В превод на Андрей Манолов
На Атланта и Алън П.
Те бяха мощни ветрове по всички кътчета на този свят,
Огромни ветрове, ликуващи над цялата земя, огромни ветрове без дом и без убежище,
Безмерни ветрове, незнаещи покорство; ние хората за тях оставаме си леки сламчици.
Самото време, всичките сезони, те се готвеха да отнесат като изсъхнали треви… Ах! Огромни ветрове, които брулеха човешките лица!
Плющяха кралски багреници ведно с бедняшките наметала, оголените слонски бивни свиреха, пищяха счупени бутилки под напора на тези ветрове огромни.
На тези ветрове, които вдъхновиха поривите на атлета и всяка поетична строфа.
Те бяха мощни ветрове по всички пътища на този свят,
Обвяващи преходните и обозримите неща, нещата в пълната им цялост…
Прочистващи човешките сърца от скуката и старостта.
И ето че донасят те по нашите площади аромат на слама и цветя и той се извисява,
Тъй както по трибуните ораторски издига глас сърцето.
И той се извисява над скучното дърдорене на властниците. Дали тогава Богът се оттегли от всичките духовни начинания.
Защото глъчката на този век отекна и се сля със сухотата на тревите, сред звуци най-загадъчни, сред шумолене на потръпващи шушулки.
Като дървото исполинско, приютило ята грабливи птици, все още неотърсило се от снежните парцали на отминалата зима;
Като дървото исполинско, чиито клони потракват глухо, сякаш са родили плодове от глина –
Дърво невероятно по размерите си, разпиляло плодовете си, опърлено от силни страсти, от любов и от омраза, подхванало мелодия необуздана.
„О, ти, страст, ще извисиш гласа си…“ И ето че и белият ми лист дори се разшумява.
И заприличва на вълшебното дърво, прикриващо зад зимната си бедност невероятно разнообразие от талисмани и иконки, скътало отломки от крилца, умрели скакалци, изящни припеви и строфи –
Ах, огромното, словесното дърво, изпъстрено с пророчества, сентенции, шепоти на малки слепи мигове, зареяни сред лабиринта на познанието…
Из „Преддверието на светлината“, изд. „Захарий Стоянов“, 2005.