Любомир Терзиев

Микеланджело, „Леда и лебедът“ (1520г.)

Първо се ядосах.
Все пак съм бог.

Как така ще ме рисува лебед с тази Леда?
Ако беше ме повикал, Микеланджело,
щях да се престоря на каквото си реша
и да ти кажа.
Моята Леда не че изглеждаше
като по-късните поп икони
но с повече извивки някак беше надарена
(виж девойките от гръцката урна
която после ще възпее късният езичник Кийтс).

Лека полека разбрах.
Понякога и боговете мислят.

Защо ще ме пита?
Откакто Христос ме измести
аз съм гръмовержец поразен от мълния
и най-много да послужа
на някой ренесансов художник
да възроди идеала за човека
от античността
и прочее бълвоч.

Защо пък тялото, си рекох, да е пред идеята?!
Микеланджело е прав:
лебедът на който се престорих е безполов
(женствена шия с мъжки генезис)
и така по еднаквост се вписва
в хармонична прегръдка
с безполова Леда
(жена с мускулатурата на мъж).

Повече си падам по онази Леда
от рисунката на Рафаело
и от мадоните му
няма как да се откажа
но признавам
Микелеанджело прокарва
имиджа ми в бъдещето
след изчерпаната революция:
политически коректен лебед
позамазва образа на бика мачист.

Прочети Песен 13 на Катул. 

Обратно към съдържанието на броя.