотдавнашните стачки на нашите работници. Имаме налице най-прост пример, в значима и положителна форма, на основния жизнен проблем, който политическата икономия би трябвало да разрешава – взаимоотношенията между работодател и работник. А ето, че при една тежка криза, засягаща огромни богатства и живота на огромни множества, политическите икономисти са безпомощни – сякаш дума не могат да обелят. Те не могат да предложат никакво решение на трудностите, което да убеди и да успокои двете противопоставящи се страни. Управниците упорито държат на своята гледна точка, работниците също толкова упорито – на своята. И никоя политическа наука не може да ги помири.

Всъщност би било странно, ако можеше, предвид, че хората никога не са били и не биха могли да бъдат сплотявани от някаква „наука“. Спорещ след спорещ напразно се опитват да докажат, че интересите на господарите са, или не са, противоположни на тези на работниците: като на никого от апелиращите сякаш не му и хрумва, че не е задължително хората да се противопоставят само защото интересите им се сблъскват. Ако има само коричка хляб вкъщи и майката и децата гладуват, интересите им са различни. Ако майката тръгне да яде хляба, децата ще искат и те да ядат; ако децата го изядат, майката ще трябва да отиде да работи гладна. И все пак от това не следва, че има „антагонизъм“ между тях, че ще се бият за коричката хляб и че майката, бидейки най-силна, ще я вземе и ще я изяде. Нито пък в който и да е друг случай, каквито и да са взаимоотношенията между хората, може да се приеме за неизбежно, че понеже интересите им се различават, те задължително ще гледат един на друг с неприязън и ще използват насилие или хитрост, за да се опитат да вземат надмощие.

А дори и да беше така, и дори и да беше не само удобно, ами и справедливо да смятаме, че хората се влияят от съвсем същите морални принципи, които определят поведението на плъховете или свинете, логическите условия на проблема остават неопределени. Не може да бъде доказано нито че интересите на господаря и работника са подобни, нито че са противоположни. Защото, в зависимост от обстоятелствата, те могат да бъдат и едното, и другото. И наистина, винаги е в интерес и на двамата работата да бъде свършена добре и за нея да бъде получено справедливо възнаграждение. Но при подялбата на спечеленото, онова, което единият би добил, би могло да бъде или да не бъде загуба за другия. Не е в интерес на господаря да плаща толкова ниски надници, че подчинените му да бъдат болни и потиснати, нито пък е в интерес на работника заплащането му да е толкова високо, че малката печалба на работодателя да не му позволява да разшири бизнеса си или пък да го осъществява при безопасни и добри условия. Огнярят не бива да иска висока заплата, когато компанията е прекалено бедна, за да държи в изправност локомотива.

И обстоятелствата, които влияят на тези реципрочни интереси, са толкова разнообразни и многобройни, че всеки опит да бъдат извлечени правила на поведение от равновесието на изгодите би бил напразен. И такъв трябва и да бъде. Защото хората не са сътворени, за да се водят от равновесие в изгодите, а от везните на справедливостта. Затова и Създателят е направил всички опити да се установи равновесие в изгодите напразно вовеки веков. Никой човек не знае и не би могъл да знае какъв би бил крайният резултат – за него самия, както и за другите, от която и да е линия на поведение. Но всеки човек е така надарен, че да знае – и повечето от нас знаят, – кое действие е справедливо и кое не е. Всички ние сме способни да разберем, също така, че последствията от справедливото действие ще бъдат в крайна сметка най-добрите възможни, както за другите, така и за нас, дори и да не можем да кажем кое е най-доброто или при какви условия има вероятност то да се случи.

Споменах везните на справедливостта, като в думата „справедливост“ включвам грижовността и любовта – онези чувства, които всеки човек дължи на другия. Всички правилни взаимоотношения между господар и работник, и всичките им интереси, в крайна сметка зависят именно от тези чувства.

Най-добрата и проста илюстрация на взаимоотношението между господар и работник можем да намерим в позицията на домашния прислужник.

Нека предположим, че господарят в едно домакинство иска единствено да извлече колкото се може повече работа от своите прислужници за надницата, която им плаща. Никога не им позволява да стоят без работа, храни ги оскъдно, а подслонът, който им предоставя, е възможно най-лошият. Въобще във всяко отношение изискванията му са на границата, отвъд която прислужникът би бил принуден да напусне. Във всичко това господарят не нарушава „справедливостта“, както обичайно я разбираме. Споразумял се е с прислужника за цялото му време и работа и ги взима, като границите на приемливото в случая се определят от практиката на другите господари наоколо – тоест, от общоприетите надници за домашни прислужници. Ако прислужникът може да намери по-добро място, той е свободен да се премести, а господарят може да определи реалната пазарна стойност на работата му, като изисква от прислужника максималното, което той би дал.

Това е случаят според политическата икономия, според докторите на тази наука, които твърдят, че по този начин могло да се постигне най-високо средно ниво на работа от прислужника и следователно и най-голяма полза за общността, а чрез общността, по обратен път, и за самия прислужник.

Нещата обаче стоят другояче. Такъв би бил случаят, ако прислужникът беше машина, задвижвана от пара, магнетизъм, земно притегляне или някоя друга измерима сила. Но тъй като прислужникът бива движен от Дух, тази особена движеща сила под формата на неизвестна величина влиза във всички уравнения на политикономистите, без те да го осъзнават, и фалшифицира всичките им решения. Най-голямото количество работа няма да бъде извършено от тази странна машина за пари или под натиск, или с помощта на някакъв друг тип гориво, измервано, като въглищата, в кубични метри. Тя ще бъде извършена, когато движещата сила – тоест, волята или духът на живото същество – достигне най-голямата си мощ чрез собственото си гориво, а именно – любовта.

Е, може да се случи, и често се случва, господарят да е разумен и енергичен човек: огромно количество материална работа може да бъде извършена под механичен натиск, чрез силна воля и под нечие мъдро ръководство. Може, също така, да се случи, и често се случва, господарят да е мързелив и слаб (макар и добродушен). Тогава много малко количество работа ще бъде свършена, и то ще бъде свършена лошо, от лишената от напътствие сила и презрителната благодарност на прислужника. Но универсалният закон в случая е следният: независимо колко енергия и разум притежават господарят и прислужникът, най-големият материален резултат те ще постигнат не чрез противопоставянето си, а чрез взаимна обич. И ако господарят, вместо да се опитва да извлече възможно най-много работа от прислужника, се стреми да превърне необходимата работа в полезен и благотворен труд за прислужника и защитава интересите му по всички справедливи начини, реалното количество извършена работа – или реалното добро, което се осъществява – от човека, за когото така се грижи, наистина ще бъде най-голямото възможно.

Забележете, казвам „добро, което се осъществява“, защото работата на прислужника не задължително и невинаги е най-доброто, което той може да даде на господаря си. Но става дума за извършено добро от всякакъв вид, независимо дали това са физически усилия, бдителност и грижа за интереса и репутацията на господаря, или радостна готовност да се впусне в помощ в неочаквани и непредвидими обстоятелства.

Нито пък този принцип би бил по-малко верен, ако с благоразположението се злоупотребява или на добрината се отвръща с неблагодарност. Защото прислужникът, който е неблагодарен, когато се отнасят добре с него, би бил отмъстителен, когато се отнасят зле; и онзи, който е нечестен със справедлив господар, би бил пагубен за несправедливия.

За каквито и хора да става дума, във всички случаи, лишеното от егоизъм отношение ще даде най-добрия резултат. Забележете, тук се занимавам с чувствата единствено като движеща сила, а не като неща сами по себе си желателни, благородни или по някакъв друг абстрактен начин добри. Разглеждам ги просто като аномалия – сила, която превръща всичките изчисления на политикономиста в нищожни. Дори и да иска да включи този нов елемент в своите предвиждания, той не може да го стори – защото любовта и привързаността могат да се превърнат в истинска движеща сила само когато пренебрегнат всяка друга мотивация и условие, както ги определя политическата икономия. Ако се отнасяш добре с прислужника, но целиш да осребриш благодарността му, не само не заслужаваш, но и няма да получиш и грам благодарност, нито каквото и да било стойностно нещо в ответ на твоята доброта. Ако обаче се отнасяш добре с него без никаква корист, всичките ти икономически цели ще се осъществят. В този случай, както и във всеки друг, онзи, който спасява собствения си живот, ще го изгуби, а който го губи, ще го намери.

Следващият най-ясен и прост пример на взаимоотношенията между господар и работник е това, което съществува между главнокомандващия и неговите войници.

Да си представим, че един офицер желае единствено да наложи дисциплина, така че с възможно най-малко усилия от негова страна да направи полка си възможно най-ефективен. На основата на този егоистичен принцип никакви правила и никакви наказания или награди няма да му помогнат да развие напълно силата на подчинените си. Ако е разумен и твърд човек, той може, както в предишния случай, да постигне по-добър резултат от един слаб и добродушен офицер. Но ако разумността и твърдостта са еднакви в двата случая, то без никакво съмнение онзи офицер, който има най-силни преки лични взаимоотношения със своите войници, който се грижи най-много за техните интереси и най-много цени техния живот, ще развие ефективната им сила – чрез тяхната привързаност и обич към неговата особа и чрез доверието в характера му – до степен напълно непостижима по какъвто и да било друг начин. Колкото повече са войниците, толкова повече важи този закон. Една атака често може да бъде успешна, макар и войниците да не харесват офицера си, но ако те не обичат своя генерал, битките рядко водят до победа.

Ако минем от тези прости примери към по-сложните взаимоотношения, съществуващи между един собственик на фабрика и неговите работници, най-напред срещаме известни трудности, които явно се дължат на по-закоравялото и студено естество на моралните елементи. Лесно можем да си представим ситуация, в която войници изпитват обич и почит към своя полковник, но никак не е лесно да си представим тъкачи да изпитват въодушевени чувства към притежателя на фабрика за платове. Когато група хора се обединят с цел обирджийство (като например в шотландски клан в стари времена), те могат да бъдат движени от съвършена обич и привързаност и всеки член на бандата да е готов да жертва живота си, за да спаси своя вожд. Но изглежда, че когато група хора се обединят с цел легално производство и забогатяване, те не са движени от никакви подобни емоции и никой от тях по никакъв начин не би се жертвал за живота на своя началник. И ето, че се сблъскваме не само с тази привидна аномалия, що се отнася до морала, но и с доста други, свързани с нея, които засягат управлението на системата. Защото един прислужник или един войник бива нает на определена надница, за определен период, но за работника надницата варира спрямо търсенето на труда и над него постоянно виси заплахата да бъде изхвърлен от работа поради случайностите на търговията. Сега, при такива обстоятелства, никакви чувства на обич и привързаност не могат да влияят на каквото и да било, а тъкмо обратното, оказват влияние, и то експлозивно, тъкмо противоположните чувства. Две неща тук изникват като въпрос.

Първо – до каква степен надницата може да бъде регулирана така, че да не варира с търсенето на труда.

Второ – доколко е възможно работниците да бъдат наети и задържани на работа при фиксирани надници (независимо от състоянието на търговията), без да се увеличава или намалява техният брой, така че те да имат постоянен интерес в предприятието, с което са свързани, подобно на домашните прислужници в стара фамилия, или за да имат esprit de corps, като войниците в един чудесен полк.

Първият въпрос е, както казах, доколко е възможно да се фиксира надницата, независимо от търсенето на труда.

Може би най-любопитният факт в историята на човешките заблуди е убеждението на типичния политически икономист, че такова регулиране на надниците е невъзможно; докато за всички важни и за голяма част от маловажните видове работа на земята надниците са регулирани именно по този начин.

Ние не продаваме поста на министър-председател на холандската борса; нито пък при смъртта на някой епископ, каквито и да са общите преимущества на симонията, предлагаме неговата епархия на онзи свещеник, който би приел епископството за възможно най-ниската плата. Ние действително (и с чудесна политикономическа пресметливост!) продаваме заповеди за производство в офицерски чин, но не и, поне не открито, издигането до генерал. Когато сме болни, не търсим онзи доктор, който би приел по-малко от една гвинея; когато отиваме на съд, не ни и минава през ума да сваляме цената от шест шилинга и осем пенса на четири шилинга и шест пенса; заварени от проливен дъжд, не разпитваме поред таксиджиите, за да намерим онзи, който оценява карането си на по-малко от шест пенса на миля.

Вярно е, че в тези случаи, както би следвало да бъде и във всички случаи, се взема предвид колко трудна е работата или колко кандидати има за нея. Ако се смяташе, че достатъчно на брой студенти биха положили необходимия труд, за да станат добри лекари, с перспективата да получават само по половин гвинея, по общо съгласие хората бързо биха спрели да плащат излишната половин гвинея. В този смисъл, цената на труда наистина се регулира от търсенето му. Но що се отнася до практическото и непосредствено осъществяване на нещата, най-добрият труд винаги е бил – както следва да бъде и всеки труд – заплащан по непроменлив стандарт.

„Как!“ – възкликва може би удивен читателят: „Да плащаме на добри и на лоши работници еднакво?“

Разбира се. Разликата между проповедите на един прелат и неговия наследник – или между мнението на един доктор и друг – е много по-голяма, доколкото зависи от качествата на ума, и с много по-важни последствия за теб, отколкото разликата между доброто и лошото редене на тухли (макар че разликата между тези двете е много по-голяма, отколкото повечето хора си представят). И все пак, без да роптаеш, ти плащаш еднаква цена и на добрия и на лошия работник върху душата ти и на добрия и на лошия работник върху тялото ти; тъй че спокойно можеш и без да роптаеш, да плащаш еднаква надница и на добрия и лошия работник върху къщата ти.

„Да, но аз избирам своя доктор и (дали?) своя свещеник, като така показвам как оценявам качеството на работата им.“ На всяка цена избери и зидаря си. Това е справедливото възнаграждение за добрия майстор – да бъде „избран“. Естествената и справедлива система на труда, на всеки труд, изисква да се заплаща фиксирана надница, но добрият работник да бъде нает, а лошият – не. Лъжлива, неестествена и разрушителна е онази система, според която лошият работник може да предложи работата си на половин цена и да заеме мястото на добрия, или да го принуди чрез конкуренцията си да работи за неадекватна сума.

Това равенство в заплащането, следователно, е първата цел, към която трябва да открием възможно най-прекия път. Втората, както споменах вече, е поддържането на постоянен брой наети работници, независимо какво е случайното търсене на произвежданите от тях неща.

Мисля, че непредвидените и големи неравенства в търсенето, неминуемо съпътстващи търговските операции на една активна нация, представляват единствената съществена трудност, която трябва да бъде превъзмогната за справедливото организиране на труда. Този въпрос се разклонява в прекалено много посоки, за да бъде разгледан в настоящото есе. Но следните свързани с него факти могат да бъдат отбелязани.

Заплатата, която позволява на работника да живее, по необходимост трябва да е по-висока, ако работата му предполага временна заетост, отколкото ако е постоянна и сигурна; и колкото и сурова да стане борбата за работни места, този универсален закон винаги ще важи: хората трябва да получават по-висока дневна надница, ако могат да разчитат средно на три дни работа на седмица, отколкото ако имаха осигурени шест дена работа на седмица. Да си представим, че един човек не може да живее за по-малко от шилинг на ден. Той трябва да си набави седем шилинга на седмица – или чрез яростна работа за три дни, или чрез постоянен труд за шест дни. Тенденцията на всички съвременни меркантилни операции е да хвърлят и заплатите, и търговията в една лотария, в резултат на което заплатата на работника зависи от несигурен периодичен труд, а пък печалбата на шефа – от хитро използваната игра на случая.

До каква степен, повтарям, това може да е необходимо като нещо наложено от самата дейност на съвременната търговия, тук няма да изследвам. Ще се задоволя с факта, че в най-фаталните си аспекти то със сигурност не е необходимо, а е единствено плод на страстта към хазарта у господарите, и на невежество и разпуснатост у работниците. Господарите не могат да понесат да пропуснат и най-малката възможност за печалба и, подивели от жаждата да забогатеят, яростно се впускат към всяка пролука в стената на Фортуна, поемайки в трескавата си алчност всеки риск за загуба. А хората предпочитат три дни на тежък труд и три дни на пиянство пред шест дни на умерен труд и здравословна почивка. Ако един фабрикант наистина иска да помогне на работниците си, най-доброто, което би могъл да стори, е да се опита да контрира тези хаотични навици както у себе си, така и у тях. Той може да устоява на изкушението за бърза и рискована печалба и да държи собствените си операции в мащаб, осигуряващ стабилността на бизнеса му, като в същото време насърчава работниците си към уравновесени навици на работа и на живот, или като ги убеди да приемат по-малки, но сигурни заплати, вместо надници, които са по-големи, но пък са съпътствани от постоянния риск от безработица; или, ако това е невъзможно, като противодейства на самата тази система, която насърчава заплащането на номинално високи дневни надници за периодично тежко натоварване, вместо по-ниски заплати за по-постоянен труд.

Осъществяването на подобни радикални промени несъмнено би причинило големи неудобства и загуби сред инициаторите на движението. Онова, което трябва да бъде сторено или което сме длъжни да сторим, невинаги може да се реализира без загуби и без да жертваме удобството си.

Вече споменах за съществуващата разлика между хората, обединени с цел война, и тези, обединени с цел манифактурно производство. Първите изглеждат способни на саможертва, а вторите – не. И този факт сам по себе си е истинската причина, поради която така ниско се цени професията на търговците в сравнение с тази на войниците. Философски погледнато, изглежда неразумно (мнозина автори са се опитали да докажат, че е неразумно) един мирен и разсъдлив човек, чието занимание е да купува и да продава, да бъде по-малко почитан от един често буен и безразсъден човек, чието занимание е да убива. И все пак, човечеството като цяло, независимо от философите, винаги е почитало повече войника.

И с право.

Защото задачата на войника – в своята същина и истина – е не да убива, а да бъде убит. Именно на това, без дори да съзнава добре какво върши, светът отдава почит. Професията на наемния убиец е да убива, но светът никога не е почитал наемните убийци повече от търговците. Причината да почита войника е, че той полага живота си в услуга на държавата. Войникът може да бъде безразсъден, може да обича удоволствията и приключението – всякакви вторични мотиви и ниски стремления може да са определили избора му да стане войник, оказвайки влияние върху ежедневното му поведение (дори привидно формирайки го напълно), но нашата оценка в крайна сметка се базира на този върховен факт – за който нямаме никакво съмнение – че поставим ли го на бойната линия на крепостта, с всички удоволствия на света зад гърба му и само смъртта и дълга пред него, той ще се обърне напред; и войникът съзнава, че подобен избор може да му се наложи във всеки даден миг, като предварително е поел своята роля – поема я на практика постоянно – и всъщност умира всеки ден.

Не по-малка чест отдаваме на юриста и на доктора, отново поради тяхната саможертва. Независимо колко учен или проницателен е един юрист, нашето уважение към него се базира на вярата ни, че седне ли на мястото на съдията, той ще се стреми да възобновява справедливостта, каквото и да му струва това. Ако смятахме, че ще приема подкупи и ще използва ума и знанията си, за да прикрива несправедливи решения под маската на правдоподобност, колкото и да е умен, ние не бихме изпитвали и капка почит към него. Нищо не би могло да спечели почитта ни, освен неизказаното ни убеждение, че във всички важни дела в живота му той се води най-напред от справедливостта, а едва след това от собствените си интереси.

Що се отнася до доктора, основата на нашето уважение към него е още по-ясна. Независимо колко е учен, ние бихме се отдръпнали с ужас от него, ако се окаже, че той гледа на пациентите си просто като на субекти за експерименти; и още повече, ако разберем, че приема подкупи от хора, които имат интерес от смъртта на тези пациенти, а той използва най-добрите си умения, за да раздава отрова, твърдейки, че е лекарство.

Не на последно място, същият принцип важи с абсолютна яснота и при свещениците. Грижовността и добротата не биха могли да извинят липсата на знания у доктора или липсата на съобразителност при юриста, но свещеника, дори и да не се отличава с голям интелект, ние почитаме именно защото вярваме, че е готов да се грижи за хората и да им служи безкористно.

Сега, няма съмнение, че всички тези качества на ума – тактичност, предвидливост, решителност и другите, които се изискват за успешното ръководство на голямо търговско предприятие, – дори и да не могат да се сравнят с тези на един голям юрист, генерал или духовник, поне би трябвало да са съизмерими с качествата, които очакваме от подофицерите на кораб или на полк, или от свещеника на някоя малка епархия в провинцията. Значи, ако всички способни представители на тъй наречените свободни професии все още по някакъв начин се радват на всеобща почит в обществото и биват ценени по-високо от управителите на търговски фирми, причината ще да се крие по-надълбоко от простото сравнение на умствените им заложби.

И в действителност, най-съществената причина за това предпочитание се крие във факта, че ние приемаме за даденост, че търговецът действа по егоистични мотиви. Работата му може да е необходима за общността, но мотивацията му ние тълкуваме като изцяло себична. Във всички негови дела първата цел на търговеца (така вярва широката публика) със сигурност е да спечели колкото се може повече за себе си и да остави колкото се може по-малко за съседа си (или за клиента си). Но докато хората му налагат този принцип като необходимо основание на действията му чрез политически закони, насърчавайки го и приемайки същия принцип реципрочно за себе си, докато прокламират с всичка сила, че това е закон на природата – че функцията на купувача е да сваля цената, а на продавача – да мами – те, без да искат дори, заклеймяват търговеца завинаги като нисше същество и недостойна личност.

В някакъв момент хората ще разберат, че трябва да престанат. Не трябва да престават да заклеймяват егоизма, а да открият вид търговия, която не е изцяло подчинена на него. Или по-скоро, ще трябва да си дадат сметка, че никога не е имало и не може да има друг вид търговия. Че това, което досега са наричали търговия, не е било такава въобще, а е вид измамничество; и че истинският търговец има толкова общо с търговеца, както го определят законите на съвременната политикономия, колкото и героят на „Екскурзията“ има общо с Автолик. Ще открият, че търговията е нещо, с което благородниците ще намират за все по-нужно да се заемат, наместо да се занимават с говорене или с убиването на хора; че при истинската търговия, както при истинското проповядване или истинското воюване, важи принципът, че от време на време човек доброволно избира загубата; че пазарът може да има своите мъченичества, точно както и амвона, и търговията – своите геройства, точно както и войната.

Може да има такива неща – в края на краищата, трябва да ги има – и просто все още ги няма, защото хората с героичен темперамент биват заблуждавани и напътствани в своята младост към други области, без да осъзнават, че търговията в наши дни е може би най-важната; така че докато много пламенни личности са загубили живота си, опитвайки се да преподават духа на евангелието, прекалено малко биха се лишили и от сто лири, за да покажат какво евангелието означава в действителност.

Факт е, че никой никога досега не е успял да обясни ясно какви са истинските функции на търговеца спрямо обществото. Бих искал читателят да е пределно наясно с това.

Досега са съществували пет големи интелектуални професии, свързани със самата основа на живота – три от тях съществуват по необходимост във всяка цивилизована нация:

Работата на войника е да защитава общността.

На духовника – да я учи.

На лекаря – да я поддържа в добро здраве.

На юриста – да налага справедливостта в нея.

На търговеца – да я осигурява материално.

И дълг на всички тях е, когато се наложи, да умрат за тази общност.

„Когато се наложи“… Това ще рече –

За войника: вместо да напусне поста си по време на битка.

За лекаря: вместо да напусне поста си по време на чума.

За духовника: вместо да учи на Лъжи.

За юриста: вместо да се примири с Несправедливостта.

За търговеца… Кога се налага на него да се жертва? Това е най-важният въпрос за търговеца, както и за всички нас. Защото, в действителност, който не знае кога да умре, той не знае как да живее.

Забележете, функцията на търговеца (или на фабриканта – широкият смисъл, в който думата се употребява тук, включва и двете) е да осигурява материално нацията. Неговата функция не е да печели за себе си от това, точно както не е функция на свещеника да получава стипендия. Стипендията е нещо, което му се полага, тя е необходима, но не е целта – ако е истински духовник, тя не е целта на живота му, както хонорарът не може да бъде целта на живота на истинския лекар. По същия начин за истинския търговец печалбата не е цел в живота. Всички те – духовникът, лекарят, търговецът, ако са истински, имат работа, която трябва да свършат, независимо от заплащането – и те трябва да я свършат на всяка цена, дори и ако загубят от това. Функцията на първия е да учи, на втория – да лекува, а на третия – да снабдява. Ще рече, търговецът трябва да проумее естеството на това нещо, с което се занимава, както и средствата, за да го добие или произведе, в самата им същина. И трябва да прилага това свое знание и цялата си енергия, за да го добие или произведе в съвършен вид, а после да го разпространи на възможно най-ниската цена там, където най-много има нужда от него.

И понеже производството или добиването на която и да е стока налага по необходимост участието на много ръце и човешки живот, търговецът, осъществявайки своя бизнес, се превръща в господар и управител на големи маси хора, макар и не толкова очевидно, все пак в един по-пряк смисъл, отколкото офицерът или свещеникът; тъй че в голяма степен върху него пада отговорността за това какъв живот водят тези хора: и негов дълг става не само винаги да се грижи да добива нещата по най-чистия и евтин начин, но и да превръща различните видове работа по производството или преноса им във възможно най-благодатното занимание за онези, които я извършват.

И както трябва да вложи цялата си енергия, за да изпълнява тези две функции правилно, а те изискват не само висок интелект, но и търпение, доброта и такт, така и за да ги осъществява справедливо, търговецът е длъжен, както войникът и лекарят са длъжни, да се откаже – ако се наложи – от живота си, както и когато това се изисква от него. Има две отговорности, които в ролята си на снабдител той трябва да поеме: първо, да спазва договореностите (честното спазване на договорките е основа на самата възможност за търговия); и второ, да изисква съвършенство и чистота в онова, което осигурява. Така че, вместо да не спази договорката си или да се съгласи да подмени или замърси стоката си, или да я продава на непосилна и несправедлива цена, той е длъжен да се изправи храбро пред всякакви бедствия, недоимък или изпитания на труд, които могат да го връхлетят, докато поддържа тези принципи.

И отново: в своята роля на управляващ търговецът или фабрикантът добива бащински авторитет и отговорност към хората, наети от него. В повечето случаи, младежът, който започва работа в търговско предприятие, се отделя напълно от дома си; управителят става негов баща, иначе той би бил без баща, на когото да се обляга за помощ. Във всички случаи авторитетът на управляващия, в едно с общия тон и атмосферата на бизнеса и характера на хората, с които младежът трябва да си общува, имат по-пряко и силно влияние от дома му, и за добро или за зло обикновено го неутрализират. Така че единственият начин за управителя да бъде справедлив спрямо наетите от него хора е сам да се пита строго дали се отнася към подчинените си, както би се отнесъл към собственото си дете, ако то бе на тяхното място.

Да си представим, че един капитан на фрегата сметне за правилно, или по някакво стечение на обстоятелствата му се наложи, да вземе сина си като прост моряк на кораба си. Както би се отнасял със сина си, така би следвало да се отнася с всички свои моряци. И нека си представим, че собственикът на фабрика сметне за правилно, или по някакво стечение на обстоятелствата му се наложи, да вземе собствения си син като прост работник: както би се отнасял със собствения си син, така би следвало да се отнася с всичките си подчинени. Това е единственото истинско – или практически приложимо ПРАВИЛО, което може да се даде по този въпрос, поставен от политическата икономия.

И точно както капитанът на кораб е длъжен последен да напусне кораба при корабокрушение и да раздели последната си коричка хляб с моряците, така и фабрикантът – при каквато и да е криза или бедствено положение – е длъжен да поеме страданието заедно със своите работници и дори да поеме повече от тях – както един баща би се жертвал за сина си при глад, корабокрушение или битка.

Всичко това несъмнено звучи много странно: но единственото странно тук е именно, че така звучи. Защото всичко това е вярно, и то не отчасти и не на теория. То е вярно завинаги и в самия живот: всякаква друга доктрина по отношение на тези политически [т.е. засягащи общността] въпроси или се базира на неверни твърдения, или е абсурдна в изводите си, или е невъзможна за приложение, влизайки в противоречие със самите условия за развиването на живота. И малкото живец, който ние като нация сега притежаваме, се съдържа в това: че неколцина, запазили умовете си силни и сърцата си верни, твърдо отричат и посрещат с презрение тези икономически принципи, в които множествата биват обучавани, и които, доколкото ги приемаме, водят към национална разруха. А какви са формите на тази разруха и как на практика работи една истинска общност, от друга страна, се надявам да разгледам по-нататък в следващо есе.

 

Джон Ръскин "Листо на дъб"

 

 

Превод от английски Олга Николова.