В интернет да гледаш Хирошиге след Шимборска

Любомир Терзиев

Виж цялата стихосбирка „Съответствия“ тук. 

 

Хирошиге, "Големият мост, внезапен порой в Атаке", 1830.

Работата е че нищо повече не става.
Облакът не сменя цвят и форма.
Дъждът не спира нито се усилва.
Лодката се движи без да се движи.
Хората на моста вървят точно
там където са вървели преди.

Вислава Шимборска
„Хора на моста”


Заченати в главата на един
в черешата от друг вдълбани
запечатани в цвета  от трети
те са тук сега
в световната ми мрежа
уловени.

След цялото това изкуство

мостът си е мост
с греди като греди,
човеците са си човеци
с истински досущ чадъри,
лодката е лодка
от дърво като с текстура,
дъждът набива косо
ще намокри мишката ми,
хълмовете са се сгушили отзад
същински хълмове.

Шимборска пита
къде е тука смисълът.
Защо да е достойно за картина как
някакви човечета се крият от дъжда
и гледат да преминат моста
докато лодкарят си гребе нанякъде?

Можем да допуснем
че мостът води оттатък в отвъдното,
че зад планината има нещо друго,
че човечетата не отиват вкъщи
че лодкарят ще достигне
някакъв вселенски пристан.

Можем, но ще бъде евтин романтизъм.

Смисълът комай е другаде.
Не в загадъчно спрялото време (по Шимборска)
а във времето което
хем е време хем не е.
Не в мисията на човечетата
а в мравешките им крачета
на човечета.
Не в посоката на лодката
а в трътлестата запетая
която мъчи да изправи
удивителна
и е лодкар с гребло.

В ръба е смисълът
между
каквото там е и природата.

Хирошиге сякаш казва
на плеядата художници след себе си:
„От фотографията лесно ще избягате
в кубове, в петна, в квадрати, в пръски
но моя ръб едва ли ще изгладите.”

 

 

Прочети „Еротика по Фрагонар“ на Любомир Терзиев.

Прочети „Лицето на бездействието“ на Красимира Зафирова.

Обратно към съдържанието на броя.