Джон Кийтс

Красивото завинаги е радост:
то не умира, не ще изчезне като нас;
нараства вечно прелестта му. Красивото
е тих подслон – и носи сладък сън,
спокойно дишане и здраве. И затова
отново всяка сутрин сплитаме венец,
с цветя да увенчаем единството си
със земята – дори над нас когато тегне
отчаяние, когато нечовешка рядкост е
да срещнеш благородство, във черни дни,
в най-тежките и болни часове на нашто
лутане –  красивото ще вдигне пак
покрова от духа ни. То може да е слънцето,
луната, кичесто дърво, простряло блага
сянка за стадото по пладне; нарцис жълт
сред своя свят зелен; поточе светлоструйно
под куполи от клони, летем търсещо
прохлада; насред гората –  храсталак,
изпъстрен със ухайни рози; и също
на нечия съдба величието в древността,
въображението ни както я рисува;
и всички чудни песни, чути и нечути:
фонтан несекващ, от чийто ръб в небето
над нас се лее вечността.

 

Рисунката е на Джон Ръскин.
Превод от английски Олга Николова.

 

Горният превод има за цел да предаде мисълта на Кийтс, наподобявайки съвсем бегло изключително изящната стихотворна форма на оригинала. С други думи, целта му е да бъде помагало и подстъп към оригинала. Формата на английски вплита две „мелодии“ – тази на римите и тази на изреченията. Литературният термин е анжамбман. Да се чете според пунктуацията, а не според краестишията, но с ухо отворено за римите. Откъсът е от поемата „Ендимион“. До началото на 20-ти век в англоезичния свят цари идеята, че големият поет трябва да докаже майсторството си с написването на дълга поема. 

 

A thing of beauty is a joy for ever:
Its loveliness increases; it will never
Pass into nothingness; but still will keep
A bower quiet for us, and a sleep
Full of sweet dreams, and health, and quiet breathing.
Therefore, on every morrow, are we wreathing
A flowery band to bind us to the earth,
Spite of despondence, of the inhuman dearth
Of noble natures, of the gloomy days,
Of all the unhealthy and o’er-darkened ways
Made for our searching: yes, in spite of all,
Some shape of beauty moves away the pall
From our dark spirits. Such the sun, the moon,
Trees old, and young, sprouting a shady boon
For simple sheep; and such are daffodils
With the green world they live in; and clear rills
That for themselves a cooling covert make
‘Gainst the hot season; the mid-forest brake,
Rich with a sprinkling of fair musk-rose blooms:
And such too is the grandeur of the dooms
We have imagined for the mighty dead;
All lovely tales that we have heard or read:
An endless fountain of immortal drink,
Pouring unto us from the heaven’s brink.

 

Прочети „За ‘поетическия’ език: смисловото ударение“ на Олга Николова.