Прометей изправил човека и му дал
равновесие и дух.
Обърнал лицето му нагоре
да гледа — към дълбините на небето.

Овидий, “Метаморфози”, кн. I

 

И сънувах, че тичам и покрай мен тичат деца. Едното просеше, но вместо да му дам пари, го попитах: „Как се казва твоят кон?“ А то ми отвърна, леко троснато: „Аз не яздя кон, тичам със собствените си крака!“ „Ха-ха! – засмях се аз – Значи конят ти се казва „Собствените ми крака“! „Собствените ми крака!“ И видях как моите крака се вдигнаха към небето и зацвилиха като коне. „Конят се казва Собствените ми крака!“– виках отново и се смеех.
Всичко беше истинско и всичко беше наужким. Всичко винаги е истинско и винаги е наужким. Какъв смях, каква ведрост! Светът се бе отворил и всичко си беше на мястото.

 

Нима небето има нужда да говори? – Конфуций

 

 

*

Стоя на възвишението край язовирчето. Пред мен, на север, е Пирин. Зад мен е Беласица и долините на Струма и Струмешница, които се срещат недалеч от гърлото на вулкана на Рупите. Отляво слънцето залязва над Малешево. Отдясно отраженията на залеза осветяват полите на Пирин на североизток и върховете на Али Ботуш и Мелнишките пирамиди на югоизток. Погледът ми шари безцелно и спокойно – има облаци по целия хоризонт, по всички планини, но не и по свода над мен. И поглеждайки нагоре, за момент ме обзема ужас. – Това, което гледам, е бездна. Размерите ѝ са немислими. Там се простира космосът, просто сега е още светло и синьо… Няма нищо страшно, уж, но от представата за тази огромност ми се завива свят. Сякаш земята изчезва под краката ми и стоя на високото, на ръба на нещо – докато не гледам надолу (в случая – нагоре!), се чувствам добре, но обърна ли очи към празното, усетя ли височината (дълбочината в случая), ми прималява, коленете омекват, страхът ме пронизва на зигзаг като светкавица, ако страх можем да наречем този свещен ужас. Вратът ми настръхва…

И все пак – казвам си – това, което виждам, е синьо небе и красиви облаци в гълъбовосиво, лилаво като следи от боровинки по мрамор и гранит, оранжево като райска ябълка, с ивици в златно и розово като венчелистче на роза… Небето го чувствам свое, казвам си. То е част от този мой свят, който обхващам с поглед. То е част от познатото. И все пак, бездънната синева е космосът. Оттатък сиянието, в което е обвита земята, има галактики, звезди и най-вече празно пространство. Оттатък е голямата празнота.

Странното е, че аз го знам, но в действителност не го виждам. Виждам нещо, но какво е то? Синева. Не виждам „космоса“, „вселената“, звездите още ги няма. Сърпът на луната е на запад по петите на слънцето. Но какво е луната? Какво всъщност виждам? Виждам ли, че не слънцето се снишава, а аз, заедно с огромното кълбо, на което стоя, се измествам от него? Какво всъщност виждам?

Птичи песни се носят от всички страни – от гъсталаците по хълмовете и подножията им, песни като самата светлина – плътна, сияйна. Жуженето на живота е като мантия по скалите. Булото на влага обвива избуялата зеленина. Ясно се вижда къде водата, спускаща се от планината, е изкопала улеите си. Заедно с вятъра, с безкрайно търпение, реките са дълбали чертите на този пейзаж. На места оголените скали са като писменост, която не мога да чета. Подозирам, че видимите наслоения са запис на милиони години история. И макар че едва сричам на този език, напълно разбирам, че това пред мен е едно. Тези птичи песни, планини, облаци, мравките, чиито шествия човек се опитва да избягва, докато върви, сърната, препускаща в тръстиките, и кучето след нея, луната по петите на слънцето, мирисът на кипариси и кедри, цветовете на нара, светлото и тъмното на листата на липата, лястовиците, чиито човки, гребвайки от водата, оставят плетеници от концентрични кръгове по повърхността ѝ, и аз, която стоя на брега с ръце в джобовете… Отсам голямата празнота е животът. Целият този свят е свързан в едно и той обхваща вътрешността на скалите и сенчестите долинки и на най-малките потоци, както и голите чукари, по които вият гнезда орлите, и разбира се, облаците, които се вдигат от падините и се извисяват над върховете в безкрайното си сноване. Всяко нещо тук съществува благодарение на всяко друго.

Ние нямаме дума за тази свързаност и съответно живеем така, сякаш тя не съществува. Доколкото се домогваме до някаква представа за нея, подхождаме на парче – астрономията ни казва какво е луната, биологията ни описва вида на сърната, ботаниката ни обяснява преминаването на цветето на нара в плод. А каква е връзката на луната с нара? На сърната с водата, от която пие, и със скалата, под която вдига глава?

Няма никакво съмнение, че нашата съвременност изпитва копнеж по такова едно светоусещане – светоусещането на пълноценния човек, който е част от процеса. Ние непрекъснато се люшкаме между онова, което възприемаме със сетивата и сърцето си, и онова, което научаваме по абстрактен начин с разума си. И може би проблемът е, че сме забили нос в асфалта и живеем най-вече в низините на градовете си, изкачвайки се по възвишенията наоколо само по изключение. Как да имаме широк хоризонт, когато той чисто физически е ограничен до междублоковото пространство и гледката по убежната точка на нашите улици? В древността, както всички знаем, началото на всеки град е било възвишението, акрополът. Там е бил храмът – средоточието на всяко знание и целият емоционален живот на общността – там, на хълма, от който можем да усетим вселената като цялост.

 

На около триста-четиристотин метра на запад от мястото, където стоя, има малък параклис на Св. Илия – един прост метален олтар и мраморна плоча с надпис. Намира се точно над града. В момента около него има гора, странна смесица от различни етапи на човешка намеса – борове от изкуственото залесяване на хълма, малки дъбчета, които постепенно се завръщат по естествените си места, питомни кестени, декоративни храсти, подивели лози, останали от лозята, преди да ги отчуждят, хвойни и диви треви… Дори самата растителност разказва историята на мястото. Но най-странното тук е акустиката. Макар и точно над града, до хълма не достига никакъв шум. От акустична гледна точка човек се чувства в друго измерение. Звуковите форми на вятъра са сякаш видими… Те какво разказват? Разбира се, че тук е имало и има храм.

Но този факт може би изглежда като любопитна подробност, нещо, което някой би включил в туристически гид или в блога си с пътеписни бележки. За какво ни е иначе да го знаем? По подобен начин ученикът, който се готви да стане бизнесмен или най-малкото добре платен IT специалист, се пита реторически за какво му е да чете литература или да зазубря нещо за кръговрата на водата. А пък професионалният литератор възкликва пренебрежително, че фолклорът е отживелица и признак за ретроградност, а дървото на живота, например, като символ на видимото от възвишението, е от интерес само ако го срещнем у Вергилий, Данте, Лафонтен, или в най-добрия случай във Фуко, Бурдийо или някой друг автор от по-престижен географски регион. Снобизъм? Уви, не само.

В подобно пренебрежение има резон. То не изглежда абсурдно. Напълно се вписва в две съвременни определящи нагласи. Едната е, че знанието трябва да има предвидими практически измерения (иновации, патенти, награди, грантове…), а другата – че културните корени на човека са нещо като болест, от която трябва да се излекуваме, а не абсолютна необходимост за какъвто и да било живот.

Докато пиша това, по улицата под прозореца минава тържествена процесия, която отбелязва инициацията на група младежи в по-висше социално измерение. Макар и много опростен, обредът все още включва заклинателни или магически формули (броене на годините от току-що завършилия етап на посвещение в мистериите), церемониално облекло, музика, танци и ритуално поглъщане на ферментирали течности, водещи до екстатични състояния. В подобен обред, в който голяма част от младежите ще участват след няколко години, церемониалното облекло включва наметала, висящи качулки и шапки, чиято древност и най-точните справочници сериозно подценяват, като я отнасят просто към Средновековието. Това церемониално облекло е толкова близо до средновековните одежди на учените, колкото и до това на жреците на Шумер или дори маските на догоните.

Няколко дни след това, на 2 юни, България ще чества един от своите светци, ще рече, един от смъртните, дарен с безсмъртие поради своите подвизи, наследник на Гилгамеш, Одисей и Херакъл… Цветя ще бъдат поднесени на олтара със статуята му. Храмовете му обикновено са на открито в свещени горички, оформени в центъра на много градове. Има едно слово за този светец от Илия Бешков, писано през 1939 г. В него Бешков, най-вероятно съвсем несъзнателно, го описва като Младия бог от старите песни, ще рече, Слънцето, син и съпруг на великата богиня майка (сигурно като мен и вие сте се питали защо в нашите песни все към майката е обръщението и слънцето все с майка си вечеря и разговаря). Бешков е бил известен с любовта си към песните. На изпита в Художествената академия, когато му казват, че е приет, той вади от джоба си дудук и започва да свири от радост. Така или иначе, самата култура в този текст говори чрез Бешков и разказва за себе си.

Традицията за честване на герои светци по нашите земи – винаги поети – датира поне от времето на Архилох (VII в. пр. н. е.), който се радва на свой храм, въпреки сатиричния си език (още една допирна точка с нашия светец), в продължение на седем-осем века. В този ред на мисли, не е нужно да смятаме издигането на Орфей в митичен герой за непроницаема енигма. Ние вършим същото, без особено да си даваме сметка за това. Но понеже е част от ежедневието ни, то не привлича вниманието ни и не иска обяснение. Цялата идея всъщност принадлежи на онази част от културата ни, която се подразбира от само себе си и безмълвно и безапелационно обуславя поведението ни. Тя не е предмет на спор, на абстракции и тълкувания, а се изразява като дейност, начин на живот.

Аналогична практика на почитането на поети като светци е засвидетелствана и в Италия. Ето какво се разказва в една биография на Сиджизмондо Малатеста, ренесансовия владетел на Римини. Един от бележитите предшественици на Сиджизмондо бил чичо му Карло, който управлявал Римини от 1386 г. до 1429 г.:

Упреквали горчиво Карло, че още като млад, докато командвал войската на Мантуа под ръководството на зет си Франческо Гонзага (1397), блъснал в реката Минчо една статуя на Вергилий. Карло бил влязъл в града през идите на октомври, на годишнината от рождението на поета, и заварил жителите на Мантуа да украсяват с цветя и венци олтар, на който била положена статуята на Вергилий. Казват, че Карло се възмутил от религиозните почести, които се отдавали на този езически образ, и наредил да съборят олтара в реката. Спори се много дали това наистина се е случило, като явно е имало желание да бъде изчистено това петно от паметта на Карло. Но нумизматиката е запазила спомена от култ към автора на „Енеида“ в Мантуа, а пък праведният гняв, който, както се твърди, обзел Карло при вида на тези идолопоклоннически практики, общо взето се вписва в характера му.

В бележка под линия авторът уточнява:

В италианската нумизматика съществуват два медала: единият – „Вергилий на кръста“ показва, че религиозната идея се е сляла с култа към поета. На другия медал от едната страна е Вергилий, а от другата – принцът на апостолите (Св. Петър).

(Charles Yriarte. Un Condottiere au XVe Siècle: Rimini, 1882, 61-62)

 

 

Култът към Вергилий, споменат тук, съществува 14 века след смъртта на поета. И несъмнено мнозина сред читателите са разпознали в случката собственото си поведение.

Днешните възмутени Карловци не блъскат статуи в реката, но със същата убеденост в своята праведност „рушат митове“. Всички сме попадали на такива статии и предавания. Страшното е, че тук не става дума за лъжливи представи, както „митоборците“ искат да ни убедят. Или въпросните представи са толкова лъжливи, колкото би била всяка алегория или метафора. Когато Шекспир говори за деня като за лъчезарно момче по билото, загърнато в багреница, никой от нас не се чувства измамен (надявам се!). И когато сур елен шестокрилец препуска по същото това било, в онова пространство, до което ние всички имаме достъп, когато затворим очи, никой не възкликва „Елените нямат крила!“ – защото на всеки му е ясно, че крилати и бързи като елена са мислите… е, на всеки му е ясно, разбира се, ако не се е отрекъл от благата на ума. Както пак Бешков отбелязва: „Та не са ли по-приятни парковете на Париж и по-удобни хотелските легла?“

Всъщност днес „митоборците“ рушат не просто митове в истинския смисъл на думата. Усилията им са насочени срещу митотворчеството като такова, защото именно то превръща горния въпрос на Бешков в реторически. Има неща по-важни от удобството на леглото и добрата заплата, ни се подсказва. Има друга йерархия на ценностите, друг ред на нещата. И митотворчеството е единственият начин, който културата като форма на живот, живота на общността, е измислила, за да съхранява този друг ред и да говори сама на себе си през вековете – така както и индивидуалното човешко същество говори само на себе си във времето, ще рече – мисли!

Да се смятат митовете за детински истории или за вредни заблуди е не просто израз на немощ, на слабо въображение и безчувственост, но и на специфичен тип диващина. Митовете значат точно толкова, както отбелязва Ръскин, колкото можем да разчетем в тях. Ако не знаем нищо за небето, то всеки мит – всеки алегоричен разказ за него – ни се струва абсурден. Ако имаме само най-бегла представа за екосистемата, свързваща целия живот на земята, то „дървото на живота“ е за нас не символ, не вид идеографска писменост, а екзотичен бранд, „орнамент“ или емблема без съдържание. Същото се отнася и за храбростта, и за щедростта, и за волята за свобода. Ние поемаме митовете за тях от миналото точно дотолкова, доколкото ги разбираме, и само толкова бихме могли да предадем нататък.

Трудността е в това, че с обяснения никакво предаване на скъпоценностите на духа не може да бъде осъществено. Дори и науката не може така да се предава. Тя би изсъхнала и би загубила животворната си сила. Културата на едно общество, в антропологичния смисъл, ако щете, е като божество с две взаимозависими съществувания – ако думите не са въплътени в действия, те са просто тръни, търкалящи се с вятъра в полето. Без корени, без воля, без сила и без бъдеще.

 

 

 

 


Илюстрации: детайл от „Св. Георги“ на Андреа Мантеня; рисунка на маслиново дърво от средновековен ръкопис, Джон Ръскин; медал на Сиджизмондо Малатеста от Матео де Пасти; „Залез над полето край Нюбърипорт“, Мартин Хийд.