Милена Кирова, драги читатели, – както несъмнено мнозина от вас знаят, понеже обитават същите „интелектуални среди“ – е написала една „история“ на най-новата българска литература; ще рече, нещо като почетен списък „кой кой е“, или по-скоро „кой с кого е…“ в нашата съвременна литература – „Българската литература през XXI век (2000 – 2020)“ (изд. „Колибри“, 2023). Някои от вас, бидейки по-млади, може и да не са били затормозявани с „теми“ по литература в училище, но голямата част от нас знаят името на Милена Кирова, наред с това на Розалия Ликова, Светлозар Игов и др., като едно от имената на своите мъчители, отказали ги от всякаква вяра и надежда в българската литература. Благодарение на писанията на Кирова, Ликова, Личева и прочее „-ови“ и „-еви“, средният ученик в България израстваше (все още израства?) с убеждението, че българската литература е вид идеологическа пропаганда: вие се преструвате, че не знаете, че ние знаем, че ни лъжете, а ние се преструваме, че това е в реда на нещата. В един момент обаче и най-апатичният ум пожелава храна, различна от локуми или пък от „хапнеш нещо, глътнеш нищо“.
Както и да е, – тема за друг разговор! – думата ни беше, че Милена Кирова е написала една „история“ на съвременната литература, в която е раздала като вид благословия (същи Исус с хлябовете!) – къде по изречение, къде по абзац – на безкрайна поредица от бездария, второстепенни и петостепенни имитатори, шарлатани и самозванци, а е пропуснала дори да спомене един от най-големите съвременни поети на България. Е, всъщност в това няма нищо чудно. Този наш поет не се споменава и от другите доайени на съвременното ни литературознание, или просто приятели, чиито книги Кирова цитира на всяка втора страница, споменавайки ги дори леко галено. Ето, Йордан Ефтимов е „Данчо“ Ефтимов на с. 97. Това посочваме, също така, защото самата Кирова критикува Едвин Сугарев, който наричал Георги Рупчев „Жоро“ в някакъв предговор, сякаш нейното по-обиграно фамилиарничене би убягнало на някого.
Забелязахте, драги читатели, че слагаме думата „история“ в кавички и може би е редно да обясним защо това, което е написала Кирова, според нас е много други неща (преброяване на стадото, приятелски помахвания, по-хладни поздрави и надменни фръцвания, опит за гледане на боб, за да се предскажат бъдещи „тенденции“ и т.н.), но не е „история“, което би изискало някакво разбиране за значението на литературната традиция извън изкривяванията, наследени от комунизма (а в случая може би и по чисто семейна линия – бащата на Кирова е шеф на катедрата по литературознание в СУ от 1971 до 1987!).
Комунистическото разбиране за литературната традиция, тоест за разгръщането на духовни процеси отвъд отделния индивид, може да се сумира – сатирически! – в две понятия: преброяване и строяване, които, нашата аудитория несъмнено си дава сметка, са действащи понятия и днес! Преброяването се извършва периодично, за да се види кой е послушен и кой да бъде изключен или включен (в канона, в партията, в книгата, както в случая, в списъка за апартаменти в центъра на София и др. под.). Всеки трябва да застане до „своите“ и да се държи, както се очаква от него – да харесва когото трябва, да недолюбва когото трябва, да ходи на определените „събития“, да консумира определените книги и пр. По отношение на класиката или това, което се нарича „класика“, преброяването е съответно одомашняване на индивидуалния поет до смилаеми клишета („теми“ за изпити!). Резултатът е, че едва ли има и петима души в момента у нас, които смятат, че литературата е нещо друго, освен училищен предмет. Изкуство? Какво е това? Нещо в музей?
Колкото до „строяването“, ще ви цитираме редактора на една антология, „Поезия 1962 г.“ (годишна антология по случай Деня на поезията от изд. „Български писател“):
Новата поезия и тая година продължи настъплението по овладяване на съвременната тема.
Каква е темата? Няма значение, не се пояснява – съвременната! Така и Кирова – и далеч не е единствената – смята, че поезията следва да се нагажда към времето – това е критерий за добра, или по-точно, успешна поезия! Е, да бъдем още по-точни, поне по отношение на лексиката на авторката: така се гарантират „високи качества на поетическия продукт“ (с.129). Кой говори така, ще попитате вие? Кой наистина? Нашите литературоведи явно. Та, Кирова смята, че щом сме нарекли нещо „модернизъм“, то то е остаряло, а пък ако някой сравни някого с Емили Дикинсън 120 години след смъртта ѝ, то това би могло да бъде и обида… Предполагаме, че се има предвид, че … всъщност, драги читатели, нямаме представа какво се има предвид. Ще ви цитираме пасажа, пък ако вие го разбирате по-добре, пишете ни и ни просветлете:
…веднага след като публикува първата си стихосбирка „Цветя с очите на жени“ през 1982 г., [Федя Филкова] е била наречена „българската Емили Дикинсън“ от Ал. Геров. (Не знам дали това може да бъде комплимент, когато става въпрос за разлика от сто и двайсет години.) (с. 121)
Ха! Какво се чудим, онзи ден в кварталната кръчма се обиждаха на „Шекспир“! А когато някой имà неблагоразумието да нарече кръчмаря „Пруст“, вече се наложи да звъним на 112.
Точно по това време – кое, ще попитате? – няма значение, съвременното време! – един доброжелател ни прати линк към статия, в която острият ум и цялото критическо снаряжение на г-жа Кирова, пардон – професор доктор на философските науки Кирова – блестят с особена сила. Става дума за конкурса за млади автори „Петя Дубарова“:
Според председателя на журито – литературния критик проф. Милена Кирова, през последните години се наблюдава потребност у младите хора да изразяват чувства и мисли, които ги вълнуват непосредствено в техния реален, извънлитературен живот.
Виж ти! Какъв обрат, какъв неочакван развой! До преди младите нямаха, никога не са имали „потребност… да изразяват чувства и мисли“. „Които ги вълнуват“! „Непосредствено“! „В техния живот“! О, válgame Dios! Que belleza, que belleza! О, мъдрост и премъдрост – не поклон, ами реверанс доземи, три пъти и още три пъти!
Зоркото око на критика е отличило невидимото за простото око на случайния зяпач на литературни явления. И биде светлина.
Но това не е всичко. По отношение на прозата също имаме проникновено обобщение на тенденциите:
В българската белетристика като цяло се увеличава броя на романите, както и на кратките разкази, които мислят проблемите на днешното битие, анализира проф. Кирова.
Аха. Е, щом е „днешното“, всичко е наред. Както казваше онзи редактор от 1962 г.: „продължава настъплението по овладяването на съвременната тема“! Някои неща очевидно са неизменни.
Вие обаче още от втория абзац по-горе тръпнете от любопитство да разберете кой е този пренебрегнат български поет, който стърчи с два боя сред нашата макар и бедна поетическа фауна днес, тази рядка птица, това додо, за което нашите критици не са и чували, оцеляло на някой скрит остров.
Ето как започва едно от първите стихотворения на тази мистериозна особа:
У мен се чувства влиянието на щурците
и Ян Джу
и без съмнение лятото е оставило дълбок отпечатък
покрай реката на мислите ми,
където впрочем чергаруват звездите на Уитман
и Соломоновите песни.
Видими с просто око са заемките ми от ранното утро…
Хм. Дали нашият професор дфн разбира от подобни литературни влияния и заемки?
Да продължим със следващото стихотворение в тази първа стихосбирка:
Живеем от подаянията на слънцето –
ние бедните, ние богатите, ние очарователните хлапаци,
подгонили трийсетте.
Главите ни са цъфтящи от многото мислене…
…
Ръцете ни са фини оръдия на прекрасното –
месят глината на нощта и извайват
зазоряване.
…
Надяваме се, че става видно, драги читатели, за какво превъзходство говорим. Да прелистим нататък:
Не измислям – сърцето ми като куче надушва живота,
после, с нос до тревите, го следва нагоре,
а дивечът се изгубва в гората с няколко скока –
следата е тънка, несигурна,
следата е спорна.
…
И да вземем после последната стихосбирка „И всяка странност“, от 2018, двадесет и шест години и доста книги по-късно, която нейният издател издаде и без дори и най-просто представяне – като един истински радетел за българската култура – забута по складовете. Отваряме напосоки – най-добрата „критика“ на добрата поезия е, разбира се, цитатът:
А шофьорът гази някъде във 60-те
със риза на квадрати
и часовник с двойно дъно.
Възхищавам се
на неговото мускулесто настроение
и неусетно влизам в нощ,
и в Мали Дрен, и точиме вода
на някаква пригодна за живот планета.После мама – в двор, като звезда –
и татко – дефиниция най-кротка за човека.
Има ли друг наш съвременен поет, който притежава тази дълбочина и мелодична образност? Или пише с такава любов и човеколюбие:
Зелено столче на балкон,
незнайно как
безшумно акостирал
под сянката на острите скали
в притуленото дворче.
Изкусен лоцман,
някаква старица иззад перилата
спуска дълъг поглед
във морето от гергини.
Сигурна е, че по тия ширини,
отвъд ухаещите рифове от мащерка,
в дълбоките води на утрото,
блаженства Островът, на който тя
все още е жена и кожата ѝ свети,
с изумрудени кристалчета от сол покрита.
Там стада от бикове,
от кнососките фрески слизат
и небесна зуница пристяга
тънката ѝ талия.
Натам насочва кораба, натам,
където ставите ѝ още стават за пищялки.
Пръстите ѝ мироносни хляб замесват
и разчупват делниците, като пита,
със която птици и човеци се засищат.
…
И в последното стихотворение в тази книжка:
Възвеличавам обикновения човек,
понесъл под мишница
телескопа на своята невидимост,
облечен в чисто нова риза
с неразработени копчета,
застанал в дъното на фотографията,
усмихнат
като слънчева пролука между листата.
…Човече, възвеличавам те, тебе,
който си с име като тичинка,
който си последен във всички списъци,
а пръв – по тягостен жребий.
Възвеличавам лулата ти привечер,
котвата на нозете ти,
котката ти възвеличавам
и песента на сърцето ти;
ти си моят Рим,
ти си моята столица,
„сив, бел гълъбе“.
Е, драги читатели, който от вас чете поезия въобще, а не е тук просто за смешките, дори от тези кратки рамкиращи цитати от първите и последните публикувани стихотворения е наясно, че този наш поет е друга категория – не просто защото владее език и ритъм и мелодия, а най-вече защото като Емили Дикинсън, или като Ронсар и Катул, пише с характер и сила – с пълно безразличие към „овладяването на съвременната тема“. Името е Красимира Зафирова. А да напишеш история на най-новата българска литература, без да го споменеш дори, е най-лошата шега, която можеш сам да си изиграеш като критик. Лошата новина е, че подобни недоразумения ще затлачват нещата с поколения напред. Добрата е все пак, че имаме Красимира Зафирова. Да се съсредоточим върху добрата!
Бай-бай, аривидерчи, горе главата!
