Стачката на кръчмарите

напоследък започвам в главата си всяко изречение със “знаеш ли?”
“знаеш ли?”
през подлезите спирките тролеите локвите сергиите цветята
“знаеш ли?”
завих току що на петте кьошета с изречение в главата жълтите таксита
синьото на куките белите им астри правят нещо като сметанова торта
с лимони и сини сливи
“знаеш ли?”
прозорците прането панелките храстите градинките трамваите шума завоя
малките звездички в локвите пичовете със семките по спирките ми казват
– знаеш ли знаеш ли колко време те мислим?
цветарката с панделките китайците с клечките кебапчетата с найлона
знаеш ли от колко време те мислим знаеш ли че ни няма без теб
нито един влак няма да дойде самолет няма да кацне вятър няма да мине
през площада капки дъжд ще завиват и ще бягат от тука защото няма върху кой
да положат мокрите си лапи
тук вече кръчмарите стачкуват – ще умрем на поста си, брато.
знаеше ли ги всичките тези неща? без тебе света не работи.

 

исках да кажа…

внимателно в редичка изречения
според мен в чудесно настроение
ги пуснах те пък скачат хората да хапят
подреждах ги във форма за любов
отварям им вратата и те тичат
в движение заемат форма на стрела и брадва, чук, греда и едва успявам да отскоча
да не ме прегазят блъскат се в дървета и приятели
стой така – ми вика фотографа – ей това като удари падат всичките листа
стой отдолу да те снимам както падат върху тебе, че стои добре
листа и паднали от хората неща като обувки, целувки, малки извинения с надписче
шалове и ръкавици и още от листата и чанти, запалки, общи неща
а аз не знам какво да правя
стоя си

 

Как ми се пуши само

как ми се пуши само
митохондрийно
отвътре
как ми се пуши
до сахара в очите
до гърлени съгласни
а как ми се пише? аморе?
натискам натискам по листа разкъсвам
извличам от шока думички
кръвоспирам
как ми се пише
с бинокъл
по поляни с инсекти
юни, дефекти
покривам
слънцето с пръст
държа го в ръце
паля
издишам
защото как ми се пуши само
до клетъчно ниво
до кучешките зъби
до блясък
както блести дъждовно завоя
махам с ръце
капя се
дюнери сос по яката
зад ъгъла смешки
скъсани (претенциозно) листа от тефтера
изчакват да ги погледна формират
карета, танцуват в прахта
подскачаме заедно с дюнера
горе горе горе нагоре
писта топола пази се
пише ми се
на кутията от цигари драскам “аморе”
голем писател си баце
целувам и хвърлям нагоре.

 

Температурно

Единствената разлика е между един и пет часа

Между един и пет часа е тридесет и пет градуса

През останалото време е тридесет и три … плюс минус пет

И не вали

И не е вярно че не гледам ТИ ВИ щото всички викат аз не гледам нали

Вечерта е просто гореща тъмнина за разлика от горещата светлина през деня но сенките правят илюзията да изглежда хладно и не толкова мръсно освен под лампите където си е мръсно както през деня.  Къде е любовта? Опа как започнахме с отскок – щото нали е поетична вечер и трябва да намесим любовта по некое време.. и телевизията за да има контраст

Тия пак пържат риба на балкона, е как не ги е срам? Отидете в Крит, в Елунда там ще ви пържат риба без на мен да ми мирише ебаси.  Ще отидеш ама е по 300 евро на вечер мръсен рибопържецо ти. Колко часа стана а още е тридесет и три

Температурната крива е права и сочи право нагоре към ада. Юсеин Болт. Влизам и излизам от хладилника, влизам и излизам копая за бира последни залежи блестящи диаманти влизам излизам поне 10 пъти. Как се викаше това дето правиш едно нещо много пъти като ритуал? Като оня шашавия по телевизията? Монк. Щото аз гледам телевизия за разлика от всички дето викат аз не гледам нали щото…

Обсесивно компулсивно разстройство – повтаряш някакво действие което те успокоява. Ма не ме успокоява. Това е от температурата. Аз му викам добър ден и после се чудех какво да му кажа защото не исках да започвам разговора с „абе що не взема аз да ти еба майката“ и стигнах само до добър ден и го ударих с глава в носа. Когато е по-висок е ок. Не удряйте по ниски с глава в носа защото ще улучите или челото или темето и ще ви е тъпо и ще ви боли. А другия го ударих с ръка – някъде към челото щото се наведе – тъпо тъпо не удряйте с ръка в главата освен ако не сте чели менюъла. За това го удрях в слънчевия сплит и повтарях. Обсесивно  туп, компулсивно туп, разстройство туп. Повторението на действия като ритуал успокоява. В тая жега нищо не е както трябва когато е тъмно би трябвало да е студено а не да налагам някакви хора зад блока дето слушат кофти музика на кофти джиесем с ония малки дрънчащи тонколонки. Вземете си голям касетофон като през осемдесетте,  мърлячи. Лед. Ох. Ох ами. От кога не си практикувал. И само по филмите като ритнеш паднал човек в главата той се мятка на три метра. В наистинато не се мятка а и не трябва да си с кецове – боли. Въобще боя боли. Просто едната страна остава права накрая. При тридесет и пет градуса държиш деветдесет отвесно – симпли бютифъл.

До къде стигнахме с любовта? А? Явно е на море. От морето викат не. На планина ще да е. Обадих се на Мусала и викат – съкратиха ни бюджета нямаме пари да наблюдаваме любовта сега само мерим температурата и дъждовете. Явно имаме проблем. И какво правим ако някой наистина иска да потърси любовта? На Мусала? Между другото по телевизията казаха, че английски учени са установили точната формула на любовта, обаче ако е като формулата за идеалното паркиране ебем ти учените. Още не съм си сменил задната броня след перфектното ми от аналитична гледна точка паркиране. Въобще склонен съм да мисля, че любовта ще се върне есента когато няма нужда да се крием в хладилниците си. Между тридесет и три и тридесет и пет градуса не работи. Колкото и да удряш. Колкото пъти да включиш и изключиш лампата, колкото пъти да отвориш и затвориш вратата на хладилника да отвориш или затвориш бирата.. това беше за да ви проверя – никой не възрази, че затварям бирата.. значи хич не внимавате. Нали? Колкото пъти да го удариш в слънчевия сплит любов няма да получиш защото навън е тридесет и пет по целзий и недей да й звъниш като се напиеш.

 

Номерът на китайката

Гледам как се отдалечаваш, както се вика номера ти гледам. Номерът на китайката гледам. Зайчето гледам с куфарите в купето. Как се отдалечаваш. И то не от утре. Не от морето, не от ментата. От мен значи се отдалечаваш. По-малка ставаш. По-висока беше, помня. С токчета ли? Не знам. По-тиха ставаш. Като сериал от съседният апартамент:

– Тя ви лъже дон Диего. Тази ужасна жена!

– Няма да позволя да говорите така за доня Изабела.

Все по-оцветена ставаш. Номерът на китайката се губи в мъглата. Стопове. Допълвам по памет. Ключодържател с дрънкулка, една смешна гривна и 318 вида различни целувки, два вида изхъмквания. Почти не могат вече да се различат от разстоянието. Надигам се на пръсти. Дали да не махна с ръка? Няма смисъл. Вдигам я наполовина и я оставям така за всеки случай. Зайчето влачи куфара по перона. Ръката се спуска като атакуваща кобра, вади цигара, пали, прибира запалка, цигари, тръсва и застава във въздуха. Оглеждам се никой не можа да го види – толкова съм бърз. Отдалечаваш се, гледам. Няма да обясняваме по сто пъти, въпреки че е чудесно. Трябва да си била на токчета преди. Наистина си по-ниска. И усмивката ти някак… всъщност не се вижда оттук само се усеща. Като земетресението дето кара кучетата да вият. Усеща се де. Усмивката искам да кажа. Значи това бил номерът на китайката – да гледаш как се отдалечават и стават малки. Хитро. Сигурно е с някакви оптически трикове. Зайчето не може да качи куфара във вагона. Изморих се ужасно, ти се отдалечи ужасно. Ръката ми виси във въздуха кръжи с цигарата и няма къде да кацне. Преди обикновено кацаше на рамото ти. Нищо де, ще свърши цигарата и ще се наложи да кацне. Няма да махам щото не е куул. Само леко движа пръст. Зайчето изпуска куфара на перона. Отваря се. От куфара падат части от зайката увити във рекламни брошури от била кауфланд и лидъл. Дойде полиция. Вече едва те виждам. Китайката също хвана нанякъде. Само усмивката ти още се усеща като земетресение което кара кучетата да вият а хората да умират 40 часа под срутените сгради. Сигурен съм, че беше по-висока…