*

Ето ни тук, на плажа. Тук сме от сутринта, голи, слънчасали и замаяни от вълните. Влезем ли да плуваме, морето отмива по малко от нас и щом се върнем на брега, откриваме, че в ума ни е по-просторно от преди.

Има повече неща, които да обикнем, отколкото смеем да се надяваме, казва Ришар от Сен Виктор.

Радват ме отсенките на зеленото, радва ме мъглата в далечината, радват ме формите на облаците. Нима могат сърцата ни да поберат всичко това? Този въпрос се върти у мен като скакалец хванат в шепа.

В онези дни, в които тревата ни стигаше до кръста, а следобедите се развяваха като пелерини, ходехме на лов за скакалци. Най-напред трябва да подадеш крак, да ги събудиш. Виждаш как скачат, но не и къде са се приземили. Издава ги само полюшването на стръкчетата трева. Всеки скакалец на ливадата е обещание за нещо и всеки ни дърпа в различна посока – трябва да избереш само един. Замахваш с ръка.

Скакалецът, хванат в шепа, се усеща като гузна съвест, като неразрешена загадка. Задните му крачета, с които леко боде дланта, са настоятелни като угризения, като да търсиш без успех отговора на някой въпрос.

Ето няколко такива:

„Всичко ли трябва да помирисваш? Всичко ли трябва да знаеш?“ упреква носа си Уилям Карлос Уилямс в едно стихотворение. Защо? Защото носът е ненаситен, а миризмата е врата към миналото. Миризмите извикват у нас повече спомени от всяко друго сетиво, по-настоятелни са. Тези спомени може да са съвсем конкретни, така, както образът на любим човек изниква в ума ни, когато помиришем парфюма, който носи. Но има и още нещо. Когато се менят сезоните, променят се и ветровете и носят със себе си нови миризми. Всъщност тъкмо миризмите първи ни подсказват, че идва ново време – късно през нощта през февруари, ако въздухът е чист, човек може вече да помирише пролетта. И в този момент, когато помиришем пролетта, помирисваме всъщност всички пролети на нашия живот. Какви са тези чувства и картини, които преминават през мен с порива на вятъра? Не съвсем спомени, а сенки от спомени. Нещо в мен се отваря. Сам не мога да намеря думите, с които да уловя това чувство, трябват ми нечии чужди думи. Ето тези на Глория Гервиц:

и аз съм
това тяло
този възторг
тази широта

Този пейзаж, който усещам вътре в мен, е колкото познат, толкова и чужд и необясним. Тук-там откривам по нещо, за което успявам да се хвана – случайни спомени, случайни дни. Защо тъкмо те се открояват? Защо се връщат в ума ми точно тези синигери, които видях преди пет години, цветовете на кестена, нощ в двора на училището. Означават ли нещо тези спомени? Дали наистина са случайни или моето внимание се връща към тях, защото все още не се е открил смисълът им.

След като едно подобно чувство връхлетяло Пруст, трябвали са му седем тома, за да го изчерпи напълно. Сблъсъкът с la memoire involontaire е всъщност среща със сложността на собствения ни ум. Преживяванията ни се трупат едно върху друго и изведнъж човек се обръща назад, и вместо да види себе си, вижда всички тези картини, в цялата им сложност и красота. Като парче ахат. Ахатът расте в процепи между скалите – мехури, образувани от газовете, които се отделят, когато изстива лавата. В тези мехури прониква вода, богата на силициев диоксид. Водата се изпарява, силицият кристализира. Разрязан на две, ахатът разкрива блестящите си неразгадаеми пръстени. Приличат на пътеки. Накъде водят?

„Намерихме стихотворението в кристалната сърцевина на камъка”, пише Джордж Опен.

Такива бяха моите питания. Отговор нямат, а скакалецът е още в шепата ни. Време е да го разгледаме, да видим тези угризения и тези въпроси и да се изправим срещу тях в целия си въпросителен ръст, както пише Радичков (в „Януари“). Но разтворим ли дланта си, скакалецът изчезва обратно в тревата и трябва отново да се заловим да го търсим – и така пак и пак, докъдето ни стигнат силите. И когато слънцето започне да залязва, човек се обръща назад към поляната, по която е тичал цял ден. Дирята, която оставяме през тревата, докато преследваме нашия скакалец, е дирята на нашето внимание; дирята на нашата любов.

 

 

Илюстрация: Walasse Ting, Grasshoppers, 1964.