1908 г.
Когато мислим за земята, ние си представяме само тази тънка кожица от пръст, загърнала гранитната маса на планетата – червено-кафява обвивка от стрита на прах оксидирана скала, не по-дебела – относително казано – от пудрата, с която някои жени покриват бузите си, често отмивана от дъждовете, както сълзите отмиват грима по лицето. Но за нас тази фина покривка е всичко. От нея ние идваме и в нея ще се завърнем. „От земя – в земя, от пръст – в пръст.“ Пръстта добива топлина и одушевеност за момент, приема форма и цвят, разгръща се, черпейки от родителката си земя, а после завяхва и се разтваря отново в стихията на пръстта. Съвсем буквално, както дърветата, макар и не пряко като тях, ние сме изградени от елементите на земята. Между нас и земята са растенията, но зависимостта ни от нея е също толкова реална, както при тях. „Обикновен като пръст“, казваме, но именно в обикновеното, общото, универсалното са нашите устои на този свят. И си даваме сметка за това, когато виждаме как пръстта се превръща в плодове, цветя и зърно, или се преобразява в телата на мъже и жени чрез онзи неуловим процес, който наричаме „живот“. Трептящото злато в сърцето на водната лилия и венчелистчетата ѝ, изваяни сякаш от сняг, са химичните преображения на черната тиня и кал в тресавището, задвижени от силата на слънчевия лъч, точно както нашите тела и умове са преображения на пръстта под краката ни.
Ние сме вкоренени във въздуха чрез белите си дробове и в пръстта чрез стомасите си. Ние сме ходещи дървета и плаващи в атмосферата растения. И каква невероятна смесица е пръстта, която в една от формите ѝ подритваме презрително, а в друга поемаме в устите си и в кръвта си! Тя е мливото, от което се меси хлябът на живота, мливото, което бавните и търпеливи богове на Ерозията са въртели в мелниците си толкова дълго време – милиони години, повече отколкото можем въобще да си представим. Първоначалната материя, пулверизираният гранит вероятно не е бил много хранителен, но плодотворната ръка на времето го е преобразила. Този тип мливо става все по-добро, колкото по-дълго се съхранява, и колкото повече брашнени червеи работят в него, толкова по-хубав става хлябът. Всъщност, докато не бъде поето и преработено от нашите верни слуги растенията, то не може да се превърне в тестото на живота. Смъртта трябва да влезе в него, за да излезе живот. Колкото повече трупове поема, толкова повече се превръща в разсадник. Колкото повече се рушат скалите, толкова повече процъфтяват полята.
Тази история на пръстта очарова въображението. Да имаш малко земя, за да садиш, да копаеш, да ровиш в нея, е особена привилегия. Ако човек се замисли за целия процес, не може да върти мотиката без вълнение. Можем да обърнем очи назад във времето и пред нас се отваря висотата на геологически епохи – острови и континенти от голи назъбени скали и никъде нито зрънце пръст. Поглеждаме отново – ха! пред нас се ширват заоблени хълмове и плодородни долини и равнини, дебела пръст обвива онова, което преди е било смръщени зъбери. Ръката на времето с мощните си пръсти – топлина, мраз, облаци и въздух – бавно е преминала през пейзажа и ето чудото! Скалите се превръщат в зеленина, зловонните газове – в благоуханията на цветя. Планината се топи в житно поле; вулканичната шлака е вече градинска почва; там, където се надвесваше гол чукар, сега се спуска кадифен склон; където геологическите пластове откриваха цепнатина, сега извира река; където земята се люлееше, сега трепти зеленина. Нашите градини са изградени от развалините на предишен свят. Жилавият гранит и гнайс са ни дали тучни пасища. Какви преображения, какво издигане! – грохването на хълмовете е дало нова мощ на равнините, разпадът на високите чукари се е превърнал в обновление за долините!
Много от нашите хълмове са само остатъци от планини, които ръката на времето е снишила. Затова можем да кажем – Господ е създал планините, но времето е сътворило хълмовете.
Още по-чудно е, че мелничните камъни, които са покрили и продължават да покриват земята с мливото на живота, са деликатните сили, видими над главите ни – това са слънчевите лъчи, облаците, въздуха и леда. Падането на лекия дъжд, галещият допир на вятъра, безшумните лъчи на слънцето и изящните кристали на леда са деятелите, които разбиват скалите и пулверизират планините, преобразяват континентите от безплоден гранит в свят с плодоносни почви. Сякаш пръстите на пеленаче извършват работата на исполинския барут и динамит. Дайте на облаците и лъчите достатъчно време и Алпите и Андите ще изчезнат под техния нежен напор или ще бъдат превърнати в равнини, в които ще расте царевица и ще пасат биволи. Снегът пада леко и се трупа като пух, а ето че високи чукари се срутват под него. Земното притегляне го сгъстява и от него се образуват огромните езици на ледниците, рушащи планинските върхове, копаещи дъната на езера и долини и придаващи форма на северните ни пейзажи, както ръката на скулптор вае глинения образ.
Не само мелниците на боговете мелят тук, но и голямата вселенска мелница на звездното небе се върти и от нея пада звездно мливо на нашата планета. Този космически прах пада на земята през цялото време. Намира се в сърцевината на ледените късове на градушката и в снеговете на Алпите и спомага за формирането на дъното на океаните.
През цялото невъобразимо дълго време, откакто Земята се върти около Слънцето, този прах е падал от дълбините на космоса по повърхността на планетата. Количеството му трябва да е огромно. Със сигурност влиза в състава на почвите и седиментните скали. Можем с право да го наречем небесна кал, звезден прах, в който садим нашите картофи и жито, и от който Адам е сътворен и всеки човек след него – божествена пръст най-буквално, от градината на Вечното, идваща от небесата горе и жизнените сили долу, нетленна, самопречистваща се завинаги, обличаща скалния объл скелет на планетата като плът и кръв и превръщащ земята наистина в майка с изобилна плодоносна утроба, чиито гърди са хълмовете. Желязото в плодовете и зеленчуците, които ядем, отиващо в кръвта ни, вероятно до неотдавна е било прашинки в звездния прах, сипещ се от незапомнени векове по пътищата на планетите и слънцата.
Почвата под краката ни, която обръщаме с плуга, как гъмжи от живот и колко е пълна със сила! Какъв свеж и хубав мирис излъхва, когато копаем с лопата или орем през пролетта! Тя е добра. Нима се чудим защо децата и конете обичат да я ядат! Колко инертна и мъртва изглежда, а каква тиха и мощна ферментация се осъществява в нея – милиони и трилиони микроскопични организми, готови да ти помогнат в земеделските и градинарските начинания. Засей житото или царевицата си в нея и само гледай: чудото на раждането на растението. Как напира, хранено и крепено от почвата, под въздействието на топлината и влагата! Животът, който е латентен или стои в очакване в хладната спокойна земя, става видим за окото. Желъдът, кестенът, плодчето на клена могат само да се облегнат на повърхността на влажната земя, за да почувстват мощта ѝ и да пуснат коренчета в нея.
Каква развалина е този наш свят, погледнат по този начин! – износен, разбит и заличен. Ако го бяхме видели в младостта му, нямаше да го познаем. Където някога са се извисявали планини, сега стоят само основите им – ниски плодородни хълмове и равнини. Разтърси този твой голям град с небостъргачите му, докато повечето му сгради не се превърнат в купчини развалини, върху които растат треви, и тогава можеш да си представиш за какво иде реч. И човек не може да се отърси от мисълта колко изтощена ще бъде земята – като изстискан портокал – след още няколко века. Нашата цивилизация използва невероятно много природни ресурси. Сто години модерен живот несъмнено се равняват на хиляда години живот през Античността. Въглищата и петролът ще свършат, цялото минерално богатство на земята ще бъде похабено, плодородието на почвата ще бъде отмито в морето с отпадните води на градовете, дивите животни ще изчезнат почти напълно, вековните гори ще си отидат… – в какъв банкрут ще бъде нашата планета!
Няма по-добра илюстрация за ролята, която играят гниенето и смъртта в ръцете на живота, от пръстта под краката ни. Земята умира ежедневно, и то от безброй векове насам. Но животът и младостта постоянно израстват от нейното гниене – всъщност те не биха могли да се появят въобще, докато гниенето не е започнало. Всичката пръст някога е била скала, може би многократно е била скала, точно както водата, която тече, може многократно да е била лед.
Деликатните, бавни въздушни сили – колко продължително и търпеливо са работили! Кислородът е играл ролята си в окисляването и образуването на диоксиди. Въглеродът или въглеродната киселина са играли ролята си, а също и водородът. Дори гранитът бавно, но сигурно се поддава на действието на дъждовната вода. Слънцето, разбира се, е голямото динамо, което върти цялата механика на планетата и с помощта на влагата и въздушните течения превръща скалите в почва. Без слънчевата топлина не би имало дъжд, а без дъжд не би имало почва. Разрухата на планината създава хълм с плодородни поля. Почвата, такава, каквато я познаваме, е образувана от три големи процеса – механичен, химичен и жизнен – които са в ход от незапомнени времена. Механичният процес виждаме в триенето, причинено от ветровете и вълните, както и от ледниците. Виждаме го и в разрушителното влияние на топлината и студа върху камъните. Химичният процес – в способността на дъждовната вода да разтваря веществата, както и в самата вода, пълна с различни газове и киселини. Почвата рядко има цвета на скалната основа под нея, от която произлиза, поради действието на различни газове в атмосферата. Желязото е черно, но когато се превръща в ръжда поради кислорода във въздуха, то става червено.
Жизнените процеси, които участват в образуването на почвата, виждаме навсякъде около нас в гниенето на растенията и разлагането на животните. Това е процесът, който създава хумуса в пръстта, като почти я очовечава, изпълвайки я с чувства и спомени, и тогава пръстта, така да се каже, по-бързо откликва на нуждите ни и на нашата култура. Елементите на почвата помнят всички онези форми на живот на растения и животни, от които те са били част, и затова и с повече готовност отново ги създават. Ето защо дървената пепел има такова бързо въздействие върху растителния живот. Желязото, варта и фосфорът, които някога са били подети от развиващите се растения и дървета, сякаш са добили нови свойства и по-лесно биват подемани отново.
Почвата, подобно на човечеството, се ползва от опита и с възрастта става по-дълбока и по-благосклонна. Обърни долния пласт и го изложи на слънце и въздух, дай му растителен живот и не след дълго характерът му ще се измени – ще стане по-мил, грижлив и плодороден.
Всички неща си приличат, защото са подчинени на същите закони – скалите, почвата, душата на човека, дърветата в гората, звездите в небето. В земята под краката ни има плодовитост, дълбочина, общителност, точно както ги има и в човешкия живот и в човешкия характер.
Едва ли си даваме сметка как самият живот съхранява живота в почвата, как органичното се е свързало и смесило с неорганичното в земята, по която ходим. Много от седиментните скали, а може би и всички, които са се образували в бездните на стария океан и от които произлиза нашата почва, са от органичен произход – това са остатъците на безброй малки морски организми, живели преди милиони години. Нашите варовикови скали, на някои места с дебелина хиляди метри, чието разлагане дава някои от най-плодородните ни почви, са предимно от растителен и животински произход. Хълмовете от креда в Англия, толкова закръглени и гладки, толкова одомашнени, прилични на купчини овча вълна, както казва Хъксли, са остатъците от дребни същества, наречени Globigerinae, които са живели и отмрели в древните морета на далечното минало. Други подобни същества – Radiolaria и диатоми (кремъчни водорасли) – играят също толкова важна роля в образуването на основите на нашите почви. Някои скали от утайките на кремъчни водорасли във Вирджиния са с дълбочина десет и повече метра. Коралните насекоми също са допринесли своя дял в почвотворните скали. Мергеловите, фосфатните и въглищните скали са предимно от животински произход. Така че нашата почва, в голямата си част, е живяла и умирала много пъти, зареждайки се в своите преображения през геологическите епохи с все повече животворни сили.
Всъщност, след като разгледа откритията на експедицията с „Чалинджър“, Хъксли заяви, че има сериозни основания да смятаме, че „всички познати ни съставки на земната кора вероятно са били части от живи тела; че те може да са „пепелта“ на протоплазма“.
Това означава, че животът се е появил най-напред в морето и се е развил в невъобразим брой малки организми, които са образували черупките си от минералната материя, разтворена във водата. С изчезването на тези организми, черупките им са се утаили на дъното и са образували седиментните скали. С течение на времето тези скали са се издигнали над морето и тяхното разпадане под въздействието на елементите ни е дало почвата – различните видове глина, мергела, зеления пясък – от тази почва се е образувал самият човек. Нищо чудно, че Създателят е избрал пръстта като материята, от която да сътвори Адам. Той вече наполовина е съществувал. Лесно мога да си представя, че духът му е бил извикан от същата материя – той вече е бил в нея и когато му е дошло времето, под благотворната топлина на съзидателната енергия се е събудил към живот.
Ако материята е вечна, както твърди науката, и създаването и пресъздаването е безкраен процес, то тогава днешният свят, с всичките си безчетни форми на органичното и неорганичното, е само една от безкрайния брой форми, които материята трябва да е заемала в своята вечност. Цялото вещество на планетата трябва да е служило за градиво и на други планети неизчислимо много пъти. Всеки от шестдесетте или повече основни елементи, съставляващи нашите собствени тела, наред с твърдата земя под краката ни, трябва да е играл същата роля в драмата на живота и смъртта, растежа и разпада, органичното и неорганичното, която играе и сега и ще продължи да играе в безкрайното бъдеще.
Тази груба материя сякаш винаги е готова да изчезне в трансцендентното. Когато новата физика я обясни докрай, какво остава, освен духът или нещо нему подобно? Когато физикът проследява материята във всичките ѝ преображения, нейната последна форма изглежда е електричеството. Твърдата земя се разтваря в електричество, което е толкова близко до духа, колкото нещо въобще може да бъде.
Нашите сетива са прекалено груби, за да уловят постоянните взаимодействия на силите около нас – фината игра и еманациите на материята, които се осъществяват навсякъде около нас и в нас самите. От една запалена свещ, газова лампа или нажежен метал изхвърчат частици или електрони, основните съставни части на материята, които са невъобразимо малки – хиляда пъти по-малки от водородния атом – и се движат с непонятна за нас скорост от 10 000 до 90 000 мили в секунда. Ние биваме бомбардирани от тези частици, докато седим край лампата в нощта, а не усещаме нищо! Потопени сме в океан от сили и потенциалности, за които дори и не подозираме. От цялата скала на температурата, от абсолютната нула до температурата на слънцето, човешкият живот познава само съвсем мъничка част. По същия начин, от всички стихийни сили, небесни и земни, действащи около нас и върху нас – прекалено фини, от една страна, и прекалено мощни, от друга, за да ги уловят сетивата ни – ние познаваме само една мъничка част.
Треперенето и пулсирането на земята под краката ни при промени на температурата, при огъването и осцилирането на земната кора под напора на големите атмосферни вълни, при жизненоважните ферментации и оксидации в почвата, са отвъд досега на нашите ограничени сетива. Ние чуваме вятъра в короната на дървото, но не улавяме ромоленето на мъзгата в ствола му. Усещаме тягата на земното привличане, но не чувстваме средата, през която то упражнява въздействието си. По време на слънчеви бури всичките ни магнетични и електрически инструменти отчитат смущения, но ние не чувстваме нищо.
Несъмнено има вибрации от дълбините на космоса, които нашите уши биха могли да уловят, ако бяха така настроени спрямо етера, както са очите ни спрямо слънчевата светлина. Бихме могли да чуем профучаването на планетите по техните орбити, експлозиите и изригванията на слънцето, бурното въртене и танцът на мъглявините, където други слънца и техните системи се формират, бихме могли да чуем „разпада на материята и рухването на светове“, които явно се случват от време на време в бездните на космоса, защото всички тези неща неминуемо предават през етера импулси и трептения, достигащи до нашата планета. Но пък ако усещахме, чувахме и виждахме всичко, което се случва в нашата вселена, в какъв постоянен смут бихме живели! Нашите сетивни възможности са мъдро ограничени най-вече до тези неща, които пряко засягат благосъстоянието ни.
Но нека грижите и дребнотемията не убиват способността ни да се удивляваме на чудесата и мистериите, сред които живеем, както и на великолепието на този свят. Няма нужда да се пренасяме във въображението си в някаква друга сфера или друг живот, за да открием удивителното, божественото, трансцендентното. Няма нужда да отлагаме за някакъв бъдещ ден и други обстоятелства възможността да се дивим и да се радваме на нещата. Вътрешността на този огромен видим свят, който виси като ябълка, пълна с животворни сокове, на голямото космическо дърво, е отвъд всякакви бленувани места отвъд Земята. Именно заради тези неща, заради жизнеността, духовността, единството и иманентността на вселената, каквато ни я описва науката, – отвъд пространството и времето, без младост и без старост, без начало и край – нито чиста материя, нито само дух, но завинаги преминаваща от едното в другото – бях толкова впечатлен от тези стихове на Уолт Уитман:
И никога не е имало повече начинание от сега,
Нито повече младост, нито повече време;
И никога няма да има повече съвършенство от сега,
Нито повече небеса, нито повече ад.
И мога да добавя – нито повече съзидание от сега, нито повече чудеса и великолепие, нито повече безсмъртие и страшен съд. И никога няма да бъдем по-близо до Бога и до духовните и трансцендентни неща, отколкото сме сега. Както бебето в утробата на майка си е близо до нея, така и ние, във всеки един момент от живота си, сме близо до невидимите хранителни и майчински сили на вселената, до нейните духовни същности.
Прозорците и вратите на вселената са отворени. Всичките прегради са прозрачни. Погледът не е преграден, не сме затворени в неведение. Няма нищо чуждо или безлично в този свят. Звездите ни са свои, така както ни е своя земята. Тази шепа пръст може да се превърне в човек. От онази падаща звезда може да дойде червеното на неговата кръв.
Каквото е на земята идва от земята. Идва от божествената пръст, обливана с лъчите на оплождащите небеса, и това е вярно както за тялото, така и за душата на човека.
Когато виждам как цветята порастват напролет, как водната лилия се издига от черната тиня, материята сякаш става прозирна и ми открива същите небесни сили, под чиито въздействия от пръстта се появил първият човек.
И човешкият ум, точно както човешкото тяло, не е нещо отделно от земята. Нима буцата пръст не притежава мъдрост? Нима химичните преображения в нея не са интелигентни? Нима корените на дърветата не намират своя път? Нима птиците не познават сезоните и не отмерват времето? Нима не са всички неща около нас препълнени като преливаща чаша с дух? Космическият ум е земният ум, и земният ум е човешкият – освободен, но все пак ограничен, способен на проникновения, но и на грешки, осъзнат, но и объркан – и защо не – човешки, но безсмъртен.
Превод от английски Олга Николова.
John Burroughs. The Art of Seeing Things. Syracuse UP, 2001, 135-142.