Преди пет-шест века, драги читатели, когато някой се е ровел из еквивалента на нашите сергии с антикварни книги – прашасалите рафтове из забутани манастири и рушащи се дворци, често е попадал я на рядко копие на средновековен философски трактат, я на единствен оцелял екземпляр от антична поема… Днес у нас човек попада на ежегодната антология на българската поезия, издавана от „Български писател“ през 60-те години на миналия век. Е, каквото дойде, това ще посрещаме! Цена: 1 лв. Поколебаваме се. Струва ли толкова? Решаваме все пак да вземем томчето от 1962 г. Защо, ще попитате? Ами защото имаме левче в джоба и защото това томче може би ще ни открие кои сме и откъде идваме – вечният въпрос!

 

 

Съвсем явно е, че тази антология за времето си е била нещо като „кой кой е“ в българската поезия и списъкът с поместените автори е бил също толкова престижен (добавете наум кавичките!), колкото днешните номинации за разни конкурси с по-големи или по-малки парични премии, като наградата „Пенчо Славейков“ или „Иван Николов“. Няма никаква изненада: вътре намираме познатите имена от соц-а: Любомир Левчев, Павел Матев, Младен Исаев, Георги Джагаров, Христо Фотев… Ха! Да видим какво е вълнувало Христо Фотев през 1962 г.:

Започва патетично:

От робската си нищета
отърсва се душата […]

Подозираме, че душата на селянина или работника ще се отърсва от нищетата си. Кой друг?

[…]

Не се страхувай! Обуздай
във себе си тъгата!
И непрекъснато мечтай…
Какво, че на земята,

която ти се противи,
тревата тържествува…

 

Очевидно лиричният „ти“, на когото лиричният „аз“ говори, копае и тревата му се опъва! Да прочетем отново предишната строфа в светлината на копаенето.

Не се страхувай! (от началник бригада ли, от змии и мечки ли – не е ясно) Обуздай

във себе си тъгата! (Така де, комунистът не тъгува, той е постоянно възторгнат.)

И непрекъснато мечтай… (Ах, как си приличат социалистическият и капиталистическият катехизис! Закъде без мечти!)

Какво, че на земята,

 

която ти се противи (Укротяването на опърничавата по бригадирски!),

тревата тържествува… (Не за дълго очевидно. Предстои бетон, както знаем.)

И във сърца, и във глави (за други части на тялото поетът не гарантира)

завода (sic!) съществува.

 

Той вече съществува?! А ние мислехме, че ще леем основите! Драматичен обрат.

 

Той съществува! Погледни
насреща в тъмнината (Хмм. Защо се копае на тъмно се пита?)
червените му светлини –
повярвай в красотата!

 

Е, вярно, малко е зловещо – червени светлини в мрака, неясни очертания… „Не се страхувай!“ малко по-нагоре… Но все пак: един приповдигнат завършек на тази песен за копаенето и съзерцаването на заводи в нощта! Не знаем в какво точно е трябвало да се повярва накрая, но ние определено не открихме красотата.

 

 

Неизненадващо сборникът всъщност започва с посещението на Елисавета Багряна в друг (или същия?) завод: Кремиковци.

Дотук готов е пътят. А нататък –
море от кал. И спирам. (Колебаем се и ние дали да продължим.)
Вглеждам се
в кремиковската равнина
…
неразличими хора (Не, не е това, което си мислите. Не е високомерие, а най-обикновено късогледство. Освен това сигурно е тъмно. Виж по-горе описанието на Фотев.)
в сиви ватенки
нанасят, очертават, моделират
…
заводи (!),
гари,
рудници
и още – автобази
и разни други бази (но не и атомни) –
културно-битови
и производствени. 

Но аз защо съм тук?

Пита поетесата в момент на непреодолима прямота. И ето, половин век по-късно въпросът си задаваме и ние. Защо е в Кремиковци Елисавета Багряна? С Фотев (и две трети от другите поети – останалата трета лежат из природата или са заети със свалки) заедно ли са? Това някакъв пленер пред завода ли е? Шест страници по-късно (толкова продължава въртенето и сученето на Багряна) продължаваме да се оглеждаме в тъмното пред светещия зловещо завод и „другите бази“ (не атомни!) и да се питаме къде сме и как сме се озовали там… Поне за Любомир Левчев се разбира, че той в този момент е под комина на ТЕЦ „Марица“ („Едно място за двама влюбени! – / Под комина на ТЕЦ „Марица“, с. 197). А пък за Стефан Цанев – да, да, и този самообявил се за „дисидент“ виден наш интелектуалец е там, – се знае, че стои някъде в тъмното и мечтае за „Вторият ден на комунизма“:

Комунизмът ще дойде –
ще бъде много хубаво…

Добре че от устата на „поета“ не е отишло в ушите на Господ, а в … на дявола! Както се вижда, обсесията с бъдещето не е от вчера (вж. трансхуманизъм за последни добавки по темата). Да продължим: 

Но –
простете ми
това мрачно пророчество –
през втория ден на комунизма
ще станат
масови самоубийства.

Вижте сега какво изненадващо завъртане на сюжета, направо нов жанр: пророчество с елементи на отмъстителност. Вместо да станат убийства, както при „идването“ на социализма, Цанев предрича, че с комунизма хората ще са толкова помъдрели, че сами ще се елиминират… Защото в ума на този не чак толкова млад тогава партиен поет самоубийството е нещо „хубаво“… О! Да не би да се има предвид „самоубийство“ по руски, когато човек полита волно и необяснимо от терасата, когато е станал някому неудобен?

Та когато дойдел комунизмът, уверява ни Стефан Цанев във визитната си картичка от 1962 г., парите щели да изгубят стойността си. И:

Тогава всички –
на които
единствена цел в живота бе
да ядат,
…
ще се самоубият,
защото ще загубят
единствената цел в живота си.

 

Ще се въздържим от коментар върху тази нелепица. Нататък:

 

Те не биха могли да живеят спокойно
– или изобщо да живеят, –
защото спокойствието ще стане
най-евтиното нещо,
а няма да притежават ценности,
за да си купят
неспокойствие,
което ще запази
своята висока цена… 

О, аз искам да доживея този ден,
да се порадвам на тази гледка,
да се посмея над онези,
които днес се смеят
над мен: 

– Уж си поет,
плащат ти по лев на ред,
а не си си купил даже
велосипед!

Когато дочетохме това „стихотворение“, което от един момент нататък решихме да предадем без съкращения, ние си представихме следната сцена:

Застанали са Глупостта, Злобата и Бездарието в червеното сияние на завода (сред кремиковската равнина, както би казала Багряна) и се карат за душата на Цанев. Глупостта казва:

– Мой е! Само под моя власт се пишат подобни неща!

Бездарието тропва с крак:

– Рядко някой толкова нескопосно е редил думи и рими! Ред – велосипед! Вземам го аз!

А Злобата изчаква Глупостта и Бездарието да се сбият и докато те си разменят ритници, грабва замечтания в нощта Цанев и го отнася в смърдящия си пъкъл, където „дисидентът“ се кисне и до ден днешен. Образно казано.

Ще кажат някои, че тогава Цанев ще да е бил млад и неориентиран, а сега е поумнял и морално израснал. Хм? Едва ли. Поезията не лъже.

Томчето ние ще изхвърлим, драги читатели, но поезията ни как ще изтръгнем от това нейно пошло минало?

 

 

 

Вече чуваме как някои се провикват: не е нужно! Съвременната ни поезия няма нищо общо с тези изпълнения на идеологически поръчки от времето на соц-а.

Де да беше така.

Нашата поезия в продължение на десетилетия съществува като поръчково занимание за нагаждачи и шарлатани, един вид публично самобичуване с викове „Осанна, партийо, ти баща, ти майка, ти Бог – за теб ще лазим заедно и пред всички!“ И се разнася звън на сребърни левчета, които блестят като звездици сред „космическия вихър“, идещ откъде СССР – както е написала Дора Габе в обръщението си „Към партията“ (1961 г.) с известен поетичен замах (иска се воля за такъв фалш): „Твойта сила (партийо) е вятър космичен!“

Едно общество от такива мъртви приживе поети естествено страстно се брани от истински таланти. Как? По тертипа на самата партия – чрез приобщаване в порочните практики и възнаграждаването на бездарния за сметка на способния. Изключенията се броят на пръсти. Но без тях пък пълното бездарие би   компрометирало и нищожната останала легитимност на цялото занимание – ще се закрепим на един Ботев, а после на един Радичков! И паянтовата колиба упорито ще наричаме дворец, докато не убедим и последния нещастник да не вярва на очите си.

Да сравним все пак с положението днес.

Ето ви храна за размисъл: в брой 27 от 9-15.07.2025 г. на „Литературен вестник“ (пак ли с тях ще се занимаваме?! с кого другиго? Уви, факт.) Пламен Дойнов, доайен на съвременното ни литературознание… – впрочем, къде са новите гласове на литературознанието? защо само старците пишат? и вече толкова години катедрите по славянски филологии не могат да създадат един нов критик с що-годе сносно владеене на граматиката и лексиката на българския език, какво остава за свързана и интересна мисъл?…

 

 

Отплеснахме се, драги читатели. Да се върнем на ЛВ. Та Пламен Дойнов е публикувал поредната си статия върху „литературата на НРБ“. „НРБ“ той нарича България в периода на режима, да поясним и да отминем без тълкувания този особен, леко комплексарски избор. В статията си Дойнов твърди, че за „писателските клетви и жестове“ на вярност към партията и идеологическите ѝ заръки, нямало смисъл да задаваме въпроса дали са били „искрени“ или „неискрени“, защото не ставало дума за религия, а пък „словото“ така или иначе винаги имало „двойно“ или „тройно“ дъно“ (с. 13):

Проблемът би придобил по-други очертания на една постижима историческа достоверност, ако се откажем от очакването за искреност или неискреност на писателските клетви и жестове – първо, защото не става дума за религиозен казус; и второ, защото по дефиниция всяко слово би могло да притежава „двойно“ и „тройно“ дъно, т.е. дискурсивната среда е неединна и нееднородна дори в условията на най-свирепа диктатура.

Всъщност, отвъд литературоведския жаргон, това, което се казва тук, е, че кой в какво вярва в литературата по онова време не може да се установи и няма значение. Колко лесно решихме проблема! То въобще словото е такова едно измамливо. И колко хитро се заличава разликата между „клетви“ и „стихотворения“… Ние обаче някак, може би малко по старомодному, сме убедени, че когато някой се е клел във вярност към партията, ако е бил искрен, то е бил мошеник, а ако е бил неискрен, то е бил опортюнист – и обратното!

Да се отрече искреността в литературата означава да се подкопае самата ѝ същност на изкуство. А да се отнеме на изкуството възможността да  говори истината е най-коварната хватка на режима – в това е покваряващата му сила: няма значение дали си искрен или не! На никого не му пука! Важното е да играеш играта.

Който е вътре в играта обаче, често не разбира въобще къде се намира. Топката му се подава и целта е кошът. Какво общо има това с въртенето на Земята около Слънцето? Каква координатна система, какви посоки, какви пет лева? А вие „сами преценете“ доколко сред литераторите днес се говори истината. Или май всички се оплаквахме от „липсата на критика“?

След като Дойнов ни е представил три страници с размишления за подчинението на писателите чрез мрежата от национални и местни наставнически институции: партийни секретари и съвети, но разбира се и студентски клубове и конкурси (колкото по-рано ги хванем, толкова по-добре!), маститият ни литературовед не вижда никаква ирония в това да ни представи съчиненията на група студенти, които под неговото наставничество са отишли на площада в Шумен – като Багряна, Фотев и сие пред завода – за да напишат по някое стихотворение за шуменското читалище и за паметника на социалистическата неадекватност: незавършената стоманобетонна кула на шуменската поща. Двете сгради явно стоят на една плоскост в ума на организатора. „Пленерът“ е част от конкурса „Боян Пенев“ на Шуменския университет, основан кога… Кога да е основан? През 1973 г. В журито му са самият Дойнов, изключително слаб поет, и Захари Карабашлиев, изключително слаб прозаик. Дори и да е имало талантливи младежи сред участниците (а те защо участват, да ги питаме?), то съдия на техния талант би било бездарието. Всъщност опитите на тези студенти, същински послушници, избрани сред стотината участници от Дойнов за помазване с мъничка публикация, са толкова немощни, техните емоции и реторически жестове – толкова вяли, метафорите им – така банални, а граматиката им – толкова несигурна, че ние се питаме дали така ще изчезне наследството от соц-а: като се превърне в неразличима призрачна маса, водена от хитро старче към нищото.

 

И все пак у нас има надежда.

Кой от вас ще има дързостта да застане в цял ръст?

 

До нови срещи!

Рада Б.


Абонирай се

Ще получаваш бюлетин за всеки нов брой и за нашите събития.

Created by  Carlos Arner