Плочка от с. Градешница – средата на ІV-то хил. пр. Хр.
Простата наредба на архаичното е само привидна. Подведени от малкото находки, ние си представяме онова време едва ли не като цивилизационна пустиня с редки, самотни оазиси, в които мрачни, притеснени от своята изостаналост, същества упорито дялат камъни, без кой знае каква ясна цел. И дори изящните керамични съдове не могат да смекчат представите ни; ние и тях се опитваме да приклещим в отнапред приготвената щампа – протосимволи, примитивна украса, обожествяване на стихиите – с една дума емоционален и интелектуален хаос, избуял случайно в иначе впечатляващ колорит и чувство за хармония. А ако само за миг си позволим да напуснем утъпканата пътека на установките, ще видим, че чашата от Градешница (ранен неолит)
надхвърля днешното ни въображение и, всъщност, онзи майстор идва оттам, накъдето ние едва сега сме се запътили. Той ни е оставил съвършен документ, в който съвсем ясно е запечатана не само онази епоха, но и прозрението за нашето недоумение. Тези съдове са направени от някой, който е разбрал, че не можеш да нахраниш тялото, ако духът гладува. О, колко сме изумени! Там, преди 10 и даже преди 20 хиляди години, наместо да гризе в несвяст корени и да прикляка край гигантски кости, човекът “извайва глиноразцъфналите чаши”, изобразявайки само с едно движение на ръката пътя на личното си стремление, сякаш предугадил спиралата на своето ДНК.
Да, загубили сме способността да четем знаците, но бихме могли да се изпълним “с разбиране и любов” и тогава, може би, ще видим, че светът не започва от нас, нито от Платон, нито дори от рисунките в Ласко, а иде от още по-дълбоко, от зрънцата пръст и молекулите на водата, които така красиво стоят и до днес в чашата от Градешница.
И ето я същата спирала в печата от Караново, двойно преплетена, каквато седем хиляди години по-късно я намираме непроменена в носията на българките. Какво толкова важно съдържа този знак, та го пренасяме “от урва на урва и от век на век”? Дали преди толкова хилядолетия просто са забелязали папиларните си отпечатъци върху мократа глина или някак са съумявали да съзерцават спираловидните галактики?
Ляво: печат, халколит, култура Караново ІV, НИМ. Дясно: сблъсък на две спираловидни
галактики в галактическия клъстър Херкулес, заснет от телескопа “Хабъл”.
Печатът на онзи майстор още стои на тази земя, без никаква претенция за притежаване и чашата му още е току под пръстите ни – остава само да усетим вкуса на времето. Времето е нашето наказание. В тая мелница, изпод разпрашените смисли, ние все така се опитваме да съчленим някаква част поне от някогашната цялост. И се питам: онзи човек от Градешница стоял ли е пред нечия чаша в невъзможност да я отмине и да си каже: архаик архаикы. Питам се колко високо се е поставял и дали се е самоотграничавал от предхождащото го? Само времето, този прахоляк, ни пречи да видим, че през всичките тези години отпиваме от една и съща чаша.
Глинен аскос – шедьовър от Берекетската селищна могила
(края на VIІ и началото на VI хил. пр. Хр.)
Какво е архаичното? Нещо безвъзвратно остаряло, даже не, не остаряло, а предцивилизационно, нещо като маймуната на културата. Къде са маймуните, къде сме ние?! Та ние сме обезкосмени, с плоски лица и нокти и… Какво още? А, да, не сме в гората. Ние, неархаичните, сме напуснали дървото, пещерата и реката, отдалечили сме се от примитивното естество и вече обитаваме приоблачните етажи на чистия символ. Оттам Ласко, Алтамира и Магурата ни изглеждат като долен десен молар от стегозавър, а и вероятно подобна ценностна подредба е неизбежна при мироглед, подобен на грешно сглобен скелет на динозавър. Бедата, разбира се, не е в опитите ни за периодизация, а в това че се самонаблюдаваме през призмата на символа за призма и все повече губим представа и за символа, и за себе си. Ние не просто не сме в състояние да си представим света на художника от Ласко, а все по-рядко разбираме въобще света на художника, но най-страшното е, че все по-малко разбираме, че не разбираме.
От рисунките в пещерата Ласко отпреди 40 хил. години и тези отпреди 12 хил. години в Магурата, като минем през разкритите край Чаталхьоюк, Градешница и другаде глинобитни къщи отпреди 10 хил. години и стигнем до наши дни, навсякъде откриваме един и същи порив за изобразяване, съпътстващ човека от самото начало и става ясно, че нито високите, нито ниските технологии могат да го изместят по една много проста причина – в основата на всички тях стои онова изначално желание да отидеш Отвъд познатото; да се изправиш срещу собствените си страхове и смелостта на сърцето ти да ги преобрази в нещо друго; нещо, което (ако трябва да парафразириме думите на Ив. Давидков) те плаши и радва едновременно.
Купичката с очи от Ропотамо (началото на VІ в. пр. Хр.)
Аз имам страх от морето. И не защото е голямо (и сушата е голяма), нито защото е дълбоко (въздухът също е дълбок), а защото е пространство, изискващо друг модус на живеене, защото знам, че там, дори най-добрият плувец не е риба, а само припляскващ сухоземен екземпляр. Струва ми се, че когато иде реч за история, мнозина от нас изпитват нещо подобно – усещат страх, защото историята изисква навлизане във времето, което именно е свързано с фундаменталния човешки проблем – смъртта. Самата дума “история” извиква в съзнанието ни представата за отминалото и респективно, за нашата не-вечност. Историята, уж призвана да възстанови нарушената смислова цялост, като че допълнително подчертава фрагментарността на съществуването ни. Може да предположим, че така, както с появата още на първия писмен знак, човекът се е опитвал да удържи изплъзващия му се миг, така и през всички епохи, той все повече се е самоубеждавал, че обръщането назад е разрушително и че трябва да прояви хитроумност някаква, за да избегне погледа на Медуза. И така стига до идеята за „края на историята”, но не в смисъла на утешителното (“Историята трябва да има край, в който самата тя да се „изпълни“ и „завърши“. От самото начало тя е била замислена да се „изпълни“. Накрая времето ще се изпълни с вечност, както казва Брунер.” – Г. Флоровский ), а в нерадостното и, всъщност, крайно неудовлетворително твърдение на Фукуяма, че либералното общество бележи завършека на всяко човешко развитие. Тук ще си позволя да изоставя бащата на последния човек и да се върна към майстора на тези две кани
с. Белеврен, ІХв. пр. Хр. Снимка: Даниела Агре, „Камъните в Странджа проговарят“, сп. Одисей, бр. 9 (60) / 2006г.
– първо защото ожаднях и второ, защото съм убедена, че само който знае откъде идва, може да разбере накъде отива.
Поблазнена съм от мисълта да дискутирам въпроса за историзма в литературата. Дълбокото ми лично убеждение е, че в една или друга степен, всеки текст е опит за включване в потока на времето, единствената реалност в който е актът на писането. Всичко останало е безформена глина, готова да запечата както следа от приматен крак, така и възвисяваща молитва. Струва си да се потопиш в морето и в идеята, че спасителният бряг съществува. Защото какво е художеството, ако не Одисея на безумното начинание да отидеш „отвъд” и да се върнеш „отсам”, натоварен с хесперидски ябълки, златно руно и жива вода. Не, не очаквам да попадна сред седемстотин най-ценни пергаментови свитъка на Александрийската библиотека, но разчитам на изгреви и залези, нищо по-малко от величествено слънце и общение с посветени в тайната на смисленото живеене.