Нищо повече от въртоп на атоми,
поставена в кожен калъф хармоника;
нищо повече от устройство за четене
и чатене, хлабаво скрепен модел
на експериментално същество
с ларинкс и фаринкс, с диафрагма
и диетични увлечения,
натъпкано с грешки, наместо с дреп;
нищо повече от пазаруващ
на дребно и едро клиент,
пристрастен към скъпа технология
и евтина музика; нищо повече
от рециклирани възприятия
и подложени на вулканизация илюзии,
притиснат между две дати,
като листа в хербарий,
ендемичен по същество – расте
в точно определен страничен ръкав
на Млечните пътища,
поддържани с известна меланхолия
от свещените крави – просто човек,
даже прост, като ехо на самия себе си
(говорът му не се разбира
и Вавилон е само оправдание
за нарушената хармония със думите) –
ако Бог го срещне, няма да го познае
и ще остане тъжен.

butterfly

 

КРАСИВИТЕ ДУМИ

Гледаме филм с майка –
спокоен и даже муден наратив,
в който средно мрачна жена
се опитва да излезе наглава
с обикновени престъпници.
Трудна работа.
Подкрепям се с круша
и си мисля за Херодотовите меланхлайни.
Защо чернодрешковци
и защо гети, гепиди и савромати в едно ?
Но мама се вълнува
от тъпия живот на кльощавата жена от филма,
слизаща все по-ниско в ъндърграунда.
По време на рекламите излизам на балкона
и запалвам цигара.
Венера отдавна е отплавала отвъд хоризонта
и небето ръкомаха в различни посоки.
За всеки случай държа под око Уитман
и други ориентири,
но явно вече са свършили всички успокоителни,
всички женски, хитри похвати,
мъжествено представяни през 20 минути.
Връщам се точно навреме –
действието все така едва крета,
направо се спотура от невъзможност
да надскочи образцовата скука.
По някое време лошият избълва
тържествена злостна тирада.
„Какви грозни думи!“ – каза мама
и отиде да си сипе мляко.
С чиста съвест се качвам в таванската си стая,
все така разколебана между Херодот и Уитман
и внезапно осъзнавам: думите, красивите думи,
всичките са у мама.

butterfly2-3

 

ТЪЖНИЯТ ОРКЕСТЪР

Лирическият ми герой е плюл на всяка дефиниция
и хайдутува из последните дъбрави –
езикът му от клек и клей направен, горчив е
в дълбоката тъга на радостта ми.
Преследван като в никой век,
до Кордилерите прескача чак –
да се спаси от евтините разпродажби,
от наснованите със лекота
и на метраж продавани по панаирите
най-нови правила. Принуден е горкият
ръст да мери с Марко Прилепчанин,
с триглавата ламя,
запряла девет кладенци
и други девет пуснала
в деретата на опустяващата памет.
До скоро викаше със цяло гърло –
плачът му в нощите кънтеше,
като мълния.
По улиците спираше случайни минувачи
и към небето ги подхвърляше –
да им напомни, че летежът е
въпрос на мяра в скепсиса.
Сега лирическият ми герой
е стиснал устни, като флейта
в опус 105-ти.
А аз съм натъженият оркестър.