Умът на Симон Вейл е едновременно средновековен и модерен, красив и сложен като орхидея. Тя е философ, марксист и християнски мистик. Завършва философия в École normale supérieure, преподава в няколко гимназии, работи в заводите на Рено и Алстом, записва се като доброволец в гражданската война в Испания. През Втората световна война, Вейл е в Англия. Опитва да замине за Франция, за да се присъедини към съпротивата. Администрацията на France Libre ѝ отказва, като вместо това ѝ поверява задачата да напише доклад за плановете за възстановяване на Франция след войната. Вместо това, Вейл пише нещо като нова конституция за Франция, a и за цяла Европа, след като бъде освободена от нацистите. На първо място в тази нова конституция стоят les besoins vitaux de l’âme – „жизнените потребности на душата“.
„И думите узряват в плодовете на делата“ – пише Октавио Паз. Подобно на Витгенщайн, който смята, че трябва да се запише като доброволец в Първата световна война, за да разбере какво означава да се изправиш срещу смъртта, Вейл е убедена, че за да може да бъде защитник на работниците, да разбере какво преживява работническата класа, то значи трябва да споделя тяхното бреме, трябва да работи с тях, в завод.
Размишленията на Вейл за вниманието започват именно в заводите на Рено и Алстом. Работата на поточната линия тя нарича „престъпление срещу духа“, защото лишава човек от способността да се съсредоточава, да бъде наистина внимателен.
Ето какво казва Симон Вейл за своите политически съмишленици:
“Когато говорят с тях [работниците] за бремето, което носят, обикновено избират да им говорят за заплати. Те, под влияние на умората, която превръща всеки опит за съсредоточаване в болка, посрещат с облекчение лесната яснота на цифрите. Забравят, че онова, за което се пазарят, онова, от което, казват, са принудени да се откажат на безценица, онова, за което им се отказва справедлива цена, е не друго, а собствената им душа. Нека си представим как дяволът купува душата на един нещастен човек, а някой минувач се намесва и, подбуден от съжаление, казва на дявола: „Срамно е да предлагате тази цена; та душата струва поне два пъти повече“. Този зловещ фарс се разиграва от работническото движение с неговите профсъюзи, партии, леви интелектуалци и т.н.”
Обръщането на Вейл към християнството и мистицизма е, отчасти, израз на нейната съпротива срещу този зловещ фарс.
Откъсът, който следва, представлява бележки от няколко различни тетрадки на Симон Вейл. Както голяма част на достигналото до нас от нея, те са писани, без идеята да бъдат издавани или четени от някого. След смъртта на Вейл откъси от нейните тетрадки биват събрани, подредени и издадени в няколко книги. Най-известната от тези книги е именно La pesanteur et la grâce – „Бреме и благодат“ (1947). Илюстрации: корица на тетрадка на Симон Вейл; рисунки от скицника на Джоузеф Малорд Уилям Търнър. – Казимир Храбър
Не да разберем нещо ново, а със силата на търпението, усърдието и дисциплината, да разберем очевидните истини с цялото си същество.
Степени на вярата
Веднъж връхлетяла душата ни, и най-простата истина се превръща в откровение.
Да се опиташ да поправиш грешките си не чрез усилие на волята, а с внимание.
Волята има власт само над определени движения на мускулите, при преместване на дребни предмети да речем. Мога да поискам да сложа дланта си на масата и наистина мога да го направя. Ако вътрешната чистота, вдъхновението и искрената мисъл имаха нещо общо с подобни прозаични намерения, бихме могли да кажем, че те са подчинени на волята. Но те не са. За тях можем единствено да се молим. Това означава да вярваме в нашия Отец в небесата. Разбира се, бихме могли и да спрем да ги желаем? Има ли нещо по-страшно от това? Единствено да се молим вътре в себе си има смисъл, тъй като напрягането на мускулите няма нищо общо с цялата тази работа. Какво по-глупаво от това да напрягаме мускули и да стискаме зъби, когато става дума за добродетелта, за поезията или за решението на някоя задача? А вниманието е нещо съвсем различно?
Гордостта представлява именно такова мускулно вцепеняване. На горделивия му липсва grâce (и грация, и Божия благодат). Гордостта без съмнение е грешка.
Вниманието, в най-високата си степен, е равносилно на молитва. То предполага и вяра, и любов.
Когато няма никакви примеси, вниманието е молитва.
Ако насочим ума си към доброто, няма как, малко по малко, цялата ни душа да не бъде привлечена към него без съпротива.
Пълноценното, в най-висша степен, внимание дава на човека способността му да твори, а такова внимание е само по себе си религиозно. Творческият гений на едно общество от определена епоха съответства пряко на пълноценното внимание, на което е било способно, тоест на истинската вяра на това общество.
Лош начин да търсим. Внимание, зациклило в някакъв проблем. Още едно явление, породено от страха от празнотата. Не искаме усилието ни да отива нахалост и се ожесточаваме в „лова“. Грешката е в това, че искаме непременно да намерим отговор: в прекалената си отдаденост ставаме зависими от крайната цел на усилията ни. Тогава се нуждаем от възнаграждение, идещо отвън, което случайността понякога ни носи, а ние с готовност поемаме – на цената на изкривената истина.
Единствено усилието, което не се води от желанието за притежание на някакъв предмет, винаги ни се отплаща.
Да се отдръпнеш от онова, което преследваш. Пряк път до него няма. Нищо не можеш да постигнеш, ако първо не се отдръпнеш.
Дърпайки грозда, разпиляваме зърната на земята.
Има усилия, чийто резултат е обратен на търсения (пример: огорчените поклонници, лъжливият аскетизъм, прекалена всеотдайност и т.н.). Други са винаги полезни, дори да не доведат до нищо конкретно. Как да различим едното от другото?
Може би едни от усилията ни вървят ръка за ръка с (фалшивото) отрицание на вътрешното ни терзание, а другите – с вниманието, съсредоточено над разстоянието между онова, което сме и онова, което обичаме.
Любовта учи боговете и хората, защото никой не може да се учи, без сам да го пожелае. Търсим истината не заради самата нея, а защото тя представлява доброто.
Вниманието е свързано с желанието. Не с волята, а с желанието. Или, по-точно, със съгласяването.
Освобождаваме енергия в себе си, но тя непрестанно се връща отново. Как да я освободим напълно? Трябва да пожелаем това да се случи. Наистина да го желаем. Единствено да го желаем, без да се опитваме да го постигнем, тъй като всеки такъв опит е безсмислен и ни струва скъпо. В това начинание всичко, което наричам „аз“, трябва да остане безучастно. Единствено вниманието, онова пълноценно внимание, в което аз-ът изчезва, само това се иска от мен. Да лиша онова, което наричам „аз“, от светлината на вниманието и да я насоча към невъобразимото.
Способността да изгоня веднъж завинаги някоя мисъл е вход към вечността. Вечното в един миг.
Що се отнася до изкушението, следвай примера на жената, която не отговаря на прелъстителя, и даже се прави, че не го чува.
Трябва да гледаме еднакво и към доброто, и към злото, тоест да отделяме поравно от светлината на нашето внимание и на едното, и на другото. Така доброто винаги надделява, това е естествено явление. Там е същинската благодат (grâce). Това е определението на доброто, неговият крайъгълен камък. Божественото вдъхновение действа без грешка, без съпротива, ако не откъсваме вниманието си, ако не се откажем от него. Не става въпрос да изберем нещо в негова полза, а единствено да си признаем, че това е вниманието, което, насочено към Бог (и в по-малка степен, към всичко истински красиво) прави някои неща невъзможни. Именно по този начин молитвата изгражда душата. Има действия, които затулват светлината на това внимание, и обратното – такива, които самото внимание прави невъзможни.
В момента, в който в душата ни заживее като частица от вечността, от нас не се иска нищо друго, освен да замълчим и да се постараем да я запазим, защото тя расте сама, като семе. Трябва да я пазим, сякаш с огромна войска на пост около нея, и да я подхранваме със съзерцанието на числата, на строгите и непроменими връзки между нещата.
Грижим се за непроменимото в душата чрез съзерцанието на онова, което е непроменимо в тялото.
Човекът, който пише, както майката, която ражда, не може да избегне върховното усилие. Въпреки това се държим, сякаш то не идва от само себе си. Няма защо да се притеснявам, че върховното усилие няма да ни се отдаде. Единственото условие е да не лъжем себе си и да отдаваме цялото си внимание.
Поетът постига красотата, като се съсредоточава върху истинното. Същото важи и за любовния акт. Да знаеш, че този човек изпитва жажда и глад, че неговото съществуване е също толкова реално, колкото и твоето – това е достатъчно. Всичко останало е следствие.
Същинските и чисти ценности на истината, красотата и доброто в нашето поведение са плод на едно и също действие, на насочването на пълнотата на вниманието ни към нещо.
Образованието трябва да си поставя тази единствена цел: да създаде условията за такова действие, като тренира способността ни да съсредоточаваме вниманието си.
Сравнени с тази, всички други ползи от образованието са без значение.
Метод за разбирането на образи, символи и т.н. Не като се опитваме да ги тълкуваме, а като ги наблюдаваме, докато от тях не рукне светлината.
Най-общо, упражнението на ума се състои в наблюдението.
Този метод служи и за разграничаването на истинското от илюзорното. Що се отнася до възприятията на сетивата: ако не сме сигурни какво виждаме, преместваме се, поглеждаме го от друг ъгъл и образът се прояснява. Във вътрешния свят вместо пространството, променя се времето. Времето променя и нас, и ако сме запазили погледа си върху същото нещо (само поглед, без привързаност), в крайна сметка илюзорното изчезва и се открива истинното.
Превод от френски: Казимир Храбър.
Attention et volonté dans La Pesanteur et la Grâce. Plon, 1988.