Как само си седят и не рисуват – нито клонче,
нито тъмни, тлъсти риби – не бродират
и не разговарят (само нещо си за перхидрол
и понякога за обезболяващи хапчета).
До масата са кацнали и не кълват –
потапят бавно човки в разноцветни питиета –
зад гърбовете им някакъв юг се разлива,
а те се сънуват във вид на крокодили
под сянката на Анубис. Допускам,
че всичко е следствие Суецкия, но не съм сигурна
и отмятам коси, за да правя нещо, а не
да омотавам масата с неорганичната материя
на вцепенението. Искам да ги видя
как вдигат поглед, покривката, ехото
от звънтящите на подноса чаши и се превръщат
в равнозначни на мястото и на времето
тайни енергии, спрели зарад красивото,
неописуемо красиво лице на бездействието.

 

(из „Записки върху сняг“, изд. „Жанет-45“, 2001)