Златомир Златанов

158.2000##S

Кой ще мисли сега вместо мен, кой ще усеща?
Прекратих наблюдение и
над един амбициозен проект,
прекратих нездравословното бдение
в този стих.
Между тенденция и стерилност
изопаченото ми съзнание неистово изкипя
в някакъв инфлационен модел.
На всички простих,
за спестеното и неопростеното заплатих
и престанах да мисля за предела
като за не-предел.
О, този котел
с човешка плът! И теоремата на Гьодел,
която не знае какво е отвъд…
Както в сън, осезание нескрепено от думи,
дълбоко в неречевата част на съзнание,
усещах хора и зад тях други хора
в една враждебна теория за групи и множества,
от която няма измъкване.
Кой ще мисли за мен, кой ще усеща,
кой до мен на тротоара е долепен?
Но кой над мен е въздигнат и кой сразен?
Аз си мислех за пътя като за не-път
и по ръба на котела съзрях червеи как пълзят,
но още по-хищното самоизяждане вътре ме отврати.
И се изплаших до смърт,
без страхът докрай да ме умъртви
в своя крах. Неистински страх.
Стъпвайки леко, дишайки леко,
това момиче защо се настанява в очите ми?
Тя ще изпълни бляна на други години.
Верижката на глезена ѝ отмерва с екот
заробващи химни.
Аз разбирах, с мене е свършено
като поет, като мъж,
но защо пожелах да я зърна още веднъж,
как заличава тълпата от горделивия си овал
със сключени прояснени черти…
Сред виновни и оневинени,
сред избраници и сломени,
потопени в неясно договорен морал,
аз не съм повече аз, ти не си ти.
Ще престана да желая, каквото съм пожелал
и ще престъпя без жал
раз-вратните градски врати.
София, защо ми показваш своите дъщери?
Над града пада глазурен смог
вместо предразсветни зори
и Агнецът Божи, излязъл от алхимическо чистене,
нима в чистия огън гори?
Той ще протръби ли благовещение,
кой ще мисли за нея и мен,
кой ще бъде посочен и отделен?
Но кой ще превърне земните догми и цели
в спасение?
Под семиотичните зодиаци,
където недоразумението никога не залязва,
под съзвездия от знаци
нека, който чуе ангелската тръба
и си внуши, че притежава съдба,
който наказва и който бъде наказан,
нека усети внезапния мраз, сковаващ гърба
откъм едно друго благовещение.
И нека помисли за спасението
като за не-спасение.
Стъпвайки леко, дишайки леко,
тя имаше верижка на левия глезен –
метонимия на окови в неосезаемо робство
и римувана реч.
Нека хоризонтът изсвисти и се продъни далеко,
Агнецът нека пожъне любов
с развъртян меч.
Похотливи мъже, завоеватели и законодатели,
мъдреци, обременени с идеологеми и митологеми!
Блудници на Вавилон и Сион,
апокалиптични жени на Йерусалим!
Между свян и изкушение,
самодоволство и ожесточение,
в изкусно спрежение на опозиции
кой броди сред вас неутешим,
какво съм правил през всичкото време,
нима съм запълнил своя час със своята част
от изваяна страст,
нима поне в един миг съм бил герой?
Този вой нека свърши в покой,
нека бъде свършено с мен.
С верижка на глезена
момичето не прие моята вест,
не усетихме благодатта на посоката
в застинал прогрес
Аз не бях аз. Не бях този зов,
в който означавано и означаващо
любвеобилно
се сляха с любов в любовта.
Нека бъде свършено с мойта любов.


Прочети увода към „Романският дух“ на Езра Паунд. 

Обратно към съдържанието на броя.