Колкото повече гледам тези снимки, толкова повече се обърквам. Чудя се дали не се дължи на това, че умът ми е изморен. Самите снимки не са объркващи, даже напротив. Поне на пръв поглед са съвсем обикновени. Снимки на обикновени места, каквито някой полицай или геодезист би направил.
Четирите снимки открих в една книга с черно-бели фотографии от сто и едно села около Белфор във Франция. Ето някои от имената им: Сен Дизие Л‘Евек, Лагранж, Шо, Фелон. Какво по-terre à terre? Откъде идва тогава този световъртеж? Защо това чувство на extremis? Какво подсказва то?
Всички снимки съществуват, за да ни напомнят онова, което иначе бихме забравили. Затова (а и заради някои други неща) снимките са противоположни на картините. Картината свидетелства за онова, което художникът е запомнил. Тъй като всеки от нас забравя различни неща, смисълът на снимката е по-променлив, по-личен.
Трепетът, породен от снимките, е трепетът от връхлитащия спомен. Това е очевидно, когато видим снимка на нещо познато – старата ни къща, мама като млада.
Но в известен смисъл всичко, което виждаме на снимка, по някакъв начин ни е вече познато. Тук тревата расте. Да, керемидите наистина изглеждат така след дъжд, нали? Ето, това е един от седемте начина, по които началниците се усмихват. Това е женско рамо, не мъжко. Точно така се топи снегът.
Паметта е чуден инструмент. Колкото по-конкретен стимул получи, толкова повече спомени излизат наяве. И обратното, колкото по-общ е стимулът, толкова по-бегли са и спомените, които извиква. Може би затова, парадоксално, черно-бялата фотография е по-въздействаща от цветната; поражда повече спомени, защото повече неща остават само загатнати. Дори и онези, които никога не са стъпвали във Франш-Комте, по някакъв начин са били на местата от тези четири снимки и ще си спомнят много неща.
Били са там. А къде е това там? Мога да открия селцата на картата, но това не отговаря на въпроса. За да стигнем до някое от тези места, да видим със собствените си очи онова, което някой е видял преди нас, трябва да тръгнем на път. И въпреки че няма как да открием гледката отново, защото моментът вече е отминал, ако пътуваме по правилния начин, може да открием нещо много близко, дори да е на хиляди километри от Франш-Комте. Въпросът е как да стигнем дотам, тъй като мястото не е точка на картата, а състояние на духа.
Тези фотографи са тръгнали да търсят нещо, без да знаят какво точно. На някои туристически карти красивите гледки са отбелязани ето така:
Фотографите, съставили тази книга, са търсили останалото неописано. Не девствени земи, където човешки крак не е стъпвал, ами онова, което хората виждат кажи-речи всеки ден. Ето тук някой пресича, за да стигне до хлебарницата, тук конете се крият от дъжда, тук Гастон сѐче дърва миналата есен. Търсели са онова, което хората виждат всеки ден, без да правят от него „гледки“ в ума си. Търсели са земята, простираща се между добре познатото и невижданото. А за да стигне човек до нея, трябва да пътува по специален начин.
Не е достатъчно да погледнем през прозореца. Нито някоя магистрала може да ни отведе до там. Никой не може да ни упъти, понеже не знаем какво търсим. При това пътуване отъпканият път не е никакъв ориентир. Но пък и няма нужда мястото да е диво или изоставено. Може да бъде там, където пекарят паркира колата си всеки ден. Цялата работа е в това, че трябва да стигнем дотам случайно. Тогава ще изненадаме мястото, а неговата изненада, на свой ред, ще изненада и нас самите.
Усещането ми, когато гледам тези снимки, е сякаш току-що съм слязъл от мотора. Да пътуваш с мотор е нещо много специално. Освен предпазното облекло, което носиш, нищо не стои между теб и света. Усещаш силата на вятъра и на въздуха директно върху тялото си. Усещаш самото движение в пространството, през което пътуваш. И понеже си на две колела, вместо на четири, си много по-близо до земята. Не в буквалния смисъл (има много коли по-ниски от моторите). Имам предвид нещо като интимност. Ето, настилката на пътя – през цялото време усещаш как се променя, дали е гладка или грапава, нова или износена, суха, влажна или мокра, къде има кал и чакъл, къде минава маркировката (винаги е по-хлъзгаво отгоре), къде по пътя има парчета метал, къде вятърът довява прахоляк, къде вече има коловози. Знаеш как реагират гумите на тези различни повърхности и се съобразяваш с това. В завоите също има един вид близост. Ако навлезеш добре в завоя, той те задържа в обятията си. Хълмът ти прави път към небето. Спускането те оставя да се гмурнеш в него.
Всяка контурна линия по картата на местността, през която пътуваш, означава промяна в оста на равновесие. Разбира се, през цялото време си стабилен, но това постигаш чрез фино пренастройване в отговор на всичките малки промени, забелязани преди части от секундата. Възприятието ти за тези промени се дължи колкото на очите, толкова и на тялото и ритъма на движение. Тялото често разбира някои неща по-бързо от ума.
А скоростта е в основата на всичко. Не непременно онази, с която се движиш – скоростомерът отчита само едно от измеренията на скоростта. Хората все питат „Колко вдига тоя мотор?“. Разбирам ги – моторите са бързи и бързо ускоряват. Но няма отговор, който би могъл да предаде връзката между машината и усещането за скорост. То е много по-сложно.
Най-важна е скоростта, при която резултатът ще последва решението, промеждутъкът между действието и неговия ефект. Скоростта, при която решаваме дали да завием, дали да спрем или да ускорим. Може би самолетите, спортните коли и моторниците реагират по-бързо от мотора, но нищо друго не е така свързано с тялото ни като него, нищо друго не ни оставя по този начин изложени на стихиите. Оттук идва и усещането, че моторът реагира на движенията ни мигновено, сякаш е част от тялото ни, която не се уморява. (Ако силата на въображението не ти стига да предвиждаш какво се задава, Бог да ти е на помощ.) И в тази непосредственост намираме свобода.
Може би трябва да поясня какво имам предвид. Не говоря за изпреварване. Е, да потеглиш пръв на светофара понякога е приятно – би било неискрено да твърдим друго, но чувството няма много общо със свободата. Истинската свобода е между нас и пространството. Тя е свързана с идеята за цел – както в пространството, така и в ума ни.
Най-напред се прицелваме с очи. Ако искаш да минеш покрай това или онова и да стигнеш там, трябва да гледаш това там. Задръж погледа си там и моторът ще те последва. Всъщност моторът не се управлява нито с ръце, нито с тяло, а с поглед. (Ако започнеш да се взираш в нещо, което искаш да избегнеш, ще се блъснеш в него.)
Погледът те насочва, но в същото време онова, което гледаш, сякаш те тегли към себе си. Ако наблюдаваме отстрани, усещането, че нещо дърпа моториста напред, е очевидно. Да вземем например някой добър ездач на мотокрос, някой като Жан-Мишел Бейл. По какво се различава той от останалите? Нито по бързината, нито по стойката, а именно по това усещане, че сякаш се оставя нещо далеч напред да го тегли към себе си. Онова, в което е вперил поглед, го зове. На дълъг път имаме усещането, че самото разстояние ни привлича, притегля ни напред.
Много от написаното дотук за избора, скоростта, целенасочеността и привличането на погледа важи и за други неща, но преди всичко то важи за фотографията. Това все пак не обяснява съвсем защо имам чувството, че съм дошъл на мотор на местата от снимките пред мен. Трябва да продължим.
Някои хора упрекват мотористите, че „флиртуват със смъртта“. Вярно е, че смъртността при катастрофи с мотор е по-висока. Въпреки това, не съм убеден в правдивостта на този упрек. Може би мотористите се отдалечават от ежедневното и така обръщат гръб на голяма част от живота. Но не за да танцуват със смъртта, а заради лекотата на свободата. Преди време в Англия имаше една марка мотори – Ариел. Името е подходящо. Както Просперо казва в края на „Бурята“:
… Мой леки Ариел,
това е твоята задача. Свободен сетне,
литвай към стихиите
След като няколко часа сме карали в провинцията, оставяме зад себе си не само селата и градовете, през които сме преминали; оставили сме и някои познати ограничения. Усещаме се по-леки, по-малко земни от преди.
Да си представим, че в този момент спираме, изключваме двигателя, сваляме каската, протягаме се и слизаме от мотора, за да се разтъпчем в полето или гората край пътя. Оглеждаме се наоколо – нищо особено впечатляващо или живописно. Но вече сме спрели и това прави мястото специално. Тъкмо като снимките в тази книга.
Мястото вече не може да се слее с всички останали, на които толкова прилича. От една страна, изглежда познато – поле, трева край пътя, гора или началото на някое село като хиляди други, каквито вече сме виждали. И все пак е единствено по рода си. За момент се оказваме лице в лице с онова, което ни е водило напред. Лице в лице с онова, към което сме се стремили.
Представете си първия бряг, видян след дълго време в морето. Толкова неподвижен, така неоспоримо там и все пак, за новодошлия, толкова чужд. Прелетните птици прекосяват хиляди километри над океана, напускат един континент, за да пристигнат под същата стреха, която са напуснали преди шест месеца. Никой не знае със сигурност как се ориентират. Но щом пристигнат, те знаят (дори малките, които прелитат за пръв път, знаят), че са пристигнали. Мястото на пристигане е единствено по рода си и ние го разпознаваме като такова.
Хората пътуват и прекосяват цели континенти, за да видят пирамидите, Ниагара или Амазонка. А някак винаги виждат едни и същи неща. Няма нужда да отидеш в Канада, за да видиш как светлината играе във водите на Ниагара. Светлина по водата има навсякъде, освен в пустинята.
Представете си, че всички основни цветове, тонове и форми на природата бяха събрани в една кутия, която получаваме при раждането си. Някои художници научават наизуст почти всичко в нея. Обръщат я върху масата и я изпразват всеки път, когато хванат четката. Повечето от нас едва повдигат капака. Затова има нещо неясно в ума ни – защото всичко на този свят изглежда различно, няма дори две врабчета напълно еднакви – не различаваме онова, което е ограничено, сложеното в кутията, и онова, което е почти безкрайно – всичките възможни съчетания между нещата в кутията.
Може би същото важи и за езика – има ограничен брой думи и неограничени възможности да се изразяваме с тях. Но дори да нямаме навика да поглеждаме в кутията, ние усещаме, че всяка гледка винаги ни е някак позната, връща ни някакъв спомен. И в същото време, всяка е единствена по рода си и ни носи най-скорошната и най-важната новина – нещата са живи и светът съществува.
Всичко това се случва, когато слезеш от мотора и погледнеш полето. Защото си прекъснал някакъв навик, бил си някъде и си се завърнал.
Какво прави този стар варел насред полето? Прави нещо, но толкова бавно, че то остава невидимо за нас. Петната от ръжда изглежда познават дъждовните облаци. Светлината пробягва почти скришом, сякаш се пази от мрака, от който идва. Рехавата трева е расла цяло лято, теглена от светлината, а сега е спряла, като мен. Всичко се е извърнало и гледа в същата посока, в която съм вперил поглед и аз – към плътната светлина в небето отвъд горичката. Светлина като мляко в чай. Може би е светлината, предшестваща всичко останало. Нея ли дойдох да видя? Напомня ми нечия смърт. Не самата смърт, а обикновените дни след нея. Дни, в които не правим нищо.
Нещо подобно може да се случи и в населено място, стига да е достатъчно тихо и спокойно. Зимна сутрин във Фусмаж. Рано е. Още не са минали да приберат боклука от кофите на паркинга. Спрях, защото беше студено – винаги първо измръзват ръцете, независимо в колко чифта ръкавици са скрити. И замръзват не заради самия студ, а защото са неподвижни. Ръцете не са създадени да стоят неподвижни в студа. Оставям мотора и пресичам площада. Някакъв трактор е минал неотдавна и е оставил малки парчета кал по края на пътя. На оцапаното табло за обяви има анонс за някаква разпродажба. На бордюра се гушат една в друга две найлонови торби с боклук. Младите дръвчета растат близо до старите си събратя. Толкова много неща по двойки. Започвам да ги броя. Дори комините на къщите са по двойки. А двойките предполагат домове, страсти, раждания.
А в същото време площадът на това селце е прагматичeн като добре подреден живот. Може би някой в телефонната кабинка снощи е казал: „… je mourais si tu me regardes en larmes sous la pluie.“[1]
Никога няма да разберем. Тайните тук са прибрани по къщите, не могат да бъдат видени и чути. Всичко, което се вижда навън, сякаш лесно се забравя. И все пак видимото настоява да присъства. Онова, което лесно се забравя, ме гледа с енигматично изражение и настоява да задава въпроса, отново и отново: „Е, къде е животът?“. И продължава да пита, докато най-сетне не получи отговора, който толкова е търсил: „Ето живота.“
Фотографите на тези 101 снимки от селцата около Белфор не са пътували с мотор. Във въображението си те са направили нещо много по-трудно. Успели са да оставят на заден план естетическите си навици и категории като живописното, романтичното, екзотичното, а заедно с тях са загърбили и идеята за онова, което наричаме тривиално. Несъмнено всеки от тях е знаел кога е пристигнал на мястото, което го е теглило към себе си. И те са направили тези снимки, които казват (сякаш въпросното място е безспорният център на света): „Ти си ТУК.“
И тук не откриваме нито красота, нито хармония, нищо от нещата, които обичайно ни носят утеха. Вместо тях – безразличие, ентропия, разрушение. (Сега е зима и няма никаква причина да предполагаме, че първият сезон е бил пролетта!)
Близо сме до хаоса. Но през този хаос до нас достигат пророчества за някакъв ред. Ред ли е правилната дума? Донякъде бих предпочел „справедливост“. A най-много – „любов“. Пророчества за любов.
Нима тези снимки са пример за такова пророчество? Да, именно. Пророческото сътворение на видимото, преди няколко милиарда година в една сляпа вселена. Видимото, което днес очаква да бъде видяно и прочетено.
В тези снимки се случва едно странно преобръщане. Местата от снимките гледат мен, вместо аз – тях. Изглежда сякаш са чакали – дълго ли, малко ли? – пристигането на онзи, който ще ги види. Някой може да реши, че са чакали момента, в който ще пристигне фотографът (точно тази светлина! точно тази зима!). Но това би означавало, че местата, същински холивудски звезди, са чакали някой да ги снима. Всъщност всяко място е очаквало да бъде завършено, като бъде видяно, чакало е да бъде разпознато като видимо. След като си тръгнем, то ще се върне към своята незавършеност. Тези снимки са спасители на видимото.
[1] „Ще умра, ако ме гледаш в сълзи под дъжда“ (фр.). От стихотворение на Неруда.
Превод от английски: Казимир Храбър.
„How Fast Does It Go?“ Keeping a Rendezvous. Vintage, 1992.
Добавените илюстрации са рисунки на Андрю Уайът (1917 – 2009).