*Лейди: Били Холидей

Photo of Billie HOLIDAY

 

Освен Сафо и Катул, в западната традиция никой друг поет не е успявал да предаде личното преживяване, фината мелодика на ежедневните и не дотам ежедневни чувства на поета както Франк О’Хара. За да усети музиката на заден фон в това стихотворение, читателят може да погледне тук (след 0:50).

Денят, в който Лейди умря

Часът е 12:20 в Ню Йорк, петък,
три дни след деня на Бастилията, да
годината е 1959 и отивам да си лъсна обувките
защото в 4:19 ще хвана влака за Истхамптън
и в 7:15 ще сляза на гарата и  оттам отивам направо на вечеря
а не познавам хората, които ще ме гощават

Вървя по улицата в маранята
и ям хамбургер и пия мляко с малц и купувам
грозна на вид сбирка „Световна поезия“, за да видя какво
пишат тези дни поетите в Гана.
Стигам до банката
и г-ца Стилуагън (малкото ѝ име е Линда, дочух веднъж)
за пръв път не поглежда дори салдото ми по сметка
и в „Златния грифон“ се спирам на стихосбирка на Верлен
с рисунки на Бонар за Патси, макар че се чудя
дали да не ѝ взема Хезиод в превода на Латимор или
новата пиеса на Брендън Бихън или Le Balcon или Les Nègres
на Жене, но накрая все пак избирам Верлен
почти задрямал вече от чудене и маене

а за Майк решавам да се разходя до магазина
на Парк Лейн и вземам бутилка Стрега и
после се връщам на Шесто авеню
до будката за цигари на театър „Зигфрид“ и
небрежно купувам стек Гулоаз и стек
Пикаюнес и един „Ню Йорк Пост“
с лицето ѝ на първа страница

и  вече съм плувнал в пот и си спомням
как се облягам на вратата в тоалетната на „5 Спот“,
докато над клавишите тя запява тихичко
сякаш само за Мал  Уолдрън,
и на мен и на всички ни секна дъхът.
1959г.

 

 

Превод от английски: Олга Николова
Редактор: Чинко Велков