Генчо Стайнов (1884-1966) е предприемач, общественик, художник и фотограф. Стоеви офицер по време на Балканската и Междусъюзническата война. Писмата му, издадени през 1964г. от Военно издателство и през 2009 от „Издателско ателие Аб“ под заглавието „Писма от Одрин“, са сред най-ярките и вълнуващи свидетелства от войната. 

Всички илюстрации са рисунки на Владимир Димитров – Майстора.

 

majstora-2-1-1

 

15. X. 1912г.

Райна,

Първата вечер на път за Димотика летящият ни отряд трябваше да пренощува в едно гръцко село отвъд Арда. С команда от няколко войника ме изпратиха от дружината напред до селото, за да определя квартири за ротите и офицерите. Къщите се огледваха и с тебешир по вратите се пишеше от коя рота колко войника ще пренощуват. Валеше ситен дъжд, а кал – лепкава до колене. Виждам една по-солидна, старинна къща с кръст от вар върху вратата. Знак, който имаха всички християнски къщи. Външна стълба водеше към тази врата. Изкачихме се по стълбата. Много труд употребих да очистя с една тресчица ботушите си от лепкавата кал. Почуках – никакъв отговор. Почуках по-силно втори и трети път, най-сетне вратата се отвори и на вратата застана стара селянка гъркиня – смутена, пребледняла. Влязохме. Обширна стая, нисък дъсчен таван с почернели от времето греди. От светлината на единственото малко прозорче се виждаха по стените куки, на които висяха калайдисани медници. По полиците – бакърени тенджери, сахани и глинена посуда.

– Други стаи нямате ли?

– Няма! – Но нали съм любопитен за разни носии и шевици – моята етнографска страст – почнах да побутвам тук-там натрупаните дрехи. Гледам на една от стените виси хубава шарена черга. Аз я опипах и дръпнах края ѝ към светлината. Чергата се свлече и зад нея се очерта малка врата от почерняло от времето дърво. Блъснах, вратата – затворена. В миг старата жена се втурна, застана пред вратата с разперени ръце и запищя:

– Не, не, не отваряй!

Тази яростна защита на малката врата ме озадачи. Какво ли има вътре? Изтласках пищящата жена встрани, а войниците ми с приклади заблъскаха вратата. След няколко удара тя изтрещя и цяла се разтвори. Каква беше моята изненада. Стаята, не по-малка от другата, по земята насядали плътно една до друга 40-50 млади момичета-девици с изплашени лица. Тук били събрани и скрити всички моми от селото. При слабата светлина на единственото прозорче огледах една минута тия хубави момичета в пъстри селски носии и шевичени ризи. Протворих вратата и потупах старата жена по рамото:

– Бъди спокойна за твоите момичета, ние българите не ядем хора!

Определих тази квартира за мене и ротния ми командир. Тръгнах с командата си да пресрещна дружината. Тя пристигна в селото късно вечерта. Рапортувах на дружинния командир за разквартируването.

– Разквартируването става безпредметно, подпоручик. Дружината ще излезе на височините на източния край на селото и ще окопава. – Тази новина сломи уморените войници. Те се надяваха в този дъжд на почивка под покрив, а то какво излезе? Няма що – война! Ротните командири поведоха ротите си към посочените участъци. Войниците газеха бавно, уморено лепкавата кал с наведени глави. Под ръмежа на дъжда взводовете се строиха и очертаха линиите на окопите. Пушките поставиха на пирамиди и с малките лопатки задълбаха мократа земя. Към полунощ окопите бяха готови. Сега следваше мръзненето на дъжда.

– Да накладем огън отзад в долчинката? Командирът разрешава, но няма дърва. Няма нужда, ще накладем огън и без дърва!

Разшетаха се войниците из стърнището и насъбраха стъбла от бурени, клечоци, слама от пожънатите ниви. Всичко трупаха и стана голям куп. Разпериха платнище и под платнището с кремък и огнево запалиха малки сламчици. Духаха, затуляха с длани малкото пламъче от вятъра. Слагаха отгорe нови сламчици. Малкото пламъче се бореше отчаяно с мокротата на сламките и най-сетне надделя. Пламна голям огън. Махнаха платнището и трупаха клечоци. Около буйния огън войниците прекараха нощта. От този огън накладоха втори и трети. Много войници, завити под платнищата си, спяха около огъня. Така спах и аз.

На сутринта пак на път. Окопите напразно копахме. Никакъв враг не ни обезпокои. Днес само вятър без дъжд, крачим по калния път към Димотика.

Във войната походите са по-тежки от сраженията.

 

23. Х. 1912г.

Мила Райна,

Пиша ти в деня на тригодишнината от нашия годеж. Далеч от тебе, от топлото огнище, всред воя на гранатите и пъплежа на бежанците, аз си спомням за нашия щастлив живот тия три години. В раздяла е съдено сега нам да празнуваме тая тригодишнина и вместо весела музика и танци над полетата на Мараш летят гранатите, изригвани из челичените гърла на крепостните оръдия. Митральозите и пушките свирят на ръченица. Боят клокочи в адски вой, а студеният дъжд измива раните на падналите.

Из лагерите викат ура и свирят музики в чест на нанесените врагу победи. Поповете четат молитви за падналите храбри български войници, а аз днес, само далечен зрител на тези големи сражения свит нейде, запазен от вятъра и дъжда, размишлявам за живота, за философията на битието, за най-голямото противоречие на съвременната култура, наречено „модерна война“. И като следя отдалеч адския рев на страшната канонада, очите ми се пълнят със сълзи. Аз оплаквам това „умно и културно човечество“, което всичко друго може да прави и урежда, но не и с мир да урежда своите отношения.

Колко грозна е войната. Към небето заедно с плачовете на нещастниците се носят и пламъците на десетки горящи села. Там, гдето селата останат неопожарени, нуждите на стотиците хиляди войници да ядат – унищожават, изяждат всичко и оставят в глад населението.

Хиляди бежанци кръстосват пътищата голи и боси. Други хищници, за сметка на нещастието на своите съседи, се впускат в кражби – яма. След бежанците отиват в напуснатите села ямаджиите и отнасят всичко: храна, добитък, покъщнина, а след това опожаряват. Нашите нерви се вече притъпиха. Вече със спокойствие гледаме и посрещаме всички тия ужаси. Гърмежите и свистенето на куршумите не ни стряскат повече от бръмченето на една оса. Ранените и труповете на убитите не ни ужасяват. За нас всичко стана, тъй да се каже, в реда на нещата! Но войната си е война!

И тъй, разделени от пламъците на опожарените хоризонти, тебе и нашата малка дъщеричка поздравявам и целувам.

 

Около Карталтепе, 24. Х. 1912г.

Райна,

Война! „A la guèrre comme à la guèrre“, както казват французите. Здрав съм и прекарваме добре. Дружината напоследък се занимава с овчарлък. По обширните мери въоръжени войници пасат около 3500 овце и 500 свине. От месо повече няма. Но то няколко дни се е свършила солта, а това е много неприятно. Без сол нищо не става. Понтонният мост на Арда е отвлечен от наводнението и докато се направи наново моста, сме откъснати от нашия тип и от всякакво снабдяване. При това нашият офицерски багаж остана отвъд реката и спим на открито без палатки като овчари, без завивки. Но времето е топло и понасяме.

Едно село Татаркьой, на юг от Одрин, жителите му избягали. Ограбено и запустяло то представлява много тъжна гледка. Няколко запалени къщи издигат пушек до небето. Улиците, посипани с разхвърлена храна: царевица, жито, сусам, памук – остатъци от алчен грабеж – яма на околното население. Домовете разтворени, покъщнината разфичкана: брашно, дрипи, слама, счупени гърнета, парчета стъкла и пр. – всичко това, размесено в безпорядък, изпълва подовете на стаите и дворовете. Ракли разтворени, тавани разручкани. Еднички обитатели на запустялото село са подплашени котки, които шарят по таваните, и изгладнели кучета, които жално лаят около запустелите дворове.

Всичко това прави тъжно впечатление и там се крие ужасът на войната. С пот събираната златна храна и покъщнина. Всичко това се разсипва, изгаря, изчезва или изяжда най-лакомо, безсмислено, безжалостно. А забягналите стопани скитат нейде далеч по чужди села: голи, боси, гладни, с малки деца и немощни старци, без покрив над главите си. Нали същото е било и с нашите родители по време на руско-турската война? Те забягнали само с една торба на гърба и с малки деца на ръцете през Балкана, като изоставяли всичко за разграбване от турците в града… Тъй, Райна, това е то войната…

 

27. Х. 1912г.

Райна,

Храбро се сражавахме и победихме! Здрав съм и бодър.

Вчера в почивка празнувахме Димитровден. Днес също почиваме. Изглежда, че все тъй ще почиваме.

Времето омекна. Спим на полето.

Поздрав на тебе и малката

majstora-3

Бивак при с. Емерлий, 1. XI. 1912г.

Миличка,

Мнозина, когато влизат в сражение, се кръстят и молят богу да ги запази живи, а аз винаги в такива минути изваждам малкото портретче, гдето трима с малкото Бонче сме събрали главите си, доближавам го до устните си и шепна: „Милички мои, за вашата чиста обич, за разцвета на вашата китна младост аз искам да остана жив, да ви видя пак и нашата троица още един път да си събере главите близко една до друга, засмени и обладани от най-чиста радост!“ – Това е моята молитва.

Днес е нашият празник – тригодишнината от нашата венчавка, когато хризантеми красяха нашите глави. Днес, мило дете, вместо хризантеми около мене свистят куршуми и с адски рев се пръскат шрапнели и гранати. А под твоето чело може би се леят горещи сълзи от неспокоен блян и черно съмнение може би гризе душата ти. Тъй е било съдено нам да празнуваме нашите семейни празници. Днес в едно изгорено и запустяло село намерих ружи – дребни хризантеми. С тях обкичих бутониерата си. Гледах ги, съзерцавах ги и си мислех за тебе и нашето Бонче.

Завчера след едно адско сражение прекарахме нощта на позициите. Валеше ситен дъжд и духаше влажен южен вятър. Аз съм заспал в калта между моите войници, притиснати един към друг. Влагата ме сгряваше като компрес. Сънувах, че изведох войниците си и ги настаних в една близка къща на сушина. Двуетажна къща с големи коридори, в които налягаха войниците, а аз влязох в една приятно затоплена стая, гдето ме чакаше ти. Изсуших се и когато трябваше да легнем да спим, грубо ме сръгаха. Ставайте, г-н подпоручик, тръгваме за бивака! И ние закрачихме пак през локви и кал в мрачината по пустото поле. Влажният вятър пронизваше дрехите ни, обрулваше лицата ни. Ботушите ни натежаваха от полепналата глинеста кал. Ритвах силно, калта се отлепваше и отхвръкваше напред. Ботушите за една-две минути олекваха и после пак натежаваха от наслоената глина със слама. Мъчно вървяхме, но най-сетне достигнахме бивака си. Там накладохме огън и се сушихме. Спим в малки палатки, направени от две войнишки платнища, върху купчина сухо сено за постилка и завивка. Нашият багаж, моят топъл спален чувал, остана отвъд Арда. Ние тук близо една седмица сме всекидневно в жестоки сражения с турците. Един полк сме срещу техни три полка и, разбира се, въпреки нашата малочисленост винаги ги отблъскваме. Те ни безпокоят, защото знаят, че мостът на Арда е отвлечен и че не може да ни дойде никаква помощ. Обаче вчера направиха нов понтонен мост и цяла сръбска бригада дойде да ни замести. Сега ние си отпочиваме от седемдневни непрекъснати боеве.

Въпреки всички ужаси на сраженията, лошото време и лишенията аз съм жив и здрав. Новините за бързите наши победи към Цариград и Македония ме карат да мисля, че скоро ще свърши войната, тази нечовешка касапница, и че жив и здрав ще се върна скоро при тебе.

Сърбите ни заместват, но турците едва ли вече ще се опитат да нападнат, като разберат, че мостът е поправен и помощ е дошла. Сърбите няма да могат да вкусят от ужасите на сраженията, които понесохме.

И тъй, мила моя, за нашия празник – тригодишнината от нашата венчавка – целувам хубавата ти устица, която в този момент може би шепти молитва за моето здраве. Целувам и просълзените ти очи.

majstora-5-1