Шаващи атоми

Ричард Файнман

Настоящият текст е транскрипция на два откъса от предаването „Удоволствията на въображението”, излъчено по BBC през 1983г. Можете да видите откъсите на английски тук и тук.

Свали txt.

Интересното е че на някои хора науката им се отдава с лекота, а други я намират за скучна и трудна – особено явно е при децата. И не зная защо е така. Може би с всички учебни предмети е така; много хора обичат музиката, а аз например не мога една песен да изпея правилно. Пропускам нещо, което би ми донесло огромно удоволствие, и мисля, че по същия начин хората, на които науката им е скучна, пропускат огромно удоволствие.

Мисля, че едно от нещата, които правят науката трудна, е че тя изисква много въображение. Трудно е да си представиш всички тези шантави неща, които са всъщност нещата в природата.

Нищо не е това, което изглежда на пръв поглед – ние сме свикнали със студеното и топлото, а студът и топлината са просто различната бързина, с която атомите шават. Ако шават повече – то имаме нещо по-топло; а по-студеното означава, че атомите шават по-малко. Така, ако имаме чаша кафе на масата, или нещо такова, и атомите в кафето са се разшавали здраво, те се удрят в чашата, и чашата се раздвижва и атомите в чашата започват да се мятат и рикошират в чинийката под нея, и топлината затопля чашата, а после затопля и всичко останало. Топлото кафе предава топлината си на другите неща чрез допир, защото атомите, които шават много в топлото кафе раздвижват и тези, които шават по-малко в студената чаша. Така казваме, че топлината отива в по-студените неща – разпространява се. Но единственото, което се разпространява е това шаване, тези неравномерни движения – не е трудно за схващане.

Тук изниква още нещо интересно – казах, че нещата шават, тресат се, и ако сте виждали топка, която отскача от нещо, знаете, че тя се движи все по-бавно и след известно време спира. Но трябва да си представим, че атомите притежават съвършена еластичност – те не губят енергия. Всеки път щом рикошират, те просто продължават да рикошират през цялото време; те не губят нищо – те се движат вечно. А това, което се случва, когато казваме, че нещо губи енергията си – ако една топка падне на пода и отскочи, тя задвижва неравномерно някои от атомите по пода; когато пак отскочи нагоре, тя оставя някои от атомите на пода в движение, разшавва ги. Така че когато отскача, топката предава излишните си енергии – излишните си движения – на малки участъци от пода, всеки път когато го удари, губи по малко, докато не се спре на едно място – така казваме, все едно че всяко движение е спряло. Обаче подът вече се тресе повече, отколкото преди, и атомите в самата топка шават повече от преди. Организираното движение на всички тези атоми, движещи се в една посока, падайки към пода, и спокойният под са се трансформирали в топка, спряла на пода. Но цялото това движение е все още там в някаква форма – всичката енергия на движението – във формата на шаващ под, който леко се е позатоплил. Не е ли това невероятно? Но всеки, който е използвал чук за по-дълго време, знае, че е вярно – ако набиваш с чук нещо за по-продължително време, можеш да усетиш, че температурата му се променя. Нещото се затопля. Затопля се, защото атомите са се разшавали.

Тази представа за атомите е много красива и човек може на много неща да погледне по този начин. Погледнете капка вода – мъничка капка вода – атомите се привличат, те обичат да се гъчкат, искат да имат колкото се може повече партньори. Сега, пичовете, които са по повърхността имат партньори само от едната страна, а от другата страна е въздух, и затова те се опитват да влязат по-навътре. И можете да си представите тази гъчканица от хора – гъмжи – всички се движат много бързо, всички искат да влязат навътре, да имат колкото се може повече партньори. И тези по краищата са много нещастни и изнервени и непрекъснато бутат навътре, опитвайки се да се промъкнат – това образува стегната сфера вместо плоска форма и това е, знаете, повърхностно напрежение – когато осъзнаеш как капката вода стои така на масата, започваш да си представяш защо така стои – ами защото всички искат да влязат във водата. И докато това се случва, има атоми, които се отделят от повърхността и капката бавно изчезва.

Аз непрекъснато си въобразявам такива неща и ми доставя невероятно удоволствие, точно както бегачът изпитва удоволствие да се поти. Доставя ми удоволствие да мисля за тези неща. Не мога да спра. Мога да говоря с часове. Изстудявате водата, така че атомите шават все по-малко и все по-бавно и тогава те се наместват – те обичат да висят с приятелите си, има сила на привличане. И после се нареждат нагъсто; не се търкалят едни през други, наредили са се в строен ред, като портокали в щайга, в хубави стройни редички. Сега те се тресат на място, но движението им не е достатъчно силно, за да ги изтръгне от мястото им и да развали структурата. И това, което описвам, е твърдо състояние – лед – има структура. Ако държиш атомите от едната страна в дадена позиция, всички други ще се наредят нататък и така се получава твърдо тяло. Докато ако ги затоплиш и те започнат да рикошират по-силно, тогава те просто отскачат едни от други, отскубват се и се превръщат в единични – казвам "атоми", но всъщност са групички от атоми, молекули – които политат и се удрят, и макар че имат тенденцията да се закачат едни за други, те се движат прекалено бързо – не успяват да се хванат за ръка, така да се каже, докато се разминават – и се разпръскват. Този газ наричаме пара.

Така можеш да разбереш много неща – когато бях дете – с въздуха, който толкова ме интригуваше – забелязах, че когато си помпам гумите на колелото (много неща можеш да научиш, ако имаш колело), помпаш гумите и помпата се затопля. Разбираш, че когато дръжката на помпата се спуска надолу, атомите се качват срещу нея и отскачат от буталото и се връщат навътре. Онези атоми, които излизат са с по-голяма бързина от тези, които се връщат, така че като се спуска буталото, те се удрят в него, то ги забързва и те се затоплят. Когато компресираш газ, газът се затопля. А когато издърпаш буталото нагоре, атомите, които се движат по-бързо усещат отдръпване от буталото, нещо поддава – поддава и излиза с по-малко енергия. Като се хвърлиш срещу нещо меко и податливо, бум бум и хоп, то пада. Така че като дърпаш буталото и атомите се удрят, те губят бързината си и се охлаждат, газовете се охлаждат като се разширяват. Забавно е че всички тези неща, които забелязваш около себе си – че помпата затопля газа и това дали газът се разширява и става по-студен, че парата се изпарява, освен ако не я захлупиш с нещо, всички тези неща – може да ги схванеш с тези прости въображаеми картинки.

Това е удоволствие за ума. Не искам да взимам тези работи много насериозно. Мисля, че трябва просто с кеф да си представяме тези неща и да не се притесняваме за нищо – когато накрая ви задам някакви въпроси, не съм учител.

 

picasso constellationПабло Пикасо, Съзвездия, 1924г. 

...

Атомите се харесват едни други в различна степен. Например кислородът във въздуха много обича да е до въглерода и ако се окажат близо, двата атома просто се хващат и се слепват един за друг. Ако обаче не са достатъчно близко, те се отблъскват и се отдалечават, не знаят, че могат да се съберат. Все едно имаш топка и се опитваш да я изтърколиш нагоре по някакъв хълм, а отгоре на хълма има дупка, в която топката да влезе, като вулкан, дълбока дупка. Топката се търкулва, не стига до дълбоката дупка, защото ако започне да се качва по хълма, после се търкулва отново надолу. Обаче ако я засилиш достатъчно, ще падне в дупката.

И така, ако сложите заедно например дървена цепеница и кислород, в цепеницата има въглерод от дървото, и кислородът идва и се удря в него, във въглерода, но не достатъчно силно – просто се отдалечава пак, въздухът постоянно идва, нищо не се случва.
Ако го задвижите по-бързо, като го затоплите някак, така че да тръгне, някои от атомите съвсем се разгорещяват, така да се каже, доближават се достатъчно до въглерода и се захващат, хоп – това създава много шаване сред атомите, което стига и до други атоми и те се задвижват по-бързо, дотолкова, че да се качат на хълма и да се сблъскат с въглеродните атоми, които също започват да мърдат оживено и предават движението нататък; и се отприщва едно ужасно бедствие – едно след друго тези неща се задвижват все по-бързо и все по-бързо и се блъскат и се скачат едни за други и цялото нещо се променя. Това бедствие е огънят.

Това е просто един възможен начин да виждаш нещата, а те се случват постоянно. Веднъж като тръгнат, те просто продължават. Топлината кара други атоми, способни да стигнат до върха на хълма, да произвеждат още топлина, която кара други атоми да се задвижат и така нататък. Това ужасно скачане на атомите произвежда много движение, и ако сложа, при цялото това вълнение на атомите там, ако сложа чаша кафе над цепеницата, където това се случва, тя ще създаде още по-голямо шаване. Ето това е топлината на огъня. А после, разбира се, виждате ли, когато започне, то се случва и може да продължи безкрайно.

Чудим се откъде, как всичко започва. Защо цепеницата си е стояла с кислорода през цялото това време и нищо не се е случило по-рано? Откъде се получи това? Как? Е, цепеницата идва от дървото. А съдържанието на дървото е въглерод – той откъде идва? Идва от въздуха, въглероден двуокис от въздуха. Хората гледат дърветата и си мислят, че дърветата идват от земята. Растенията растат от земята. Но ако се запитаме откъде идва съдържанието? Откриваме откъде идва, значи дърветата растат от въздуха? Ама не растат ли от ... – не, растат от въздуха.

Въглеродният двуокис от въздуха отива в дървото и това го променя – кислородът бива изхвърлен навън, отделя се от въглерода и въглеродът остава с водата. Водата идва от земята, нали – ама как е влязла там? От въздуха, от небето. Така че по-голямата част на дървото, почти цялото дърво расте от въздуха. Има малко от земята, някои минерали и т.н.
Споменах кислорода и ви казах, че знаем, че кислородът и въглеродът се свързват, много здраво. Как дървото е толкова умно, че да се справи с това – да вземе въглеродния двуокис, който е въглерод и кислород в хубава комбинация, и да развали връзката им толкова лесно? А, животът! Животът има някаква мистериозна сила.

Не. Слънцето свети. И тази светлина се спуска от слънцето и удря кислорода, разделяйки го от въглерода. Така че растенията имат нужда от слънчева светлина, за да функционират. И така слънцето през цялото време върши тази работа – да разделя кислорода от въглерода, кислородът е някакъв ужасен остатъчен продукт, който дървото изхвърля обратно във въздуха и остава само въглеродът и водата и други работи, които съставляват самото дърво. После вземаме тази материя, която е дървото, и я пъхаме в камината. Всичкият кислород, изработен от тези дървета, и всичкият въглерод много повече предпочитат да се съберат отново заедно.

Веднъж щом дадеш достатъчно топлина, за да потръгне, огънят продължава и ужасно много неща се случват, докато двете отново се събират – хубаво святка и всичко излиза и всичко се разтуря; въглерод и кислород се превръщат отново във въглероден двуокис; и светлината и топлината, които излизат – това са светлината и топлината на слънцето, което е влязло. Така че това е складирано слънце, което излиза, когато гориш дърва.

Следващият въпрос: как така слънцето толкова шава и то, защо е толкова горещо? Е, трябва да се спра все някъде – оставям го на вашето въображение.

Превод от английски Олга Николова.

 

Обратно към съдържанието на броя.

Прочети "Да пишем за природата" на Тед Хюз.

Прочети "О свят, о свят!" на Олга Николова.


Обитателят на източния склон

Су Шъ

След няколко чаши вино и хубав обяд аз, Обитателят на източния склон, се облягам на масата, загледан в белите облаци отляво или в бистрите води отдясно. И външните, и вътрешните врати на моя дом са широко отворени и през тях в стаята нахлуват далечни хълмове и върхове. В такива мигове стоя сякаш дълбоко замислен , но същевременно свободен от всякакъв размисъл. В това състояние така ненаситно поглъщам изобилието на разгърналата се пред мен природа, че почти ме дострашава колко ли дълго още бих съумял да се задържа в прилична за човека форма.

 

Из “Записки от Източния склон” (превод от старокитайски Крум Ацев, Народна култура, 1985г.)

 

eleventh_a_vid_thumb

 

Обратно към съдържанието на броя.

Прочети "Да пишем за природата" на Тед Хюз.

Прочети "Шаващи атоми" на Ричард Файнман. 


О свят, о свят! Аз нямам път – защо са ми очи?

Олга Николова

Свали txt.

I.

Hand_with_Reflecting_Sphere
      

Човек може много да е пропътувал и кръгозорът му пак да е с големината на огледало.

Днешният култ към туризма, като много днешни неща, е древна мъдрост, сведена до куха, непонятна тоест,  форма, която на свой ред свежда онова, що не се мери - благото -  до количествена полза. Нали имаме измервателни уреди всякакви. И милиметър напредък по неизменно възходящия склон на човешкото развитие можем да превърнем в числа, а после и в статистика, няколко анкети, и хоп – политика! Игра с цифри.

Така е и с хората, които пътуват – та "свят да видят", да "разширят кръгозора си". Сякаш механичното изпълнение на някакво действие, според правило мистериозно и непонятно нам, ще възпроизведе очаквания резултат. Ако движа очите си отгоре надолу и от дясно на ляво по страница с японски текст, все в един момент ще започна да разбирам, нали? Или не? Същото като да стоваря камък върху орех – орехът се чупи. Освен ако не е много костелив. И колкото повече махам с камъка, толкова повече орехи ще чупя. Освен ако не са костеливи.

Съвременността далеч не е уникална в това си блуждаещо увлечение. То дори е симптом, може би, на всеки упадък. За Овидий още преди 2000 години (числата – как придават тежест на всяко твърдение!), Златният век си отива така:

Почитта била спонтанна у всеки,
и всичко заемало мястото си
в тъканта на света.

Борът не бивал посичан в планината
за строеж на галери и тарани.
Ровове не заграждали градовете.
Нямало писък на обои, кръвнишки рев,
ничие сърце не пръсвало под удара на меч.
Хората не познавали войната и
не пътували далеч.
Стигала им тяхната страна.

Това на пръв поглед би могло да се изтълкува като препоръка да си стоим вкъщи или направо забрана (ако искаме благоденствие) да пътуваме. И кой  – някакъв ренесансов поет или хуманист – беше възкликнал: "Никой благоразумен човек не би искал да пътува – та нима не изпълват чуждите страни сърцата ни с желания и ревност?" И не изпразват джобовете ни – бихме добавили днес, тъй като днес пълнотата на джобовете е много важна. Би могло така да се изтълкува, ако не ни беше подръка Сенека, за да напомни, че "беден е не който има малко, а който желае повече. Какво значение има колко е струпал в ковчежето си, колко – в хамбара; колко добитък храни и колко е дал под лихва, щом ламти за чуждото, щом пресмята не колко е спечелил, а колко още трябва да спечели? Питаш каква е мярката за богатство? Най-напред – да имаш колкото е необходимо, после – колкото е достатъчно." ("Писма до Луцилий") Сега разбирате ли защо нашите политици и милиони да имат, пак си остават бедни? Както си остават бедни духом всички онези отишли да видят Джокондата в Лувъра, понеже разбрали, че  така трябва, но и през ум не им минава  да отидат да видят картина на Майстора в Националната галерия, макар  там да няма опашки и блъсканица.

Сенека, и той бил дълбок провинциалист, испанец в  Рим, но нещо го осенило. И то било мярката.

Без мяра картината на света в ума е карикатура от черно бели цапаници. Справка: който и да е вестник. Мярата дава градации – погледнете небето, погледнете кое да е цвете. Там има само фини разграничения от цвят в цвят, често невидими за просто (неуко и нелюбопитно) око.

Нима онзи, сляп за пейзажа който населява, би могъл да види друг – единствено по силата на разстоянието? Разстоянието не е от значение. Важно е отстоянието, многомерността на гледката, била тя в Пирин или Пиренеите. С други думи, важен е погледът, различаващ очертанията. Не всеки поглед. Фотоапаратът, верен другар на туриста, в повечето случаи буквално стеснява полезрението, не само на ширина и височина, затваряйки го в правоъгълничето на обектива (защо снимките са винаги правоъгълни?), а най-вече в дълбочина. Ако има нещо, което фотоапаратът не може да хване, това е образът в ума – тази смесица от видимо и въображаемо, от гледка и спомен, знание и чувство, която е същността на всяко истинско преживяване. Нито в поезията, нито в живопистта е възможен пейзажът, ако тази същност не бъде схваната и предадена по някакъв начин.

 

II.

Литературната критика от 20ти век, в желанието си да се състезава със собствената си криворазбрана представа за науката, е развила термина pathetic fallacy, "заблуда на патоса". Този термин обозначава приписването на емоционални състояния на природата – реката тече безутешно, например; небето е надвиснало мрачно и тъжно и т.н. Всъщност фразата е на Джон Ръскин, който малко преди да се родят Новите критици, се опитал да разграничи пошли и превзети случаи от добри примери на "лъжливост" (това означавало "fallacy" по негово време, а не "заблуда / грешка"), когато макар и лъжливи в описанието на природата, нечии стихове били истинни спрямо състоянието на духа на поета. В престараването си, баш като нашите чиновници и чиновнички в министерството на образованието сега, новите американски критици и особено техните последователи и последователите на техните последователи, все хора следващи, следващи (въздишка), превърнали разграничението на Ръскин в буквалистки бином, според който се предполагало, че всяко приписване на чувство на природата било "заблуда", терминологично казано (самият език си отмъстил) – "заблуда" спрямо онзи далечен научен идеал за обективност. Сякаш има начин да се гледа обективно на света, въпреки че винаги човек гледа!

Колко обективен и фотографски неутрален е погледът на учения ви предизвиквам да откриете сами, като отидете например на Белоградчишките скали и, гледайки ги обективно, видите историята на земното кълбо!

Както е направил Луи Агаси някъде около 1850г., разхождайки се из разни скални местности в Европа. По скалите той видял, че някога тази част на Земята ще да е била един огромен ледник.

За същия този Агаси, Езра Паунд предава следния поучителен анекдот в "Основи на четенето":

Надлежният метод за изучаването на поезия и добра литература е методът на съвременните биолози, ще рече, внимателно, непосредствено изследване на материята и постоянно СЪПОСТАВЯНЕ на едно “предметно стъкло” с друго.

Никой не е добре екипиран за модерно мислене, без да е разбрал анекдота за Агаси и рибата:
Докторант, екипиран с почетни награди и дипломи, отишъл при Агаси да получи последна шлифовка. Бележитият учен му дал една рибка и му казал да я опише.

Докторантът: “Това е проста лунна риба.”
Агаси: “Знам. Направи ѝ описание.”

След няколко минути студентът се върнал с описанието на Ichthus Selenodiplodokus или какъвто там термин се използва, за да се скрие от простонародния ум обикновената лунна риба, семейство Seleniichtherinkus, и т.н., всичко, както се намира в учебниците по зоология.
Агаси отново казал на студента да опише рибата.
Студентът произвел четири страници есе. Агаси тогава му казал да погледне рибата. В края на третата седмица рибата била в напреднал стадий на разложение, но докторантът вече знаел нещо за лунната риба.

 

Как да разбираме този анекдот? Признавам си, че ми отне години да го схвана, стигайки, най-просто казано, до тези заключения:

Че всяко истинско знание е знание първа ръка – произтичащо от непосредствено и непредубедено (трудна работа!) наблюдение.

Че често термините са параван, куха черупка, скриваща от погледа природата на нещата.

Че човек трябва да се стреми да разбере, било то и без думи, именно природата на нещата, а не тяхното описание – преди да може да се изказва за тях. И дори и да греши. Защото изразът на нещата има стойност само когато отговаря на тяхната природа и единствената позиция, от която човек може да говори, е тази на истинската убеденост, тоест искреност пред себе си и пред света.

И най-после, че бабата, която гледа зеленчуци на двора си, притежава знание за растенията, което е не по-маловажно от това на инженера на мотори с вътрешно горене, защото първият и най-важен критерий, мярката, е непосредственото и истинно познание, а не относителната печалба.

А колко погрешно се приписва на науката някаква криворазбрана обективност и доколко това би накърнило нейното развитие, си личи и от тези думи на Анри Поанкаре, които описват именно онзи поглед, успял да прозре в скалите геологичната еволюция на Земята:

Не бива да възприемаме напредъка в науката като развитие на един град, където старите сгради биват безмилостно рушени, за да отстъпят място на нови постройки, а по-скоро - като еволюция на животинските видове, които се развиват непрекъснато, докато не станат неразпознаваеми за окото на обикновения човек, но не и за тренираното око, което съзира във формата следите на изменения векове назад. С други думи, не бива да смятаме, че теориите, които вече ни се струват остарели, са били безплодни и напразни.

...

Хармонията, която човешкият ум вижда в природата, съществува ли извън ума? Не, няма никакво съмнение. Действителност, напълно независима от духа, който я схваща, вижда и усеща, е невъзможна. Такъв напълно външен свят, дори и да съществуваше, би бил извън нашия обсег. Но това, което наричаме обективна действителност, е в крайна сметка нещо общо, споделено от няколко мислещи същества и би могло да стане общо за всички.

 

Тук е предизвикателството, което нашите сегашни историци и литературоведи, не са способни да поемат, защото (с изключения, естествено) те нямат нужните възприятия да го осъзнаят. Каква е тяхната задача? Преди да учат другите, тяхната задача е сами да се научат да виждат.

Покрай цялата сензационна патаклама относно Ботевите стихотворения миналата година, попаднах на покъртителната статия на Юлиана Методиева, която никак не се е посвенила да ни представи неграмотността си  за "европеизираща" напредничавост. Такъв е случаят на много публични фигури днес в България, които използват желанието на маса хора, мислещи се за напредничави, да минават за такива, за да въздигат посредствеността и простоумието като мярка за нещата.

В тази статия Ю. М. с известна престорена загриженост ни споделя следното:

Аз например съм преподавала това стихотворенийце ["Майце си" и sic!] на умни ученици от Средно музикално училище “Любомир Пипков”. Била съм свидетел на пълен отказ от комуникация с произведението. Струвало ми е часове да спася Ботев от тийнейджърския сарказъм и ехидство, само защото комунистическото образование го бе положило в Пантеона на безсмъртните поети.

Ехидство? Както и да е.

Който има време за губене, може да прочете и цялата статия, за да се убеди, че това презрение към хората, включително учениците, което лъха от този пасаж, не е просто моментно умопомрачение. Идеята тук е че въпросните хора в продължение на 140 години не са успели да решат сами за себе си "безсмъртен поет" ли е Ботев или не, тоест, носи ли им нещо възвисено и стойностно четенето на Ботев или не, ами комунистите са им го наложили и те, хората, понеже нищо не разбират, до ден днешен си повтарят като папагали. Другата идея тук е че самата Ю.М. смята Ботев за някаква литературна фалшификация, но все пак го била "спасила" от тинейджърския сарказъм, т.е. тя излъгала, престорила се, че Ботев си струва да се чете, или че "Майце си" е ценно стихотворение. Или ценно "стихотворенийце"? А учениците дали са ѝ повярвали? А дали са научили нещо? Има една английска поговорка: сляп слепците води. И има една друга, българска, изключително точна: насила хубост не става.

Оттам нататък какво мисли Ю.М. за Ботев е абсолютно без значение, не само защото всеки е свободен да има мнение, а защото, въпреки претенциите ѝ, че е някакъв "експерт" (с какъв трепет и какво Чеховско почитание се произнасят тези срички!), веднъж изказала се по този начин, за всеки, който има очи да вижда, е ясно, че тя разбира толкова от литература, колкото аз от карбуратори. Никой не би ме помолил – и с право – да му поправям колата.

Ще цитирам все пак още един пасаж от тази статия, който е симптоматичен за нашето образование, или поне беше, когато аз бях в гимназията. Доколкото виждам, положението сега е същото. В края на същия този красноречив параграф, Ю.М. му отпуска края и без да иска показва същите "комплекси", в които обвинява възглупавите си сънародници:

Никакво демитологизиране не е да кажем просто, че тези стихотворения не стават, че са архаични, плод на юношеското бунтарство на Ботев, без да се комплексираме от налагащия се извод, че “гениалността” му е леко преувеличена, а дори “На прощаване” носи стопроцентово влиянието на европейския романтизъм върху българската поетична система.

Да оставим настрана какво значи "архаични" точно тук и защо то е нещо толкова отрицателно. И да оставим настрана и идиотската, комунистическа, идея, че само "образци" на словото трябва да се преподават, да не вземат децата нещо да научат от съпоставката на по-добро с по-слабо стихотворение от един и същ автор. И да пренебрегнем факта, че Ботев е написал толкова малко стихотворения, че е смешно да се спори дали да се изучават всички.

"Дори “На прощаване” носи стопроцентово влиянието на европейския романтизъм върху българската поетична система" –  дори? Влиянието на европейския романтизъм върху българската "поетична система" (експертният, по-екзактен термин за "поезия") се представя като някакъв недостатък, въпреки че, напълно съм убедена, същата авторка не би оценила влиянието на италианския ренесанс върху Шекспир или на Едгар Алан По върху Бодлер, или на архаичната старогръцка поезия върху Катул и т.н. като доказателство против тяхната "гениалност" (кавички на "ехидство"). Но именно този двоен стандарт, израз на дълбок душевен провинциализъм, е плод на дългогодишно комунистическо промиване на мозъци и на комплекси за малоценност. Колко пъти съм чувала този напев в часовете по литература, и не само за Ботев, ами и за Славейков, и за Вазов, и май за всички български автори изобщо – всички били повлияни и това означавало, че нищо оригинално не били написали! А автентично нещо дали са написали? Нещо истинско и хубаво? А очи за хубавото имаме ли? Сърце и ум за истинското? Или зяпаме текстовете като туристи – Джокондата?

Човек, когато няма ум,
хей-хо, пълзят мъгли, мъгли,
ще тегли, без да вдига шум,
а пък дъждът вали, вали...

 

III.

Като стана дума за Шекспир, наскоро гледах постановката на Мариус Куркински по Достоевски "Сънят на смешния човек". Героят, в своя сън, лети през космоса (и ние наистина летяхме – с жест той караше звезди да светят), стигайки до двойника на планетата Земя. Там последва такава игра на Мариус Куркински, че у мен остана само чувството за синева и лениви морски вълни. А в залата бе тъмно. Магия.

В "Крал Лир", откъдето е по-горната песничка, "хей-хо, пълзят мъгли, мъгли", има един друг пасаж, много мил на театралите, защото той въплъщава самата същност на театъра – едно да гледаш, нещо неимоверно по-силно да виждаш.

С избодени очи, Глостър броди из дивата пустош с желанието да се хвърли от някоя висока скала и да сложи край на мъките си. Отритнатият му син Едгар, който се представя за лудия Том, го води към скалата:

ГЛОСТЪР
Далеч ли е скалата?

ЕДГАР
Ние вече
отдавна се катерим към върха й.
Наклона не усещате ли?

ГЛОСТЪР
Не.
Дори бих казал, че вървим по равно.

ЕДГАР
Не чувате ли как бучи морето?

ГЛОСТЪР
Не чувам нищо.

ЕДГАР
Може би защото
по примера на зрението гаснат
и другите ви чувства.

ГЛОСТЪР
Може би.
Гласът ти ми се вижда променен,
по-гладко и по-смислено говориш.

ЕДГАР
Грешите. Само дрехите сменил съм.

ГЛОСТЪР
Речта ти ми се струва по-красива.

ЕДГАР
Пристигнахме. Не мърдайте нататък!
Как шеметно и страшно е, когато
човек надзърне във такава бездна!
Там долу нейде чайките се вият
във слоевете от междинен въздух
като рояк мухи. Един нещастен
сбирач на морски копър е увиснал
на равно разстояние от нас
и от морето, мъничък съвсем.
Рибарите, сновящи по брега,
са сякаш мишки. Корабът закотвен
е станал дребен като свойта лодка,
а тя самата пък едва се вижда,
като поплавък. И шумът неспирен
на пяната, търкаляща безброя
от камъчета, не достига тук.
Не ща да гледам вече, току-виж,
подведен от замаяния поглед,
политнал съм надолу със главата
във пропастта!

ГЛОСТЪР
Вземи и мен, където
сега стоиш!

ЕДГАР
Подайте ми ръка!…
Внимателно!… Така!… Сега сте точно
на края на скалата...

 

Глостър и Едгар не стоят на никаква скала. Едгар е завел ослепения си баща до някакъв ръб на сцената, от който Глостър ще скочи, без, разбира се, да се убие. Но ние всички вече сме видели "тази бездна" и сме чули грохота на разбиващите се долу вълни, над които се реят чайки, дребни като мушици. Усетили сме соления вкус на въздуха, хладния полъх на зейналата пропаст.

В поезията, пресъздаването на това наслагване на възприятия, което в театъра създава самата ситуация, може да се види при Робърт Фрост и Уолъс Стивънс (и двамата майстори на пейзажа), но съзнателното му пресъздаване съм срещала само в този параграф от Песен XX на Езра Паунд, където той разказва за разгадаването на един стих на Арнаут Даниел:

И отидох при стария Леви, и вече беше 6:30
следобеда, и той прекосил половината Фрайбург
преди вечеря, за да види две късчета хартия с преписани
стихове на Арнаут, settant'uno R. superiore (библиотека Амброзиана)
Не че можех и да му ги изпея.
И той: Кажи сега с какво мога да ти помогна? "
И аз: Не знам, господине, или
" Да, Доктор Леви, какво ще рече noigandres?"
И той: Noigandres!    NOIgandres!
" Да знаеш за сели шест месеца от жифота ми
" Фсяка вечер на лягане си казфах:
" Noigandres, ха, noigandres,
" Какфо по ДЯФОЛИТЕ ще рече това! "
Ветрец по върховете на маслините, жълтурчета,
По светлия ръб на скалите
Водата тече, и вятърът с мирис на бор
И на сено в полето под слънчев откос.
Агостино, Якопо и Боката.
Само мирисът на това място би те направил щастлив
и никога не би ти омръзнал, и сам когато си
или ако си с други.
Звукът: сякаш славей пее нейде далеч.
Сандро, и Боката, и Якопо Селайо;
Жълтурчетата, и бадемът,
В овощната решетка вплетени,
Дучо, Агостино; e l'olors –
Мирисът на това място – d'enoi ganres.
Въздухът се раздвижи под клоните,
Кедрите огряни от слънце,
Сеното прясно окосено по баира,
И водата там в прореза
Между двете долни поляни; звук,
Звукът, както казах, славей
Пее нейде далеч.
И светлината се сипе, remir,
от гърдите към бедрата й.

L'olors d'enoi ganres – мирисът от скуката предпазва – е стихът на Арнаут, записан по неведомите пътища на правописа като "noigandres", вместо "d'enoi ganres". Усетихте ли как от разговора с професора се роди този пейзаж с мирис на бор и сено? Как сред него се мернаха картини на Ботичели (Сандро) и Якопо Селайо? Как стоейки под кедъра, поетът усети вятъра (кой поет – Паунд, Арнаут?) и видя нейните очертания под сипещите се лъчи на слънцето? И всичко това ние виждаме през очите на Паунд, който го вижда през очите на Арнаут, както и в собствените си спомени от едно лятно пътешествие пеша из Прованс, докато д-р Леви обяснява, в шест и половина привечер във Фрайбург.

Като човек, прекарал голяма част от летата на детството си из Пирин, за мен мирисът на бор беше входна врата към тази песен. Кой, веднъж усетил мириса на Пирин – бор, здравец и мащерка под слънчев пек – би могъл да го забрави? Или не би разбрал някой друг, който възпява мириса на някое място като полет на духа и любов? Или любовта, "и светлината се сипе, remir [виж], / от гърдите към бедрата ѝ", като радостта от внезапно нахлулия спомен за мириса (духа) на някое място? Раждането на образа в ума на влюбения, тайнство за трубадурите, чийто съвсем точен образ дава тази архаична глава на сфинкс. Загледайте се в чувството:

Sphinx-Louvre-cropped

Нима тази архаика няма вече значение? Нима влюбеният младеж вече не изпитва онази тъй сладка тръпка, когато уморен надвечер, за миг се поколебава между задължението да се прибере вкъщи и желанието да види любимата, както в тази Пиринска песен, казваща всичко в пет реда:

(пее се над селото, на връщане от жътва)

Слънце, ле, на зайода,
девойка, ле, на вода,
лудо, ле, на друм стои
та се, ле, чудом чуде
по кой пакь да крейне.

Невнимателният читател може набързо да подмине това кратко стихотворение, в сравнение с което съвременните опити за хайку, тъй на мода в момента, са общо взето съвсем неиздържани. Стихотворение като това лесно се подминава, защото то е просто и точно в неизказаността си, а ние сме пооглушали за неизказаното. Тук в пет реда е съсредоточена цяла драматична ситуация и е обрисуван пейзаж със съпровождащото го чувство: залязващо слънце, чешма, до чешмата девойка, далеч от нея над селото път, който се разклонява, на разклонението трепетно разколебаният момък, който "чудом" се чуди (кавички на радост) по кой път да тръгне. Оттам нататък, ако искате контрапункт – "Пътят, който не поех" на Робърт Фрост.

Ето ви още един пример за наситеност на изказа, където няма нито една излишна дума и всичко е казано, така че да остави неизказаното да говори само за себе си и само да събуди скръб:
Лета Барджиева (с. Бапчор): Вечерайте, не чекайте

[audio:https://peatnekoga.com/wp-content/uploads/2014/10/Vecherajte_ne_chekajte_Leta_Bardzieva_Bapchor.mp3]

 

Вечерайте, леле ле, вечерайте, мила мамо, не чекайте
Ме фатийе, леле ле, ме фатийе, мила мамо, турски аскер
Ми вързайе, леле ле, ми вързайе, мила мамо, бели раци

Наскоро в разговор се опитах да преведа тази песен, докато обсъждахме как може да се пише за някаква огромна трагедия, и си дадох сметка колко трудно е да се предаде нещо толкова просто като "бели ръце" на друг език. В литературната критика си има термин за подобно словосъчетание – епитет. Когато се говори за трубадурска поезия и произлезлите от нея ренесансови жанрове като сонета (текстовото алтер-его на сонатата, след като музика и текст се разделили), терминът е conceit, типично сравнение или словосъчетание, поетичен топос един вид. На който и чужденец да преведете песента, той ще се запита какви са тези "бели" ръце? И ако е политически коректен параноик, сигурно би си помислил, че "бели" е употребено, за да се разграничи момичето от "черните" турски войници. Нищо подобно, разбира се. Или вие решете сами. Аз искам само да отбележа, че певците едно време не са имали нужда от термин, че когато ние учим в училище понятието "епитет", то ни се поднася с подобаваща гарнитура от западна литература, в най-добрия случай старогръцка. И не на последно място, ми се иска да припомня, че в древния старогръцки епос, "белоръка" е Хера и понякога Артемида, която е също така "белонога".

Но да се върнем на пейзажа и майсторското му обрисуване в няколко стиха, както се видя, често в старите песни чрез "топоси" или "епитети". Ето още една Пиринска песен, която би трябвало да ви напомни за една друга, по-известна, понеже всички сте я учили:

Калино й мори, Калино,
разболела се й Калина
на това поле широко.
Никой край нея нйемаше,
ни майка, море, ни татко.
При нея имаше пилянце,
пилянце, черно гарванче.
Той си й измйет правяше,
с крилца й сенка правяше,
с уста й вода носяше.

Това е митологична отломка от нашето минало. Какво значи тя? Какво значи тя за нас? Чиста фантазия ли е това? Или утеха? На какво е образ – човекът сам сред природата, "на това поле широко"? И какво говори за нас самите това , че ние вече не можем дори и като фантастична приумица да си представим, че някоя птица ще ни закриля? Макар за кучето още да имаме надежди.

Достатъчно е съвсем малко да се поразрови читателят, за да попадне на не една митологична отпратка към гарвана, който бил вестител от другия свят, "страната на птиците" според индианците на Америка, вестител на Аполон по тукашните земи, божи пратеник закрилник на светци за средновековните испанци. А дори и самият факт, че гарванът може да бъде дресиран, както соколът и орелът на ловците, или дроздът на римските мадони, е достатъчен, за да хвърли известна светлина върху тази тайнствена гледка.

 

IV.

Когато бях в гимназията и моят учител по литература, като гореспоменатата Ю. М.,  не разбираше защо ни преподава и какво точно ни преподава. И помня как трябваше "да знаем", че Ботев много заимствал от народните песни, ама какво значи това, мисля, че никой не знаеше. То и сега е трудно да си представим, защото песни не се пеят, а по Ботево време са се пели много. Едно ми е ясно – че приобщаването към комунизма от онова време и сегашното "европеизиране" а ла Ю.М. имат много общо в стремежа си да предлагат готова, дъвкана дори, храна за ума, вместо да учат на тънкостите на готварското изкуство. И в това си качество и двете са противоположни на все още живите идеали на Европа, които са, всъщност, и общочовешки, и български. Сред тях е и идеалът за човек с буден ум, и жив поглед.

И се надявам този контекст да е направил видимо великолепието на тези четиристишия, даващи в няколко щрихи цял свят:

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!

...

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

Безспорно, иска се чувствителност, известна, географска дори, висота, за да види човек пейзажа със спряното, сърдито слънце и да чуе далечната песен на жетварката (славея на Арнаут). Или да долови първо шумоленето на дърветата, а после да усети вятъра, който стряска като идеща вихрушка, точно както е описано, и да разбере от пръв прочит, че "Балканът пее хайдушка песен" не е просто декоративно словосъчетание, защото в старите песни гласът наистина се извисява, очертава върхове, подобни на онази висока мраморна скала, окичена с цветя сред облаците, наречена Вихрен.

 

Обратно към съдържанието на броя. 

Прочети "Шаващи атоми" на Ричард Файнман.

Прочети "Не*Фолклорът" на Кантелина Беренджийка.

 


Лястовицата

Георги Маринов

Лястовичке лястовичке помниш ли
Защо засели дните ми с огледални вирове
Много облаци минаха оттогава
И аз минах и се огледах
И много момичета минаха и се огледаха
От дълбините прозират и моите връстници
Като опарена е водата от бързата ти сянка
Всяка нощ и сънищата нещо ми казват
За нашата залутана душа сред къщите и звездите
Но човекът какво още е човекът лястовичке
Коя е неговата същност
Понякога и за мен не ми се говори
А виждам лястовичке
Има значение и кой от миналото ще дойде
Дали ще плете змии интриги сред младата коприва
Или ще зачертае на кръст мизерията на духа ни
Аз искам в светлината на чувствата да остана

Из стихосбирката "Въображението на пейзажа" (Народна култура, 2000)

 

Akrotiri_spring

 

Обратно към съдържанието на броя.

Прочети "Ламцадрица" на Рада Барутска. 

Прочети "Има две безкрайни посоки" на Агнес Мартин.


Ламцадрица

Рада Барутска

Драги читатели,

зная, че всички очаквате новата Ламцадрица, а ето че на мен не ми се пише. Влезе главната ни редакторка онзи ден и ми подхвърли стихосбирката "Ние според мансардата" на Иван Ланджев:

– Голям успех жъне – кажи си "експертното мнение."

И от машинката ни за разпознаване на клишета, подарък от почитател инженер – досущ като часовник, но вместо да познава колко е часът, познава когато думите дрънчат на кухо – се разнесе истеричен кикот. Това обикновено ме развеселява достатъчно, за да запретна ръкави. Но ето че отваряйки тази стихосбирка, от нея ме лъхна такава безгранична скука, че паднах по гръб и зареях поглед в небето. Вече трето денонощие лежа и гледам мудното въртене на космоса в пълен ступор.

И скърбя за врабчето на Катул, което било сгазено от джип на булевард "България":

Врабчето на Катул
го сгази хубав джип.

Знаете колко ги обичаме тези стихчета от по два реда, емблема на мършавите чувства на нашето съвремие... Само че Катул не е имал врабче, сещам се аз и ставам да се поразтъпча. Тъй че не е редно да скърбим. Нека се радваме, че Ланджев знае името "Катул", виждал е врабчета или поне е чувал за тях, и се вози по софийски булеварди, в автобус най-вероятно, или в трамвая на щастливото вдъхновение, заедно с цялата сюрия претенденти за Барабалски венец. От чисто естетическа гледна точка обаче, се чудим дали няма да е по-добре врабчето да бъде сгазено от хубава стара Лада, докато поетът прелита на своя хвъркат кон – както подобава на истински поет, смело размахал перо срещу джиповете.

Всъщност Ланджев ни наведе на една идея как да разсеем скуката. Зимата иде, а какво по-хубаво от поетически игри в дългите студени вечери?

Безспорно сте забелязали, че под свободен стих "в бранша" се разбира накълцана проза. Новата игра, която предлагаме на вашето внимание, е следната: вземете която и да е книга, по възможност с невзрачна проза, отворете на някоя страница, извадете подобаващ абзац и го накълцайте на стихове!

Ето един майсторски пример от Ланджев:

Първо в проза:

Ние караме по тези две напукани, единствени платна, по лошия балкански път. Срещата ни е колкото невъзможна, толкова и неизбежна. Давай. Зверовете ще се откажат да ни гонят, ако не побързаме.

А сега магическото пресътворение в поезия:

Ние караме по тези две напукани, единствени платна,
по лошия балкански път.
Срещата ни е колкото невъзможна,
толкова и неизбежна.
Давай.
Зверовете ще се откажат да ни гонят,
ако не побързаме.

Не е ли чудесно – направо спира дъха! Което ни навежда на още една актуална идея – най-хубаво би било такава поезия да се чете на глас именно със секващ дъх и обилни въздишки, които да добавят към илюзията за ритъм и илюзията за чувство. Опитайте!
Ето един пасаж от "Жълтата роза" на Мор Йокаи (1978), която успяхме да изровим от някакъв кашон:

Момичето дълго гледа след него, докато двете ѝ очи не се замъглиха от сълзи, после потърси хвърленото на земята копче и го скри в пазвата си.

Фокус-мокус!

Момичето
дълго гледа
след него,
докато двете ѝ очи
[защото тя имаше две очи]
се замъглиха – от сълзи
после потърси хвърленото
на земята
копче
и го скри
в пазвата си.

Владеещите някакво актьорско майсторство биха могли да допринесат много за всеобщото веселие!

Както виждате, играта предлага и някаква свобода по отношение на пунктуация, на това къде точно да клъцнете изречението, за да се получи "по-така" стих и пр. Както сме споменавали многократно – стихове от по една дума са задължителни, както и стихотворения от по едно просто изречение. Можете да опитате и с вестници. Зимата е дълга. А за да овладеете още по-добре изкуството на кълцането, можете да си вземете и новата стихосбирка на Владислав Христов "Германии".

Владислав Христов спада към онези новопроизвели се кандидат-поети, на които някой безскрупулен шегаджия е подшушнал, че де що им минава през главата е премъдро и трябва да се разтръби – в името на същото всеобщо веселие.

завиждам на сухите листа
покрили летището
за разлика от хората
те знаят какво им предстои

Ударно начало! Но откъде знаят листата какво им предстои – бихте попитали. Няма значение. Всичко тук е наужким – нима сте виждали летище, покрито с листа? Или пък си мислите, че хората – и то всички хора на въпросното летище – нямат представа какво им предстои? Не, не, даже листата не са сухи, защото сигурно е валяло.

Христов по същия начин се опитва да ни убеди, че в самолета имало само два типа пътници - такива, които четат българо-немски разговорници и такива, които спят.

три часа полет
онези които не четат
българо-немски разговорник
спят спокойно по седалките
на тях всичко това
вече им се е случвало

Е, тук ще си признаем, че според теорията на вероятностите, описаната ситуация е напълно възможна макар и шансът да е около 1 / 10000000000000000000000. (Читателят, който знае името на това число, да ни пише – ще го поканим на гурме вечеря в редакцията!)

Третото стихотворение от този дневник-стихосбирка вече сериозно започна да ни притеснява:

матилденщрасе беше първата улица
чието име запомних
представях си матилде
едра жена със скърцащи стави
и наистина я видях един ден
да минава по улицата
с гордо изправена глава
знаеше
тази улица
е кръстена на нея

Не – не скърцащите стави. Помислете – ами ако улицата се казваше Хитлерщрасе!

Невероятният капацитет на Христов да съчинява небивалици е явен в цялата книжка, но той блести с особена яркост на стр. 71, където поетът толкова иска някой да му обърне внимание, че е готов (наужким, разбира се) да умре за това:

искам да умра
в малко немско градче
никой да не разбере
за моята смърт
да минат дни
да се вмирише целият квартал
чак тогава от благоприличие
един съсед да ме попита
как съм със здравето

В себеопиянението си обаче Христов забравил, че ако вече е умрял, съседите няма как да се поинтересуват от здравето му. А! Това било шега? А-ХА-ХА-ха-х. Хах. Ах.

Да минем на следващия голям хит на сезона – "Нощта е действие" на вече небезизвестния бивш порно актьор, настоящ поет Августин Господинов или Илиян Любомиров. Ние много се радваме, че най-накрая свободният стих настигна по посредственост поезията в римувани четиристишия, стил турбо-фолк, а да не забравяме, че тази поезия е имала няколко десетилетия да се усъвършенства в глупостта си.

По отношение на корица и графично оформление обаче има какво да се иска още. Авторът на корицата Иво Рафаилов може би не познава добре естетиката на турбо-фолк поезията, затова си позволяваме тук да дадем няколко идеи.

Първо, за задната корица – снимката е точно каквато трябва да бъде:

valentino-gospodinov

Но! както се вижда от корицата на Валентин Василев-Валентино, вместо скучна биография и разни празни приказки, хубаво е да се цитира някакъв откъс от стихотворение, чрез което да предвкусим обещаното удоволствие. Ние бихме избрали нещо в този дух:

отвътре си мека
като средичката
на бял ръчен
от селска фурна
и си чиста отвътре
другото се мие

Или:

бъди готова
за ръцете ми гладни
за допири
белези синини
пулсове в слепоочията
бъди готова

Предната корица от друга страна никак не върши работа – не е достатъчно смела. Трябва целуващи се на залез двойки, препускащи на коне жени, цветя, димящи цигари или поне цици, дупета и пр. С други думи, нещо незабравимо като това:

korica

 

Учудва ни, че Иво Рафаилов не се е възползвал от снимки, които самият Господинов / Любомиров е публикувал на профила си във Фейсбук. Например тази или тази.

Някои в литературните среди се учудват на популярността на Господинов / Любомиров и недоумяват, че нещо толкова очевидно евтино може да се приема за златна монета. Ние искаме да ги успокоим – среда, която развява посредствеността за свое знаме, съвсем естествено издига самовлюбения гол глупак в свой цар. Иначе казано, драги обезпокоени колеги – каквото повикало, такова се обадило. Няма страшно. Всичко си е както преди.

 

Обратно към съдържанието на броя.

Прочети "Infinitas" на Елица Кирилова.

Прочети "Да пишем за природата" на Тед Хюз.


Да пишем за природата

Тед Хюз

Из Poetry in the Making (Faber & Faber, 1967), със съкращения. В Poetry in the Making са събрани текстовете от радио предаване за деца по BBC, "Слушане и писане". 

Свали txt.

 

Какво гледат всички тези хора, седнали в шезлонги на плажа? Гледат морето. Но морето си е море, всеки знае как изглежда морето и не е нужно да изминем двеста километра като някои от тези хора, само за да проверим дали е още там. Знаем, че то не може да избяга.

Тогава какво правят всички те, взиращи се там в морето?

Ами именно това – взират се в морето. Не говорят много-много, не пресмятат големи числа наум, не чакат да изскочи чудовище. Ако ги попиташ какво правят, ще ти кажат: „Гледаме морето, какво друго да правим!”

Разбира се, някои могат да кажат „Печем се на слънце”, но това едва ли е вярно – нима са изминали цялото това разстояние до морето, за да се пекат на слънце? Биха могли да го правят и в собствения си двор, ако искаха само слънце. Не, не, те са на плажа първо за да видят морето, после заради слънцето и на трето място, вероятно, заради другите хора.

Ако се съмнявате в думите ми, изчакайте просто да завали и да се надигне вятърът, който раздухва пясъка на ивици и опръсква крайбрежните алеи със ситна роса. Тогава хората се качват на автомобилите си, отиват колкото се може по-близо до морето и там се паркират със затворени прозорци и пуснати транзистори. Седят, ядат сандвичи и се взират в морето през стъклото на колата.

Какво виждат в морето? На този въпрос не е лесно да се отговори.

Кораби не търсят там, макар че въодушевено ги посочват, когато се появят, димящи на хоризонта. Не чакат и необикновена приливна вълна, която би ги помела от местата им. Хората не знаят какво търсят с поглед. Привлечени са към морския бряг като карфици към огромен магнит и там стоят. Просто им харесва, удоволствие е за тях.

whistler-nocturne-blue-and-gold-southampton-waterДжеймс Уистлър, Nocturne: blue and gold – Southampton Water, 1872.

Същото е и с други природни гледки, когато са просторни. Най-добре е да има вода някъде, но дори и да няма, това не би ни попречило. Повечето от нас са се возили по път, който се вие нагоре до някакво открито възвишение, където пред нас внезапно се ширват долини и реки или се откроява височината на планина. Всички ахват. Спри – погледни! Това се случва толкова често, дори бих казал – неизбежно, че местните кметства правят специални паркинги по пътя, а понякога даже и будки за сладолед има на такива места, и всичкото това – за любителите на красиви гледки. Изскачаш от колата или автобуса и насочваш фотоапарата.

И всички малко или много сме запознати с пейзажа в живописта. След портрета, това, предполагам, е най-разпространеният вид живопис. Първо хората, после гледката. Каква особена магия упражнява над нас пейзажа, щом толкова от най-великите ни художници цял живот са се опитвали да хванат същността на тази или онази природна гледка. А какви суми са готови хората да платят, за да окачат на стените си дори съвсем обикновени пейзажи, дори скучни пейзажи, сякаш добавят прозорец с гледка към самотната шир на Конемара, към крайречни кални ивици с диви патици тук-там, или към поле с крави.

Със сигурност не сме, всички ние хората, тайно влюбени в природата! А може и да сме. Кой би посмял наистина да твърди, че не сме тайно влюбени в тревата и в дърветата, по възможност – когато са далеч от къщите, или ако има къщи, то когато са от селски тип, колиби или чифлици. В крайна сметка, кое, ако не именно някаква луда любов, ни кара да окачаме по четири пейзажа в купетата на вагоните, когато през прозореца в повечето случаи не виждаме нищо друго, освен пак пейзажи, в които се взираме заедно с останалите си спътници? Тези картини може би са там за моментите, когато влакът навлиза в град или сред сгради на вид безпризорни. Но дори и така да е, защо четири? Две биха били напълно достатъчни.

Каквито и да са причините, местата с красива гледка, както ги наричаме, будят нещо у всички нас. Когато не успяват, то е защото не ни харесва тълпата и тогава или си намираме друго място с природна красота, все още не много популярно, или се цупим като деца, които отказват да ядат въобще, защото са им взели парчето торта, и казваме, че мразим да излизаме извън града и че ни прилошава от толкова зеленина. Като цяло обаче хората веднага разпознават местата с особена природна красота и им се радват.

Подобни места обикновено са известни с едно – тяхната дивост. И колкото са по-диви, макар в някакви граници, толкова повече ни харесват. Какво ни дават такива места? Те ни отмарят. Хората всъщност идват, за да си починат, да се възстановят и да си възвърнат духа и доброто настроение. Но защо да не могат да се отморят пред телевизорите си или в парка? Защото факт е, че не могат.

Особеното на тези места на природна красота, онова, което ни дава чувство на покой и облекчение, е състоянието на духа, в което те ни въвличат. Пред нас са останките на света такъв, какъвто той някога е бил навсякъде. Те ни пренасят в средата, в която са живели нашите предци преди 150 милиона години – достатъчно време човек да започне да се чувства у дома си дори и в съвсем диво място, каквото е била земята преди появата на цивилизация. Цивилизацията е сравнително ново нещо, все още ни напряга, опъва нервите ни – човекът още не я усеща като дом и има нужда да отиде на почивка в старата домашна среда. Само там древните ни инстинкти и чувства, чрез които живеят телата ни, се отпускат като у дома си, на своя земя. Сякаш тези места са генератори, където можем да презаредим изхабените си батерии. А с какво ги зареждаме, с какво електричество? Тези праисторически чувства, тези удовлетворения, които ние дори не съзнаваме, освен като усещане за нещо приятно – те са като преливане на кръв, а в дивите места те се издигат на повърхността и ни освежават, обновяват ни. За някои хора дори мисълта за тези места е отмора.

И може би именно затова толкова ни харесва да виждаме такива места пресъздадени в картини или в думи – те събуждат у нас чувства, които са насъщни за здравето ни така, както водата е необходима за растенията.

Ето един пасаж от поета Едуард Томас, който доста ясно показва какво имам предвид. Това не е стихотворение, или поне не е написано в стихотворна форма. То е описание на морето и Томас явно изпитва именно онези чувства, за които говоря, когато се среща с морето една ранна утрин. Мисля, че това е хубаво описание на начина, по който повечето хора възприемат морето в това негово типично състояние.

Морето... не се е променило и не се е смалило и увеличило като земята; то не е затоплено от слънцето: то е чудовище, застинало във времето, спи и стене пред портите, зад които хора и животни са се преобразили до това, което са днес. Всъщност тази студена, съдбовна стихия с безчетното си беззвучно население пробужда копнеж, сякаш бихме могли да разсеем мъглата и да се върнем в зората на самото време, когато морето е било невъобразимо и непреодолимо, когато земята тъкмо се е надигнала над водата и отново е щяла да потъне: тя се превръща в онази пустош, където всичко, освен смъртта, е непознато или несигурно; стихия, изливаща в ума ни мислите на хора, които са гледали към планини, гори, блата, недокосвани от човешки крак, в ръмящата зора на света. Морето е точно такова, каквото е било когато планина, гора и блато са били неподатливи врагове и видът му възобновява древния страх. Съвсем отчетливо си спомням една утрин, когато това възобновление беше пълно. Още по тъмно, вятърът се надигна поривисто под ниското сиво небе и чучулига пееше някъде сред шумящи жълтуги и стенещи порти, и дълбоко поетия дъх на пълния прилив. Още не беше се развиделило, когато чайките започнаха да се вият и кръжат, и да се отпускат по въздушното течение като на пенлив водовъртеж или сняг на парцали. Те се виеха между мачтите на кимащи рибарски лодки и се целуваха, и се разминаваха покрай стръмните скали на малкия залив, чиито черни очертания обливаше пяната на тъмното море; и нямаше нито един човек сред лодките и сред сивите къщи, който да погледне над стените на залива към призрачните стълби и морските порти на черния нос, чиито отвесни скали се извисяваха... като гигантски идоли. Високите скали бяха обрасли в храсти, с люспи от лишеи, стъпили във възглавнички от лъжичниче и звездан и бяло плюскавиче. Бе настръхнало море, не буреносно, дори никак, а настръхнало, тъмно и студено в бавната, безцветна зора, тъмно и студено, и необятно; а по ръба му земята коленичеше, поднесла песента на малка прехвърчаща птичка и красотата на мънички цветя, бели и златни, в дар на тези идоли. О, те бяха страшни. Но морето бе още по-страшно...

Този текст има толкова силно въздействие, поне за мен, благодарение на почти зловещото описание на морето, което помрачава чучулигата и портите, и лодките, и чайките, и мъничките цветя – тези дребни живи нещица – самата противоположност на необятното, мъртво, тъмно море.

И именно това прави пейзажите ценни за нас: не просто присъствието на природните стихии, а срещата между стихиите и живото, най-често човешкото. Както споменах вече, става дума за човешки чувства, за онези човешки чувства, които пейзажът ни кара да осъзнаем. Вземете например това изречение: 1 500 акра, паркова площ и букова гора, с голямо езеро и гледка към Чилтърнските хълмове в далечината. Какво означават тези думи? Те почти нищо не ни говорят. Звучат като лошо написана обява. Но когато същите тези хълмове се явят пред нас изобразени от английския художник Търнър – най-вероятно те ще се окажат незабравимо място. Той ни го е показал чрез мощно, наситено чувство.

Трудно е да се опише пейзаж с думи, разбира се. Дори и в една малка нива има безкрайно много детайли, които и съвсем бърза акварелна рисунка по-добре би хванала от думите. Но думите могат да предадат чувството. В следващото стихотворение например, вижте колко ярка картина можете да си представите: стихотворението се казва „Вирджиния”, името на един от южните Американските щати, и е от Т. С. Елиът:

Червена река, червена река,
Течаща мудно жегата е тишина.
Както реката стихва, щението
Не стихва. А ще ли жегата
С едния вик на присмехулник
Да помръдне? Притихнали
Хълмовете чакат. Пурпурните,
Белите дървета – чакат, чакат,
Бавят се, изгниват. Живи,
Неподвижни, а винаги в движение
Железни мисли с мен дойдоха
И си тръгват с мен:
Червена река, река, река.

Ако сте като мен, това стихотворение създава в ума ви наситена, ярка представа за място. Сякаш можете да го нарисувате. Но в същото време какво точно ни описва? Пурпурните дървета близо ли са до белите? Тези порти на градина ли са или на нива? Близо ли са до дърветата или са до реката? Има ли наоколо къщи? А дърветата къде са – покрай реката или по хълма? Стихотворението не ни казва. Тогава как успява да създаде толкова въздействаща картина? То успява да създаде ярка представа, подобно на предишният откъс, като създава мощно и ярко чувство. Това, което стихотворението описва е чувството за бавност, завладяваща стихналост, застинало време, жега, сухота и умора, с нотки на гнетяща опасност, като горещ следобед, в който ей сега ще засвятка и загърми, ленив ден в занемарено място, много на юг. Всичко се съдържа в бавното лъкатушене на фразите. Може би добър начин да го схванете е да си представите, че това са думите на самата река, която описва натежалия си ход през вцепенената от жега земя. Хълмовете, портите, белите дървета, лилавите дървета, всички те минават, движат се макар и неподвижни, като отражения по повърхността, под която реката бавно пътува.

... Живи,
Неподвижни, а винаги в движение
Железни мисли с мен дойдоха
И си тръгват с мен:...

...

Тези стихотворения са ценни, защото в някои отношения те са по-хубави от действителните пейзажи. Чувствата, които ни завладяват по объркан и мигновен начин, когато сме на самото място, тук са концентрирани, изчистени и засилени. Много често хората, които от време на време имат хъс да пишат поезия, изпитват това чувство – когато видят някаква поразителна гледка или усетят неповторимата атмосфера на някое място, те изпитват силно желание да я уловят по някакъв начин, да открият и пресъздадат същината на мястото, да почувстват пълната наслада от него. С пейзажите това е изключително трудно, защото те съдържат толкова много детайли, представят ни толкова много видими неща, че ние не знаем откъде да започнем, а ни трябват само онези няколко ключови детайла, които да открият път на вълнението, на човешкото в нас, на дълбокото ни усещане за мястото.

 

Превод от английски Олга Николова.

 

Обратно към съдържанието на броя.

Прочети "Infinitas" на Елица Кирилова.

Прочети "Лястовицата" на Георги Маринов. 

Прочети "Обитателят на Източния склон" на Шу Съ.


Infinitas

Елица Кирилова

 

Infinitas

Във кабинета му
покрита с прах и мрак
стои витрина
с препарирана Infinitas
погълната от себе си
самодостатъчна
и породиста

Чудесен екземпляр!

Покрай стъклото
времето тече
около него
се изливат дните
и само редкият му експонат
остава сух
като хербарий
Неопетнени са извивките
и гладката му кожа
изкормена
почистена
внимателно натъпкана
със стъклените топчета
останали от всички съжаления
за всичките животи
които е пропуснал
улисан
в препариране

 

Еднодневка

Сочни кайсиеви ядки
в сянката на сливата
докато всички спят

И миризмата на кибрит
запален
под леглото в спалнята
докато не стопим мокета
опиянени от барутната мъгла

И мама с плавници
далече във водата
Черепче от рак

И котки
и оси
и чайки
и свикващите с тъмното очи
преди последното изсвирване
преди да ми се скарат с пълно име
защото съм се провинила нещо
защото без вина не става нищо
това го знаят птиците във Рая

И аз го знам
А лятото не знае
че остарява прогресивно
и не по мен са бръчките -
по него
а искам да се върне наобратно
и лентата
и бялата вълна
и сянката пред слънцето по обед
която ми напомня
колко е часът
в живота ми
на еднодневка

 

***

Докато държиш
есента ми
във шепи
опитай да скриеш
зад ухото ми кичура
който лятото
ей тъй
на шега изсветли
до нюанси на топъл
и премрежен следобед

Със прибрани коси
и отрязана есен
аз съм само едно
клонче суха ела
плаващо по водата
към заспалата зима
като лист във бутилка
като стон във гора

и докато държиш
есента
за крилете
запомни как ухая
на умора
на дъжд
на листа във калта
и на утринен хлад

Изпрати ме с очи
и продай есента ми
на пазара за спомени
на най-ниска цена
да я купи слепецът
от съседната улица
и да чуе най-после
как израства елха

 

Обратно към съдържанието на броя.

Прочети "Обитателят на Източния склон" на Шу Съ.

Прочети "Има две безкрайни посоки" на Агнес Мартин.


Не*Фолклорът

Кантелина Беренджийка

 

Простичко заглавие. Прост текст. Непретенциозен. Не*научен.

Бъкащ от сложни изречения, от главата до петите, разказващ ви за нечии прости действия, усложнили простия, и без това усложнен, житейски път на нашия герой – „нашенецът”.
Художник съм. И това не е никак добре, когато се налага да заменям четката с клавиатурата.
Поздрав до недолюбващите изказа по-долу!
Сюрприз на капчици за "приятно нахалните" (нещо като "приятно закръглените"), сиреч любопитните, които ще дочетат.
Докато пиша (или рисувам), забравям да се храня понякога. За слабостите или силата на написаното можете спокойно да обвините глада, а мен да оправдаете.

31 юли 2014
Денят е... точно един месец преди един от най-тачените местни празници в Мелнишкия край: "Полагане честния пояс на Пресвета Богородица", или както се нарича тук "Св. Зона" (зона – пояс).

31 август е датата на осъществяване на наш социален експеримент – наречен Първи Старовремски Неделен Събор, който си имаше и времето, и идеята, и мястото, за да научим нещо от него, тъй като нямаше как да се върнем 100-200-300 години назад, за да бъде то изследвано.

Докато "фолклорното общество" подигравателно ни задаваше въпроса "И какъв е този събор?", "А защо събор?" и прочие, той, Съборът, все пак се случи, така, както го бяхме слушали като разкази, така както го мислехме, искахме, жадувахме. И той ни показа своята хроника – проста, ясна, откровена, за да усетим и ние историята за неговия смисъл. Сам ни разкри и съвременното си състояние.

Плеснахме се по челата – "Така ли било!?" – и останахме потресени от модернистичното невежество и неспособността да се гледа трезво и нормално на живота, що се отнася до проявите на "народна култура".

Понякога зачекваме темата с "професионален" хореограф, любители танцьори, музиканти из нета, на живо, или в кореспонденция. Но всичко това омръзва. Омръзва да се опитваш да побереш повече от десет години изследване в пет заядливи изречения, само за потвърждение или убеждение на някого. Омръзва да изправяш едно срещу друго: съзнателния практически опит и наглостта на съвременния лаик, който знае, че "Всеки си има собствено мнение", и той самия в това число има право на такова, независимо от липсата на позиция, опит, практика, мисъл.

А "народно" и "фолклор" са неща, от които "Е! Каааакк...!" – се сепва някой – "Всеки разбира." Разбира, но не разбира колко не разбира, а разбира се, е разбираемо, че нещата са "твърде" разбираеми, но остават неразбрани, поради неразбирането им.
Или по-скоро, ставаме свидетели на балканския феномен – стремежът към истинност да бъде заклеймяван, докато в същото време биват издигани обществени кумири, а ние им се кланяме и им служим като лакеи, които чакат все неидващото повишение в нечий дворец. А то, повишението, няма да дойде никога, тъй като не заслужаваме да избършем дори прахта от подметките на опинците, носени от тези преди нас. Недостойни сме да изхабим мократа кърпичка от лъскаво пакетче с надпис "Paraben free", за да почистим гюбрето, залепнало отдолу; калта от дворовете, засъхнала на малки бучки; пепелта от пътищата, от ходене по мъките...

31 юли 2014, обичаен ден, който се превръща в нещо значително, само защото сега го упоменавам и подчертавам, но без никаква специална цел. И също толкова обичайни са хората, които ми пишат по всяко време на денонощието, отвсякъде, както обичайно - за "фолклор". Откакто направих страницата "Не*Фолклорът", българските такива намаляха, до някаква степен "скандализирани", обидени от "предателството".

 

Facebook... Само няколко минути преди полунощ:
Олга: Не искам да ви досаждам в такъв късен час, но бих искала да науча повече за това, с което се занимавате...
Аз: Не ми досаждате в "късен час". По-точно какво искате да научите – занимаваме се с много неща.. традиционни изкуства и занаяти, музика, танци, "етнография"
Олга: За не-фолклора
Аз: Не*Фолклор-ът е мой "термин", който обозначава това, с което се занимаваме по отношение на изкуствата. И акцентирам против термина, с който се обозначават едни други явления, създадени и целящи да изместят и заместят оригиналната култура.
Олга: Разбирам напълно избора на "не" пред "фолклор". Писах за нещо подобно в уводното есе на този наш брой, към който Ви пратих линк. За мен традицията на песните ни е един от най-важните елементи на нашата литература. Аз не съм специалист в това отношение – тепърва пристъпвам.
Аз: Това, с което се занимаваме е "живот" просто, но се обозначава с термина "фолклор", когато се отнася до живота на обичайния човек – в миналото, или същия – в съвремието, който пък желае да наподоби по музеен образец всичко това. В съвремието ни е "налегнал" термина "фолклор" –който все повече и повече се отдалечава и замества "живота" – стигайки до простото обозначение на "кич", "музейна дейност", "театър" и прочие.
Олга: ... или да запази жива традиция
Аз: Визирайки кича, музейността, театралността, и цялата бъркотия – нарекох страницата "Не*Фолклор", тъй като не ми се иска да се говори в нея "за живота", а да се изобличи "лъжесвидетелството" на термина "фолклор". Когато говорим за "живота" е едно, но първо трябва да изобличим погрешната терминология, която обърква вече 99,9% от населението на страната. "Фолклор"-ът забелязваме, че правилно погнусява голяма част от младите...
Олга: Да, той от самото си изобретяване като понятие е натоварен с "цивилизационно" високомерие
Аз: В него не съществува живот, а само един параван и фалш, поднесен с лош вкус – смесица между руски пост-бароков кич, дошъл от Франция, и западноевропейски такъв.
Олга: ха!– интересно
Аз: Фолклор обозначава точно това, което се визира в запада – сблъсъка между "старото и новото" време. Една реминисценция към "старото".
Олга: Искате ли да напишете текст за нашето списание?
Аз: Да, може. На тема?
Олга: Много бих се радвала. Това, което ми казвате сега
Аз: Ще помисля, може и да напиша.
Олга: Наистина погледнете този брой – мисля, че е сроден на Вашето мислене. Или поне аз виждам подобна цел.
Аз: Избягвам "изявления", защото дразнят слуха на произведените в такива "професори" на този "фолклор". Ще погледна
Олга: Да се погледне наново към това наследство. Не е задължително да е "изявление" и дори не е желателно –става дума да се предаде възприятие за нещата
Аз: Към наследството се гледа по следния начин:
1. Критически – в търсене на несъответствията и в оразмеряване на "полезното", което би могло да послужи
2. Синтез и заключение – кое е било "погрешно", кое е полезно и как точно, и по какъв начин трябва да се възползваме от ОПИТА на тези преди нас, а не като последния идиот да го отричаме целокупно, без да се напънем да поправим грешните ходове. Но пък и да не бъдем овчедушни и да следваме музейно и чисто по суеверен път това, което е било преди нас.
Най-важното е ОПОРНА ТОЧКА и ако можем да открием същата, която е била ключова за вековете преди нас, смятам сме близо до "разфасоването" на "наследството".
Колко страници (редове, думи и т.н.) са изискванията Ви?
Олга: Да, аз всъщност мисля, че "наследство" е това, което човек може да наследи, което е способен да поеме – то не е нещо дадено.
Няма ограничение, списанието е електронно, което също значи, че свободно могат да се включат и видео клипове, и музика, и картинки.
Аз: Най-вероятно ще съм "изчистена", само слово, ако не възразявате.
Олга: Както така. Това, което ми казахте на мен има нужда да се каже публично. Така мисля. Да се казва дори много пъти и по различни начини, докато не бъде разбрано и подето.
Аз: Не обичам да пиша. И не мога да се накарам да пиша. И трудно е някой да ме накара да пиша. Но ще попиша...
Олга: Хаха. Живецът трябва да се запази и да се предаде нататък. И аз фаталистично мисля, че няма много надежда за поколение-две-три напред, но...
Аз: Хората нямат усет къде се намират... и загубени, даже и не го осъзнават. Поне човек като се загуби и го осъзнава – тръгва да търси слепешком път... а то и това няма
Олга: Да, стигнали сме дотам че не само не разбираме, ами "и все по-малко разбираме, че не разбираме" – това е от есе в новия ни брой
Аз: Не знам дали съм най-добрия пример за "живец". Критикарството, бунтарството и нихилизма –ако са живец... значи съм от онези, които поне осъзнават колко са зле и махат с ръце и крака
Олга: Той живецът се усеща веднага. Ще Ви се обадя като идвам към С-ски. А сега Ви пожелавам лека нощ, много ми беше приятно да се запознаем.
Аз: Живеем във време, по моему, което има непреодолими пътища – само с "наследеното" –иска се от нас много труд за преосмисляне, но какво да правим, като дали от мързел, дали без талант, позатъваме.
И аз на Вас. Може на "ти", от следващия път.
Олга: Добре, лека!

 

1 октомври 2014
Два месеца по-късно. Замислях конструктивно "статията си". Като картина – първо композицията. Седнах пред клавиатурата, осъзнавайки слабостта си: да се изразявам "твърде сложно", или да захапя нечие самолюбие направо за дрехите. Та извинете ме – такава съм си, и понякога е полезно за всички. Може и да не продължите, ако Ви омръзва бързо, или не издържате да четете нещо, което друг смята за правилно.

Иска ми се като последна уговорка и застраховка да отбележа, че написаното по-долу е лесно доказуемо, тъй като представлява изследване за повече от десетилетие, и задължително е подкрепено с практически умения.

Не обичам да пиша, казах. Твърде сложен процес за човек, свикнал да мисли в образи, а не в изречения. И ако не успях, и до сега да Ви отблъсна с трагичността, или с досадния егоцентричен артистизъм, потърпете още 5 реда.

Все пак положителният интерес, към нещо, което се приема като "нередно" сред масите, е рядък и достоен за адмирации. Понякога е сигнал, че в нашето тъй задрямало общество все някъде някой нещо е забелязал, осмислил и иска да го “изсветли” и за останалите.

 

Нещото е "Не*Фолклорът".
Малък заядлив Face-блог, отразяващ темата за абсурдността на "фолклора" като термин, създаден в опита на някого да обозначи какво се случва на Балканите; последван от "разпоредби", заявки, промени, равнозначни на закони и игра на подхвърляне на топчета с възприятията на обеднелия духовно "народ".

Да, правилно прочетохте "абсурдността", и бих добавила: и несъстоятелността на "фолклора".

 

Нека започнем от един прост пример:
Да речем, 1314 година, планинско село, двор на селския храм. Великден. Възкресение. Народа на хорото, а трапезите ги чакат, та който иска – пие и яде, а който иска – пее, слуша, играе.

Ако Ви попитам "Какво описах?", ще кажете "Празник. Животът на нашенеца преди 700 години."

А сега друго: 2014 година, голям град, зала за спортни състезания. "Народът" е поиграл и се поти на кого ще дадат първото място...

Или: 2014 година, планинско село. Празник. Няма хоро, защото всеки е от "различна школа и тази хореография не я знаят по същия начин". Селска читалищна група, преоблечени в "носии", пее на сцена на 3 гласа произведение на "фолклорна основа" на балкански автор. "Народът", пиян без причина, съзерцава пасивно шоуто, и “му е малко”, тъй като в по-късен час се очаква синтезатор с местна попфолк певица...

А това какво е?
Ще кажете пак "Животът на нашенеца 700 години по-късно от първия пример".
Открийте десетте разлики.

Най-вероятно вече Ви доскуча, тъй като Ви намирисва за пореден път на тема, която ще величае "народните празници и вярвания". Е, сбъркахте.

Какво се случи, че да наричаме живота си "фолклор"?
Какво се случи с нас, та да го "изложим" по такъв ексхибиционистки маниер на показ за всички?
Какво се случи, че да предпочитаме да зяпаме в чуждата къща, двор, душа, и това да ни "зарежда", а да ни е страх да надникнем в своята, защото е тъмно, мрачно, влажно и пълно с прескачащи се плъхове – на нашата мисъл?
Какво се случи? – Не е важно. По-важно е да се запитаме: "А сега накъде?"

Но пък моята цел не е да задавам или да давам отговор на такива въпроси, тъй като те са "лично постижение" – на всеки поотделно.

Надявам се да дам своя принос, посочвайки и измъквайки на светло една от тези спотайващи се малки паразитни думички, които напоследък се издигат в култ, вече завземащ голяма територия от културата на всекиго.*Виж КУЛТУРА*

 

Ай, са! Да запретнем ръкави:
Вземаме парченца от традицията на духовната и материална култура, размесваме ги с "врели-некипели" и получаваме "фолклор". Проверете сами. Експериментирайте с различно количество от съставките и ще получите "фолклорни области".
После тази огнена смес се рекламира подобаващо, покланяме ѝ се, добавяме щипка злокачествен патриотизъм и получаваме инструмент за въздействие и манипулация на обеднелия духовно и загубил същността си нашенец, но "търсещ" и склонен да "яде пасти" вместо "леб".
Лесно било.
Имаме вече "фолклор", имаме "фолклорни области".

Да продължим:
Добавяме една чаена лъжичка субективна преценка на действителността с няколко процентен сок от останките от живота ни и вече сътворихме и модерно произведение на "фолклорна основа".
Някои го наричат "чалга", когато произведението е на 9/8 и става за гюбеци из кръчмите.

А останалото, което не е тъй скандализиращо и грубо, което не е мехлем за ниските похотливи нрави, и е, така да се каже, "по-безвредната" еклектика, която обаче вместо да насочи възпитателно погледа и чувствата, всява объркване и оставя празнота след себе си – то какво е? Това, което се приема за "народно", и отгоре на всичко, е "даже" с народно звучене – то какво е? То е „съвременен аранжимент".

Набеждаваме деветте осми за "долна чалга", а нейните събратими, мултиплициращи някое клише от "народната музика", са "авторство на фолклорна основа". Защо сме тъй критични към едно, а не виждаме опасността в сродното му?
Защото така е поднесено.

 

Традиционното:
За "традиционно" напоследък се смята всичко, ексхумирано, поизтупано от прахта, носещо псевдо-патриархален заряд от миналото, с мирис на остаряла покъщнина. "Традицията" в модерните представи е да си имаш нефункциониращ чекрък, части от разбой (хоризонтален стан) или да пазиш прикията (чеиза) на баба си.
Или пък да позабърсваш акордеона на дядо си, на който той е свирил руски романси.
Без да си даваме сметка за реалните стойности, или без да се осмеляваме да критикуваме естетиката на тези похабени форми на живот, приемаме всяко от проявленията им за "традиция". Традиционна е всяка поместна субкултурна проява, стига да е "призната" за такава от някой Институт, или Организация. Следователно: традиционно е всичко, което е остатъчно, повтаряемо, ако баба ти и дядо ти са го правили, независимо какво е то.

Традиционно е всяко суеверие, всяка проява на безсмислен битовизъм, шаманизъм, гуру-вство, с местен привкус или поне достатъчно екзотично и неразбираемо на вид. Чувстваме се задължени, обществото ни притиска да "уважаваме" традицията, но кой ли се заема възмутено да пропищи: КОЯ традиция? Кое е всъщност традицията, която трябва да се уважава, следва и пази? *Виж ТРАДИЦИЯ*

 

Но защо не крещим? Защо сме само немеещи консуматори?
За да задоволим тънките си щения, че сме "традиционни" и да се залъгваме, че нещо сме "взели". А то е като захарен памук – "апнеш нещо, глътнеш нищо".
Апваме материали, обработени песни, танцови постановки, предмети, черги, части от късна мода в носиите, която е по-скоро кичозна, отколкото носеща естетиката на отминали времена, по-добри от нашето. Преяждаме с митове, "обичаи", врачувания, гадателства, баячки, вещери, смахнати, болни псевдо-мъдрувания.
И чакаме да глътнем нещо, та да ни стане топло и приятно на стомаха, и понякога бъркаме афекта от изнасилената и пресилена, напомпана екзалтация със "щастие от общуването с изкуството".
Не. Няма щастие, трябва да си признаем.
Има само един гол припадък, резултат от психо-соматична самоизмама.

Понякога е достатъчно човек да прочете реалистичното описание на това, което прави, за да стигне до самостоятелно заключение за неговата вреда; или казано иначе, оглеждайки се, да се прецени сам. На това се надявам и аз, рисувайки топографската карта на това понятие „фолклор”.

Не искам да стресирам „изнежнения” почитател, като малко дете – с "торбалан". Не, моля Ви, не ме набеждавайте. Нито пък използвам метода на гротеската като прекалил с дрогата художник-символист. Правя скици. Една скица, две скици, три скици – и ги оставям да ги разгледате, без да ви представям етюд. Академизмът, в истинския му смисъл от класическата епоха, е хубаво нещо, но би било твърде самохвално да си приписвам такива качества. Просветителската мисия в нашия случай, препоръчително и наложително, е поприще за голям брой специалисти с правдив, прецизен и строг стил на работа. Затова, нека го оставим на всеки за домашно: да бъде сам със себе си професор-откривател.

 

Какво още е "фолклор"-ът?
Фолклорът е това, което се предлага по всички "фолклорни" ТВ канали, сайтове, радиа; което се показва на фестивали, сцени, презентации; което се "съхранява" благодарение на "програми", "проекти" и задължително е масово, читалищно, сценично, лъскаво, "ефектно", сърцераздирателно, "патриотично", весело или подчертано тъжно, с елементи на трагичност.

Фолклорът е това, което отивате да "правите" след работа като хоби, и в 99% от случаите е авторски продукт, минал през цедката на някой "академик". Минал през процес на изваряване и стерилизиране, с печат за "качество", до него щамповано с "ОРИГИНАЛ".

Простете ми сравнението:
Авторските продукти, ползващи за източник "народното" са толкова идентични със самото наистина "народно", колкото е идентично месото от селско прасенце с кремвирша в "хот-дога" на голяма чужда верига за бързо хранене.

Това е Вашето (с главно „В”) забавление, удоволствие. Това е Вашата храна, задоволяваща глада Ви за смисъл на живота. Вие я поемате с отворени обятия, като рецепта за лекарство, от приложната психология; с доверие, че е "точно същото", което са правили Вашите "прадеди".

Фолклорът се превърна в спорт, фитнес, състезателност, празничност, "съборност", общуване, изграждане на човека, в синтетично хапче за щастие, т.е. "дрога".

Фолклорът е изкуствен заместител на живота, който всеки търси под път и над път. Новата наркомания на невзискателния нашенец, евтина и ползвана с убеждението, че е нещо "от полза", и че е съвсем както трябва.

Казахме, че фолклорът е извадената от контекста си празнична култура, но обработена сценично, с добавени набухватели, за да създава все повече и повече усещането за смисленост. За фалшива смисленост, която дава криле и „носи своя носител” в небето, върху розов облак.

В последните десет години, лакомията обаче превърна този продукт от "сценичен" в материал за обща употреба. В желанието си непременно да изконсумира, да лапне от "лакомството" на суетата, от превъзнесената радост на слизащия от сцената по време на ръкоплясканията "артист", нашенецът, търсещ своята облага и разсъблечен неистово, наджапа без ботуши, в локвата на "фолклора", изтръгвайки го от ръцете на "професионалистите", като разсърдено сукалче играчката си.

Състезанията по "фолклор" не успяха да задоволят търсенията. Фестивалите на сливи, зеле, картофи, кисело мляко, чушки, домати, череши и прочие хранителна и нехранителна продукция също ще замрат до изчерпване на средствата по това перо. "Съборите" са вече "хит" сред потребителите на "фолклор", търсещи нови форми за изява, ново разсъбличане на своята душевност, пред колкото се може повече хора, та колкото може повече да покажем своите "заряд, навитост, чувства, огненост, енергичност, ЕМОЦИЯЯЯЯЯ"... Защото, не дай Боже, да останем сами в оглеждане на голотата си, докато танцуваме – какво тогава?

Фолклорът е новата цивилизационна сублимация. "На кой шо му е, ай на орото". Ако не го разбирате – ще го обясня: Танците, песните, носиите, архитектурата, освен, че са повод да накарате някого да купи нещо, прикрито зад "традиционност" (но за това после), са и новият метод за "бързо отслабване-слекване" на нервното напрежение на изнервени служители, хора с излишък на "енергия", или пък – за ощастливяване на сивото ежедневие. Нищо лошо в което. Но до този евтин медикамент, преекспонирано превърнат, постепенно в "илач за всичко", се прибягва по всяко време, и за всеки случай, без да се търси първопричината за нечие състояние.

А сега за марката "фолклор", единствена според патентното право, която принадлежи на всички – не се регистрира, не се заплаща, не се пререгистрира по никакви системи, сиреч нейното използване е напълно безплатно, а напоследък и особено ефектно. Никой не може да потърси сметка дали нещо е по-традиционно от друго, дали наистина отговаря на качеството си или е просто "менте", както внимаваме, ние съвестните граждани по отношение на всяка друга марка. Да, ама не.

Интересува ни къде са изфабрикувани дрехите, които ще подложим под седалищните си части, какво ще изпием, какво ще изядем, дали е като "на рекламата", а не ни интересува дали е точен приемът на "цяра за всичко".

 

Скъпи потребителю! Гражданино!
Ти използваш с най-голямо доверие точно тези продукти, за които имаш най-малката гаранция – даже никой нищо не ти гарантира! Кой ще те защити от оглупяването ти след 10 години гледане на фолклорна телевизия? Кой ще ти лекува слуха след 30 години слушане на брасбендови терци в съчетание с акордеон и кларинет? Кой ще ти RE-монтира усета за ритъм, обичайно идващ от ритъм-бокса в погрешно съчетание на силни и слаби времена; след като и "дипломираните" музиканти вече нехаят за доброто "7/8 с първо удължено", или не зачитат "петруниното"? Кой ще ти поправя визуалното възприятие, и респективно естетиката, след като цял живот "почиташ" като красиви нескопосани стилизации на носии, престилки, или закичени навсякъде химически-крещящи черги, килими, прашасали неизползваеми съдове?

На кого ще се оплачеш, потребителю, след като години наред играеш "на токчета" по ресторантите "кръшните емоционални хора" – нещо средно между ориенталски "кьочек" от долнопробна кръчма и украинска сценична версия на казачок.
Няма на кого. "Фолклор"-ът е единствената нерегистрируема марка, използвана най-безпардонно за какво ли не.
Как ти звучи?

Ако някой изпусне отрова в хляба, до 24 часа се разбира и той бива съден по установен ред. Но ако някой изпусне нематериална отрова и натрови всичките ти сетива, ще го разберат чак правнуците ти, като се почувстват празни, „безкоренови” и неориентирани в света на "главоломната бързотия", икономическия растеж и "духовните практики".

 

www.google.bg
фолклор... цъквам в някой речник, за да съм по-убедителна:
Термин от 1846, с английски произход, акцентиращ върху "анонимността" и всеобхватността на някакви "народни обичаи". Всъщност, по нашите земи щедро може да се нарече и "неопаганизъм", езичество, културологичен шаманизъм, битовистична идеология...
Харесва ли Ви (отново с главно „В”)? Вероятно не.

Докато "фолклор" (мъдростта на народите) звучи някак си чуждо и значимо. Въпреки съдържимото му, той не се напасва, като звучене, с местното схващане за "народ=общност". *Виж ОБЩНОСТ*

Базисно, фолклорът е масово опиянение на "Тълпата", противостоящо фактологически на "изразността на народа като живо въодушевление от живота" ( в Омирово време, χορός) – т.е. какво точно имат да съ-общат един с друг близките, сродените, възпитаните, обичащите се, но различните, и Личности, сами по себе си, разговаряйки песенно помежду си, превръщайки споделянето в наниз от обща верижна материя, подреждаща се метрически, с начало и край, притежаващи ръководна роля.
Не ни се ще да си признаем, че сме тълпа, тъй като ни звучи твърде "хаотично", пък ние си имаме някаква представа за порядък, по наследство, която седи в килера, и не искаме да се постараем с усилие да облагородим живота си в "ред".

Какъв е смисълът на "запазването" на "обичаи", битови предмети, и културни проявления, които обаче, да се застраховаме, не са в техния оригинален вид, вътре във формáта на "фолклора", а се явяват "разкрасени", гримирани, с дебел слой пудра, целящи екзалтиращ, приповдигащ "националния дух" ефект?

Колко често се възмущаваме от вида на някое момиче, с леко поведение, повечко грим, чакащо край буферните зони на някой крайградски път?

Колко често извръщаме погледа си от тв-канал с попфолк и съдим певиците, а същите тях, адмирираме, само ако използват някаква далечна заемка от т. нар. "фолклор"?

 

"Фолклор" се превърна в марка сънотворни хапчета, мярка за красивото и фабрика за Звезди, Събития и Проекти.
Приспивателното въздействие на този термин върху будността и бдителността на нашенеца, по природа активен, е следствие от доверието, което се създава като изкуствен облак прах. Идва от неразбираемата и неразбрана подмяна на това, което всеки дири да "открие"; както и от наличието на "менте", което имаме в наличност под названието "фолклор".

Човекът търси. Търси, защото се чувства загубен, и е готов да се обърне, разкаяно, към родителите си и да каже "Сгреших, че потъпках наследеното, простете ми, и ми позволете да живеем пак в мир". Блудните синове на модерното време се оказват приспани от погрешната етикетировка. Отиваме в "дрогерията" за лекарство против депресия, оглупяване, дезориентация, нещастие и празнота, купуваме си нещо, на което има табелка "фолклор", пийваме го с малко течност след хранене и чакаме да подейства.

Защо точно "фолклор"?
Защото сме видели лъскавите реклами по тв, радио, сайтове и т.н. на щастливи хора, които ползват новото "лекарство" против душевни болежки на съвестта. Дали поглеждаме недоверчиво към Състав-а, търсим ли процентите "Е-та" върху опаковката, както постъпваме в супермаркетите, избирайки нов вид деликатес? Не. Не го правим, заради леко сънотворния и опиянителен ефект на тази нова дрога за масите, очакващи, че и без никакъв напън, само с пазаруване ще си доставят изпрана съвест, мъжественост, доброта, усмивка и любов. Фолклорът съдържа в себе си едновременно „приспивателен ефект против недоверчивостта” на нашенеца; опияняващи съставки (защото обичаме да се "носим", повдигаме и самохвалим) и "енергийно питие" (защото землякът "от цивилизацията" обича да е пренавит, нещо средно между водещ на вечерна шоу-програма и офисен работник, които според нашенската ценностна система са едновременно рецепта за щастлив живот и образец за индивид "постигнал успех").

Странното е, че "фолклорът" в неговите две основни проявления, 1. авторо-участника и 2. зяпачо-пасивния, еднакво добре завладява, като масова истерия, под формата на бързоразпространяващ се вирус, всякакви прослойки от населението на Балканите.

Това обстоятелство води след себе си извода, че душевната празнота, безлюбието и нещастността не са приоритет на дадена група от тълпата, а стават масово явление, което намира своя отдушник в това, което му се предлага – "фолклора", евтин заместител на труда, естетическото изграждане, търпението.

Как така Балканецът, мнителен по характер, изведнъж припознава за свое, нещо натрапено и чуждо? Каква трагедия! Да объркаш изкривен образ на себе си със себе си. Какво непознаване на "своето си"!?!

 

Фолклорът е като лафка (sic) за "бързо хранене".
Гладен си, отиваш и глътваш малко "народни обичаи, култура, предмети" . Гладът ти за истинност и щастие се засищат временно поради образуваните газове в стомаха от съприкосновението с тази смес. Балканецът е традиционалист по наследство и затова се лъже тъй лесно, поради доверието си в "традицията". Достатъчно е да види надписа "традиционен" и автоматично му заработва рефлекса за доверие. Балканецът е родолюбец, уважава това, което е преди него, безапелационно и без съмнение.

А би трябвало да се замислим и за момент да станем "родоотстъпници", за да можем трезво да поправим погрешното, което е оставено за нас, и да се опитаме да върнем процесите на разлагане, разкривайки кое ги обуславя.

 

Фолклорът е "мярка за красиво", т.е. новата смела естетическа категория.
Тя замества срама от липсата на собствен вкус, позиция и собственоръчна навигация в океана от продукция, която се бълва денонощно от всички медии. Когато не знаем кое е "красиво" посягаме отново към "доказаната" ужким рецепта на "фолклора" – цветове, форми, звуци, композиция.

Не лъжем ли арогантната си куртоазна и ленива душичка като консумираме нещо снобарски, само заради неговата "марка"?
Гледаме с охота снимки на парцаливи носии, облечени накриво, или стилизирани им форми, доведени до кичозност, за да бъдат продадени на по-ниска цена и закупени от някой, който има нужда от "реквизит" за шоу-спектакъл с нисък бюджет.

Изваждаме с фалшив трепет и захлас нещо от "бабините ракли" и го поставяме сред купчината нескопосани сувенири от последната ни екскурзия до чаршията в екзотична страна, без въобще да преценим дали тези "бабини" одежди, душе-приказки в материал, не са евентуално писък на модата, смесен с ниската култура на отминала епоха!
А се смеем над "плюшкинството" на Гоголовия герой, без да осъзнаваме умъртвеността на собствения си вкус ?

С напор над сетивата си отиваме на концерт на "младите фолклорни таланти" и ръкопляскаме над усилията на някого да направи от децата ни папагали. Или копнеем по новият "фолклорен спектакъл" ала- "ирландската мечта", пълен с елементи, будещи съжаление към авторовата немощ да използва "фолклорни елементи" в безчовечни комбинации – опит да станем човекоугодни за съвременната публика, готова да даде 10, 20, 30, 100 лева за нещо, което да я екзалтира или напълни с жизненост, без усилие... БЕЗ УСИЛИЕ! Иска ни се да преживеем ре-сътворение? Хоп, пляс, и готово, ние сме пак живи, пречистени, изпрани – "само за половин час".

Посещаваме музейни сбирки и се дивим на "бита" какъвто и в най-смелите си кошмари не бихме желали да имаме – беден, прост живот, принуден да търси радост в истината, а не доволнически да си търси удобни нему извинения за обхваналата го празнота, въпреки външното и привидно щастие.

Наизустяваме "фолклорни рефрени" със сбъркан синтезаторен такт, имитиращ неравноделното богатство, и се поддаваме на измамата, че "уважаваме" тази поетична форма. Учим се да свирим на инструменти, които са на не повече от 50 години, с измамното усещане за "медитативност" на свободното време – без да получим нищо.

Участваме. Забележете: вземаме участие в "хоро", което всеки път е "най-дългото", "най-емоционалното",, "най-най-най-", а в по-голямата част от случаите не е едно, не е и хоро. По никакъв начин не сме впечатлени от формалното му и историческо отстояние от извора, смесвайки "хорото" с "танците". *Виж ХОРО*

Слушаме, гледаме, учим, копираме, участваме, уважаваме, съхраняваме, популяризираме... традиции, обичаи, бит, култура... празни думи, водещи до празно пространство, изпълнено само с мирис на фалш... припознат от нас за "чиста монета".
В този момент се сещам за мой познат, който казваше, перифразирам нецензурните му изрази: "Никой не обича да му показват, че е заблуден глупак". Но ще продължа в своето намерение.

Фолклорът се превръща в чудовище, което постепенно поглъща своите потребители, защото... им губи времето. Да, това е загуба на време в надлъгване с ветъра.

Лъжем себе си, доброволно, че ползваме нещо, което се твърди, че е "наше", а всъщност бъка от имитативни форми на поведение, естетика, музика, пълно с еклектика, кич, чалгализация под префинена опаковка.
Търсим "автентичния фолклор", а как можеш да търсиш извора на нещо, което тече едва от 150 години като понятие, създадено, за да определи неразбраните прояви на живот у "туземното" балканско население? – неразбрани от чужденеца, който може да бъде както и "местен", така и "пришълец".

 

Първо:
Наричайки "фолклор" живота си, ние ставаме чужденци за самите себе си, чуждоземни в собствената си "земя", предатели на собствената си плът. Нима е възможно!? Как!?

Как се е случило да бъде вписана с названието "знание и традиции на тълпата" (всъщност поп-арт с неопаганистични елементи, или Volk-lore), местната висота на житейската мъдрост, практика и предание, достигнала до нас, за съжаление в опоскана и изкривена форма.

Налага се да подложим на повторно гласуване вота на доверие: дали точно нашия Живот има нужда да бъде класифициран като "култура", "традиция" или "фолклор"? Как само чуждо нам звучат! Окончателното отстраняване на тези понятия от контекста, в който се плацикат, потапяйки се, когато си искат и както си искат, трябва да стане НЕМЕДЛЕННО!

 

Второ:
Наричайки "фолклор" проявите на модернистичен естетизъм, примесен с битовистични и псевдо-религиозни останки от миналото сме чисто и просто: потребители на фалш, привнасящ смущение и хаос, вместо мир и порядък.

Което и да изберем като трактовка на понятието "фолклор", и в двата случая нямаме истината за живота тук, която се търси за "консумация" от населението, като бутилка олио по време на купонната система от '90-та година.
Хората търсят, търсят, търсят... и като гладен помияр нагъват и ближат всякакви хартии по земята, покрай кофите за отпадъци на чужди страни, всякаква духовна слуз, или извратена представа за красота.
Малко е да се излъже веднъж... та дваж, за по-сигурно.

Двойното лицеприятие на този термин смущава новото поколение, което, за добро или за лошо, забравя да се кланя на "традицията", в която не вижда себе си, или на "утвърдени авторитети", без да са се утвърдили, и в този момент, тук и сега.
Отрязването на злокачественото образувание в разбиранията, осакатява младите, оставащи също толкова празни, но поне без излишни романтически нагласи, извън чисто функционалната им утилитарност.
Неразбраната и неуместна терминология постепенно води до омраза към всяка проява на какъвто и да е "традиционализъм" във всяко едно отношение, до изкореняване на всяко добро, поникнало през вековете, докато трае сечта на увехналите храсти.

Разбираемо е. Разбирам Ви, отрицатели на "традицията" и "фолклора"!
Всеки "трезвомислещ" човек не желае да го будалкат със заместители на щастие, нито иска да ползва лесни и бързи рецепти за екзалтиране и фалшиво самочувствие по "европейски". Здравите нямат нужда от дрогиране, пиянство, превъзнасяне... като с неразбиране и лошо око гледат посегналите към тези средства.
Оставащи без наследство, отрекли и изсекли старото, но неспособни да родят нещо ново в безкоренова система, като трюфелни гъби, съвременниците се юрват в търсене на нови "по-сигурни" симбиозни приемници на своята оттекла от пришпорване воля, я на запад, я на изток. Отричайки всичко местно „наеднач”, героите на новото време, победили "заблудата на фолклорната дрога" са тачени като "трезви", неподатливи и непристъпни крепители на истинността.
Но дали?
Дали техния нихилистичен мързел и нео-скептицизъм е най-доброто?
Отрицанието на предшестващото не винаги е доказателство за рационална всеобхватност на дадена позиция.

 

А някъде там...
Лежат под прахта затрупани, загнили, окислени, ръждиви, неразкопани иманета, служили векове наред, подредени, чакащи някой да ги почисти, излъска и намери тяхното място в съвременния живот, по предназначение, но те не са от онези богатства, които се чупят или заемат пространство...

Каквото не може да бъде оползотворено, следва да остане в историята само като "нещо, което е свършило някога работа, но сега е неупотребимо". Това, което е вредно и породено от слабост, следва да се премисли.
Но това, което е чисто, употребимо и добро, би било нормално да се изследва, изучи и внесе, където е нужно.

Ето това, последното наричам "Не*Фолклорът".
Всичко, което не е измама на по 50 или 100 години. Това, което не е романтична безвкусица на наши невежи предци. Това, което не е породено от или служещо за екзалтация, душевно пиянство или задоволяване на слабости. Това, което е базирано, регламентирано и следствие от неизменчива твърда основа, носеща завинаги живота, като форма на съществувание.
Това, което е премислено, чувствано, изработено, изстрадано и стоящо като част от местния човек в името на защита на ценностите.
Това, което е премерено естетически, с оглед на възпитаването на по-добър вкус.
Това, което не води до разстройство на личността, и не е следствие от нездрави представи.
Това, което е живота, такъв, какъвто е, жив сам по себе си, независимо дали е песен, музика, танц, инструмент, визия, съд или какъвто и да е израз на характера.

 

"Не*Фолклорът" е категория, Re-акция, противодействие на натрапчивите представи, които ни следват, за да ни отклонят от живота така, че да мислим за собственото си пребиваване в света като за нещо чуждо, външно и "създадено" ей сега... наскоро, заплашващи ни, че ако не им подражаваме, ще бъдем "прокълнати" като нихилисти, антитрадиционалисти, антифолклористи, невежи, модернисти.

А всъщност невежеството и модернизмът са скрити в идеи като "фолклор", които няма как да бъдат разбрани от здравото население на Балканите, просто защото освен "живот", който е сраснал с теб самия, докато си жив, живот, който е всъщност твоята жива жизненост, няма как да го наречем по друг начин.

Назовавайки го с иностранно и несвойствено му име, навлизаме в шизофреничната нагласа да живеем "двойствен живот" – едното "нашият живот", а другото "живота според представата на някой друг". "Заветната цел" (ирония, моля!) е "лечението" на тази шизофреничност, но така че да приемем за "свое" измисленото, натрапеното, чуждото, измененото, стилизираното, обработеното.

Ощастливявайки се все повече и повече от проявите на "фолклор"-а (като вид осъвременени методи за тълкувание на битовизма и производният му начин на живот), толкова повече уеднаквяваме, приравняваме и изтриваме себе си като "живи", приемайки доброволно да заменим личния си усет, макар и недодялан, с усета на изобретатели на модернизиращата машина.

"Не*Фолклорът" е платформа за дискусия по проблемите на личността на балканеца, касаещи проявите ѝ в културната сфера. Това е опит да се даде насока извън общоприетата "фолклорна" такава, но запазвайки по-здравите прояви на вкус. Все пак на вкус, а не на никакъв вкус.

"Фолклор"-ът няма как да бъде и да е част от действителния местен нрав; и неговото изкуствено натрапване, популяризиране, разпространяване и масовизиране като термин и отношение води до замяната на представите на всеки за неговия личен живот с чужди такива.

"Фолклор"-ът е чуждо понятие, отразяващо неразбирането и невежеството на чужденеца при съприкосновението му с по-висока цивилизация, каквато той няма. И за да си обясни по своему видяното, той го анализира доколкото може според собствения си опит.
Какъв може да бъде опитът на невярващия, ненадеждния и безлюбния човек спрямо този, който изгражда целокупно прогреса си върху други принципи?

Какъв може да бъде стремежът на "чуждия" да се осъразмери с богатството на стопанина на един благоденстващ дом?
Какъв би бил резултатът от "изследване" и категоризиране на "по-високото" от представител с по-ограничено познание?

Отговорът е вече история, видима, ясна и наблюдаема.
"Пришълецът" посочва с пръст местната "култура", която невидимо за него се крепи на неразбираеми му принципи; разлъчва я от тях, наричайки я "фолклор".

Отделяйки я и напасвайки я според новите представи, за да заприлича на определението, след време никой вече не си спомня, че тези изблици са всъщност част от един живот, в който проникването на "чужди" тела е PRE-застраховано и "предначално" застраховано.
Можем да вадим късчета от нечие предание, можем да го разпарчосваме, изтърбушваме и да търсим какво има вътре, но не потърсим ли в неговото подножие, няма как да го разбираме като различно от "фолклор"-а...

Съвременникът ни е със здраво закотвено вече "мнение", неподлежащо на промяна. За десетки години е постигнат "задоволителен резултат", адекватен и формиращ у всеки впечатление, че около нас вирее добра реколта.

Трябва да наречем някак си мисления файл, преди да натиснем "DELETE"...

Именуваме го "Не*Фолклорът", тъй като нито е "народна култура" създаденото, нито е налице негово подобие в миналото.
Пред нас стои един измислен призрак, който след това обличаме в плът, и го съзерцаваме, поставяйки го наравно с пълнокръвните.

Ако с "фолклор" обозначаваме субкултурата, спокойно можем да заместим с "поп-фолк арт".
С обратното – "Не*Фолклор" – може да наречем преданието, неделима част от живота, което нихилистите не успяват да отделят мислено, емоционално и естетически от заместителната "фолклор"-на измама.

Не*Фолклорът – DELETE.
Restart.
System Restore.

И след това ПРОСТО продължаваме да си задаваме по-смислени въпроси за нашето битие и съществувание, търсейки на по-подходящо място отговорите им, кой както намери за добре.
Което не смятам за свое "поле за изява", тъй като колкото и да е безгранична темата, тя е вече "решен казус"... или поне в последните 2000 години успешно.

 


Бележки

 

* КУЛТУРА: Докато пренаписвах петата редакция на текста, точно тук се замислих и за КУЛТ-урата в това изречение. Как "култ"-ът, или всеки припадък пред нещо, в днешно време се превръща в "култура"?

Култура – от латински cultura – "обработка, поддръжка, земеделие, култивация". Всичко, в най-широкия смисъл на думата, което човек сам ражда творчески.

Концепция, основаваща се на използвания термин от елинистичния римски оратор Цицерон – Cultura animi, което ще рече "отглеждане на душата", описващ възможността за развитие на един човек със селскостопанска метафора.
"Култура" е поредното пост-Ренесансово определение, позакъсняло и позакърпващо новите тънки дрешки на европейците, през студената зима на залязващите барокови кичести клонки, и вледеняващото със своя груб и бездушевен интелектуализъм Просвещение.

"Култура" в модерното разбиране, по американски модел, е най-общо казано е изкушението на човека, за втори път да се прави на Вездесъщ Творец, със самостоятелни и от никого непридобити "по биологичен път" знания и умения. И разбира се търсещ, посредством своята култура да стане "автентичен Аз", крайна фаза на модерния индивидуализъм, пролог на декаданса на общността. Обратно към текста ↑

* ТРАДИЦИЯ – от англ. tradition, всъщност латинското traditio от глагола traderere или tradere (нещо за предаване, да се предаде, да се даде за съхранение).
Термин от Римското право, използван когато става въпрос за юридическо прехвърляне и наследяване, "еволюирал" в представите на Европееца от последните 200 години, до "традиция", запълваща несигурността на гражданина от Стария континент, който има нужда да "стъпи върху нещо" във времето на "модерността", когато се чувства вече осъзнат Господар на себе си и Света, но някак си излязъл по "без-кюлоти" (игра на думи от жаргонното "по без гащи", т.е. гол, но с претенции, съчиняващ си "традиционност", за да се почувства "наследствен феодал", а не както е в реалността изтъпанчил се самозванец. Да не се бърка със "санкюлотите", които са противодействащото движение на този "европеец" от Просвещението.) Обратно към текста ↑

* ОБЩНОСТ: Преди да решим какво да наречем "общност", се налага да потърсим критерия и признака за "общ"-ото, свързващо градивните елементи , в лицето на отделните Личности. Съвременното съдържание, налято в "Личност", "по подразбиране" е императивно – отделен човек, независим, несъвместим с други Личности.

"Личност"-та, обаче, като част от общността, е всъщност неделимо свързана и напасваща се с останалите подобни индивиди.
Каква е аксиомата за превръщането на съвкупността от "Личности" в общност, изградена от независими, и едновременно с това, споени помежду си Човеци? Формулата за "народ", и неговото значение като явление, е неизвестна величина за модерния ни свят. Ето защо е невъзможно откритото безрисково лансиране на определение за "общност" и "народ" в днешната епоха, тъждествена с бишката в притчата от евангелския текст (диал.-бишка-свиня, виж Мат. 7:6). Грубите чапонци (диал. подбедрици) и калните шлянаци (диал. глезени и копита) стъпкват "заслужено", и в съответствие с дразнението, всеки опит за дефиниране на "род-ствеността". А "ако правораздаването" не бъде довършено – интелектуалните песове със сигурност доизпокъсват надребненото "дробка до дробка" (парче по парче-нар. песен от района на Мелник).

Във връзка с обществени явления, които не са производни на Личността (равнопоставила себе си в общност от себеподобни, свързани неразлъчно и целесъобразно от априорна истина, точна и невъзможна да бъде другояче), следва за описание на феномени, произтичащи от колектив, да използваме по-правилно не "народ", а "тълпа", като противовесни и разграничаващи се същностно, една от друга, концепции. Обратно към текста ↑

* ХОРО: – chorea: от латинското-"движение-игра в кръг, докато се пее", речник на Джошуа Малер (1529-1599), швейцарски лексиколог и пастор, произлизащо от др. гр. χορεία

В древността на Балканите са познати:
χορός
Играя хоро в гръгова форма, с въртене – най-древното определение за този вид изразност от Омировата епоха (8в. пр. Хр.), носеща смисъла за "игра-движение, в кръгова форма, младежки израз на радостта от живота" – играещи мъже или жени, както и заедно, на сватби или на лозята.

Др. гръцки:
от χῶρος – пространство за хоро
от χέρι – ръка, общ корен
1. . "народно хоро" , игра чрез изразителни движения на ръцете и краката, както с цялото тяло, на събитие с други или индивидуално, със или без съпровод на музикални инструменти
2. ритуално хоро за специален определен случай
3. тялото на танцьора, групата на тези, които са участвали в танца на древна трагедия
4. хармонично цяло, хармонизирана група, множество от хора
5. ред
6. мегдан (място за игране на хоро)
7. в Спарта и може би в Крит: на пазара

χῶρος
Др. гръцки: област, страна
1. в рамките на даден регион, местоположение, местоположение площ, страна
2. пространство, на сушата или част отделена повърхност обикновено
3. собственост, помещения, област, район
4. име на Северозападния вятър

χορεία
Прото-индо-европейски
1. хващане в близост

Др. гръцки:
1. хоро във формата на кръг-играене, с въртене, кръгови движения, шествие
2. пространство за хоро
3. припев

Liddell and Scott's Greek-English Lexicon, Oxford University Press, 1996.
χορ-εία
1. групово хоро с музика
2. каквото и да е циклично движение, повтарящо се
3. мелодия за хоро
4. ритмическо хоро, кръг

χορεῖα
1. въздаване на благодарност при победа на хор
2. такса за право на обслужване
3. химни

χορεῖος

Liddell and Scott's Greek-English Lexicon, Oxford University Press, 1996.
χορ-εῖος
1. хоров, хороводен
2. =τροχαῖος, поетическа стъпка от една дълга и една кратка сричка

τροχαῖος
1. бягане, усукване, навиване на макара, преда (гл. гр.)
2. трохей, стъпка в поезията, която се състои от дълга и къса сричка, наричана още и "хореиос"
3. в музиката – свирене на "бърз" марш, (гр. свиря на тръба)
4. мелодия в "трохаически" такт, изобретен от Терпандрос, 7в. пр. Хр.. на о-в Лесбос (666 пр. Хр.)
5. извлечено от осмонотна музикална система музикална

Терпандрос
Виден гръцки "китар-ед" (аед с китара – вид лира), както и изпълнител на епоси в акомпанимент на лира ( диал. кемене).
"Бащата на Гръцката музика и лирика", който всъщност няма почти никакви собствени композиции, като цяло в прости ритми, но изобретява концептуална система, изхождайки от ладовете за пеене, на съседните му страни и острови.
Изключително талантлив, неговото желание е само да систематизира музиката на "Гърция и Анатолия".

Живял и в Спарта, възпял конфликта на местните жители, по вдъхновение от делфийския Оракул. По същото време печели и Музикалните награди в Карнея, както и други конкурси.
Той е считан за истинския основател на гръцката класическа музика и лирика.
Според Страбон е първият, който увеличава традиционните 4 струни на лирата-на 7 струни. Терпандрос развива стила на специфично пеене (позовавайки се на фрагменти), в акомпанимент на китара или лира-като променя броя на отделните части на одата-от 4 на 7. Вероятно 7-струнната лира вече е съществувала по това време.
Той се смята за изобретател и на нови ритми на основата на дактиловата стъпка, които са наречени "пиянски песни" (сколия).

Той формулира системата:
Β Γ Δ Ε Ζ Η Θ, като съвкупност от два неразделни тетрахорда.
Също така измисля музикалната система за нотация-едновременно на две "нива" (две мелодии)

Умира, според изворите, от задушаване, от хвърлена смокиня по него, в знак на "добра оценка" от фен, по време на негово изпълнение, в малко планинско село в тогавашна северо-западна Гърция (Σκιαδάς, района на Louros).

χορεύω
Др. гръцки:
1. = χορός + -εύω= хоро в чест на някого
2. участник в хоро, играорец
3. подскок
4. забавно, празнувам

Liddell and Scott's Greek-English Lexicon, Oxford University Press, 1996.
χορ-εῖον
1. място за хоро,
2. място за изтезание
3. страна, село

 

Практически изводи:
Участниците в "хорото" са се движели във формата на кръг, захванати помежду си, даващи израз на вътрешна радост от живота, като всички са пеели. Образно казано, това е най-древната форма на хорото на Балканския полуостров.
"Вътрешния подтик", обаче, на балканеца изминава дълъг път.

Извършването на някакви движения, причинени от "въодушевлението от живота", или желанието за "хвалебствие", още преди близо 3000 години преминават в осъзната естетически форма, спокойна и красива, израз на иначе силния порив-да се радваш живо, че си жив. Това е връх на постиженията в естетиката-да облечеш в красота силното въодушевление, да му намериш изход навън, извън теб самия.

Началото на подобно разбиране тук, е видно дори и преди Класическата епоха.

"Хоро"-то постепенно придобива ново измерение, като се влива ново съдържание. Обозначението за "заедност" се запазва, но е променен признака за "родеене" на "играещите хоро", както и мястото за хоро.
Тази форма се разглежда с друго съдържание при "празничната култура" на християнина.

Видоизменяйки се от Античността до днес, вече даваща израз на "радостта от празника" (повода за празника-Възкресение, Светец и пр.), също търпи постепенно развитие, превръщайки се във вид "стратегия", "мини-обществени събития", управление, насока, поправка на обществени явления, събрани наедно с "радостта". Т.е. на хорото участниците се държат като в общество, движено "от само себе си", а не от ограничителни правила.

Това "хоро" не се движи от външни правила (освен конструктивно "как трябва да е")-
а от непрекъснатото общуване между участниците, от тяхната намеса, ако нещо "не върви добре"-т.е. имаме един динамичен процес, неразбран в съвремието.

Другата форма на хоро, достигнала до наши дни и съществуваща редом с по-горе описаната е "закостенялата" - тя има "правило", по което се движат всички, но няма динамика и мисъл в нея. Отново в отворен кръг, с пулсации, на нея и липсва спирализиране, както и движение в свободното пространство, по-скоро е "форма по задължение", спазена, спокойно и утъпкано.

 

Танц
tanz от старофренски, танцувам

Думата е с по-стар латински корен - "скачам", и обозначава по-късната ренесансова мода на танците с подскоци (16 в.). Танцът преди 15 век на Запад, не е добре изследван и няма други данни, освен за селски увеселителни танци по времето на празненствата, съвпадащи с края на земеделския период.

Като далечен предшественик на "селските танци за забавление" на Запад, е кръговата форма на танц, която има водач, запяващ песен, с пригласяне от останалите на припева. За последно е описана в 12 век като "изчезваща".

Танцът в "редове" е по-скоро процесия с церемониални движения, мода сред аристокрацията.
Кърт Закс, немски музиковед от нач. на 20 в. прави пълно изследване и класификация на "танците".

 

Днес
В наши дни, "хоро"-то в "кръгова форма" и практически вид е оцеляло предимно на Балканите, Турция, Грузия и близките им по култура територии, както и на други места в Европа и Азия, като резултат от по-мащабни преселения.

Наблюдава се много добре запазено хоро в Южната част на страната ни, като могат да бъдат обособени 2 вида разбиране за "хоро":
1. "хореографски" – като сценичен танц с личен поглед на всеки автор, повече или по-малко (в повечето случаи по-малко) заимстване от реалността, с претенция за "оригиналност" (автентичност). Това са повечето "хора" практикувани в градовете, клубовете, състезанията и т.н. Те са обичайно недобре стилизирани и зле разчетени оригинали от близкото минало - между '50-те и '80-те години активен творчески живот на българска хореографска школа, в търсене на "извора". В повечето случаи тези "хорца" нямат нищо оригинално в себе си, а доста от тях не се и облягат на нещо съществуващо.
2. "селски" – оригинални останки от миналото, запазени по високопланинските села, или сред някои групи население в градовете.

Първият вид, макар и да се причислява към "хоро" в народопсихологията на градския тип потребител, е всъщност, по вътрешния си смисъл "танц", и няма никакво отношения към местното Балканско разбиране и фактология, изразяваща "хоро". Оставяме го.

Вторият вид се разделя на две:
еднотипно "хоро", което няма развитие във времето, нито сложно движение в пространството, освен пулсиращо въртене около собствена ос, във формата на отворен кръг. Този вид по-скоро е съпроводен с едновременно пеене от участниците.

"хоро" като стратегическа "игра", както се и нарича на някои места на Балканите (игра), упражнение в "общественост". Този подвид разглеждаме тук като оригинално развитие на древната идея за хоро, намерило свое приложение след редица перипетии, завои и обрати в Балканската история.

Хоро-то има конструкция, и на първо място има нужда от "играчи", които да я владеят и познават в детайли. Предполага се, че отделно има нужда и от музика, за разлика от първия подвид, за да се ритмуват стъпките, в протежение и развитие на "стратегията". След тези двете – играчи и музика – имаме "верижност" под формата на подходящ захват ("за ръка", "под ръка", "за рамо", "за пояс"), даващ усещането за единство между играчите. Като цяло в Балканската култура се акцентира върху разбирането за "свързаност", като нещо значимо и търсено.

"Изразът на радост от живота" в заедност ,е най-древната характеристика на "хоро"-то съчетаваща в себе си общочовешки ценности, преминали като такива и в класическите антични векове, и по-късно в християнските.
Историческият и естетически анализ на различни видове изкуство и начин на мислене тук, ни дават представата за приоритета на "търсенето" като вътрешен подтик, последван от осъзнаването, и чак накрая изблик в подходяща външна форма (процес на обяздване на "напъна").

Поставянето на проблематика в изкуството на Балканите, предшества осъществяването на намерението. Изкуството от Класическата Античност оставя дълбока следа, не само в световната концепция за "класическа форма", но и в настройката на местния човек, като след 8 век във Византия, бива възродено и облагородено отново в най-добрите си черти, налети с ново съдържание.

Хоро-то започва като "ланец" от човеци, в равномерен, дружелюбен, но здрав захват-като едно семейство. Потегля като движение в силно отворен полукръг, и не след дълго рязко се превръща в спирала, в задния си край, използвайки тактовете предназначени за "движение напред" (терминът е "излитане"). Едновременно през цялото протежение на играта имаме пулсации на събиране и разпускане на обема, при изиграване на отделните фигури.

Спираловидната форма се развива, хорото продължава движението едновременно около оста си, и в пространството по непредвидима траектория, зависеща от скоростта и от броя участници. Следва отново навиване, но в предния край, по време на тактовете, които обозначават "връщане". Може по протежението да има промяна както на ритъма, така и на темпото или на вида използвани фигури ("стъпките" на хорото). Характерно е и редуването многократно на бързо и бавно темпо, както и постепенна градация от по-прости ритми, към усложнени.

Формата на "хоро"-то е едновременно:
– спирализация и развиване на отворен полукръг
– свободно движение в пространството на спиралата
– пулсация навътре и навън

Кръговата форма не съществува в хорото. По-динамичните форми се развиват благодарение на замяната на пеенето с музика, която идва отстрани. Измествайки основния център на разбирането за живот на Балканите в някои райони, става причина и за промяна на изразността в друга посока, както и до нарушаването на "верижността".

Поради едновременното спирализиране, движение около ос и пулсация, хорото има неизчислима крива линия на движение, като се взема под внимание и чисто мисловната настройка при изиграване на стратегията. То се играе навън, без ограничение на обема, ръководейки се от вътрешните си конструктивни особености. Координацията между познаващите структурата на "хоро"-то е много важна, с оглед на общо-успешното движение и направление.

Балканският субект е трудно управляема единица, която "ни се води, ни се кара", но тук намира своето място за изява, събеседване, практическо наставление за движение и съотнасяне в обществото, едновременно изразявайки радост по даден повод.
"Хоро"-то си има специфично време и място за изиграване, което е повод за друго по-пространно описание.

Успоредно с "хоро"-то на Изток, и по-късно "танц"-ите на Запад, заимстващи и в непрекъснато взаимодействие с тях, се развиват и други форми на движение с музика, характерни за различни обособени групи.Обратно към текста ↑

 


Бележка на редактора:

В разговор с авторката покрай този текст, беше споменато следното:

Когато прабаба ти е ходила на жътва и е пяла, тя "фолклор" ли е правила? Не. Живяла е живота си.

Подобно на анекдота за Агаси и рибата (виж уводното есе към броя), за онзи, който може да го схване, тук се съдържа едно преобръщане на мисълта, един вид "ефект на Мах" (Ернст Мах), чието значение далеч надхвърля "фолклора".

 

Обратно към съдържанието на броя.


Има две безкрайни посоки. Навътре и навън.

Агнес Мартин

Мислещата тръстика

Нуждаем се от повече и по-различни знамена.
Какъв е този червей, задълбал в сърцевината на възторга?
Онзи, който се е превърнал само в очи, не вижда.
Да се опиташ да разбереш е да пристъпиш към неразбиране.
Да не знаеш, но да продължиш.
Всичко е огледало.
Има две безкрайни посоки. Навътре и навън.

agnes-martin-11

 

Размисли

Искам да говоря за съвършенството, което е в основата на живота,
когато умът е завладян от съвършенство
и сърцето е изпълнено с наслада
но не ми се иска да отричам всичко останало.
В ума си, ние имаме съзнанието за съвършенство;
когато гледаме с очите си ние го виждаме,
а как то действа е за нас загадка и нещо недостижимо.
Когато живеем живота си, той е като състезание – умовете ни
са притеснени и завладяни и ставаме депресирани и
трябва да се измъкнем да си починем.
Но имаме понякога и моменти на съвършенство
и в тези моменти се чудим как въобще животът ни се е струвал
труден.
Тогава смятаме, че най-накрая сме тръгнали по правилната пътека и че
вече няма да се разколебаем или провалим.
Напълно сме убедени, че сме намерили решението и тогава
моментът свършва.

Моментите на съзнатост не са пълна съзнатост,
точно както моментите на слепота не са напълно лишени от поглед.
В моменти на заслепеност, когато срещнем някого,
когото добре познаваме,
той ни изглежда почти неразпознаваем,
а човек дори и на себе си изглежда чужд.
Тези състояния на ума лесно се подминават и
се забравят,
макар че моментите на поразителна съзнатост никога не се забравят.
Да се стремиш към съзнанието за съвършенство в ума е
да живееш вътрешен живот.

Не е необходимо художникът да живее вътрешен живот.
Необходимо е само той да разпознава вдъхновението и да
го изобразява.
Нашите изображения на вдъхновението далеч не са съвършени
защото съвършенството е недостъпно и непостижимо.
Моментите на съзнание за съвършенство и на вдъхновение си приличат
обаче вдъхновението е често насока за действие.
Много хора вярват, че ако са в тон със съдбата, техните
вдъхновения ще ги отведат към това, което искат и от което се нуждаят.
Но вдъхновението е всъщност само напътствие към следващото нещо
и може да бъде онова, което наричаме успех или провал.
Лошите картини трябва да бъдат нарисувани
и за художника те са по-ценни от онези картини,
които по-късно ще бъдат изложени пред публика.

Творбата на изкуството е успешна, когато в нея присъства
намек за съвършенство –
и при най-малкия намек... творбата оживява.
Животът на творбата зависи от зрителя, според неговото
собствено съзнание за съвършенство и вдъхновение.
Някой да откликне на творбата не е дълг на художника.
Да се чувства самоуверен и успешен не е в природата на художника.
Да се чувства недостатъчен,
да изпитва разочарование и чувството на поражение, чакайки
вдъхновение
е естествено състояние на художника.
Затова хвалебствията карат повечето художници да се чувстват неудобно.
Те не могат да си припишат вдъхновението,
защото ние можем да виждаме съвършено, но не можем да творим съвършено.
Много художници живеят сред хората без това да всява смут в ума им,
други обаче имат нужда да живеят вътрешния опит на ума си, самотен
начин на живот.

agnes-martin-2

***

В най-добрите си моменти си мисля „Животът ме подмина” и съм доволна.

Иска ми се идеята за време да се изтече от клетките ми и да ме остави спокойна на този бряг.

Превод от английски Олга Николова.

 

Обратно към съдържанието на броя.

Прочети "Да пишем за природата" на Тед Хюз.

Прочети "Лястовицата" на Георги Маринов.