Ламцадрица

Рада Барутска

Някои от читателите ни може би вече знаят, че още в началото на лятото от „скандалната“ – предимно с вайкането си по онлайн кьошетата – „Нова социална поезия“ се отлюспи нещо, наречено „Нова асоциална поезия“ или НАП. Какво по-поетично от лекото напомняне за един друг свят в акронима, ефирно като крайморски бриз по бузите на данъчен инспектор?

Но като стана дума за нови периодични издания, длъжни сме да отбележим, че българският читател на нова и най-нова поезия няма от какво да се оплаче. Допреди година всички трябваше да се задоволяваме със старите издания, които не са мръднали като форма и съдържание от десетина, а вероятно и повече години – „ЛитерНет“, „Факел“, „Литературен клуб“, „Кръстопът“ (О, г-н Дишев! Не очаквахме да ви видим отново тук. Страдате ли за изгубения Барабалски венец?) и „Литературен свят“. Освен тях, разбира се, от време на време, с бързо отмираща надежда, човек посягаше към академично умъртвения „Литературен вестник“. После се появиха „НО поезия“ и „Е-същност“ (смелост се иска за такова име!) – истински новатори, заедно с ЛВ, в налагането на неграмотността, като най-висша ценност в поезията. Но ето че, благодарение на прочутия скандал в ЛВ от миналата година, както и на опортюнизма на неколцина псевдо-поети, за нула време в литературната ни пустош се появиха още няколко пясъчни насипа – споменатите вече „Нова социална поезия“ и „Нова асоциална поезия“, „Свободно поетическо общество“ и превърнатия (дали?) в списание блог на Едвин Сугарев – „Свободата“. Какво богатство и разнообразие!

И това не е всичко! В покрайнините на този ах-тъй-поетичен пейзаж от литературни образувания се появиха десетки, дори стотици, други пясъчни дюнички – тоест, лични блогове за поезия и самиздати, радващи се на небивал успех. Първите, за които чухме, бяха Любомиров, Трендафилов и компания, но сега списъкът е просто безкраен (Мартин Стратиев, Любел Дякоf, Лили Йовнова, Николай Владимиров, Росен Карамфилов, Любо Костадинов…) – и също толкова безкрайно е еднообразието им.

Всъщност, интересното е, че тези невръстни по години и по ум поети имат своя еквивалент сред пенсионерската поетическа общност около „Литературен свят“ и СБП. Достатъчно е да потърсите страници за поезия във Фейсбук. Има една основна разлика обаче. Докато младите, освен за любов, пишат и за пушенето на цигари (има ли някой, който да не е написал поне едно стихотворение за виещия се еротичен цигарен дим?), то възстарите, освен за любов, пишат и за пиенето на вино. Логично. На едните моделът е по-новата поп музика, на другите – естрадата от тяхната младост. С други думи, моделът е един и същ.

Целта в тази поетическа игра – да я наречем „Вижте ме-е-е-е!“ – е всеки играч възможно най-много да заприлича на всеки друг, като повтаря клишетата и преработва стари и познати теми до пълно умопомрачение – но нали стиховете са „от сърце“, нищо че главата  е изпаднала в несвяст. Това е важното –  следвай сърцето!

С упорито подражателство поетът най-накрая може и да се добере до така бленувания от него статут на кумир, опитвайки се да превърне целия свят в огледалцето на мащехата на Снежанка. Проблемът е, че междувременно, той съвсем ще се е изпразнил от съдържание, или както се казва – ще е напълно изкуфял. А тогава, току-виж,  този незабравим стих (на Спаска Гацева)  може да се окаже пророчески:

Поетът строполи се като песен.

[Неизпята, но пък тежка!]

Не можем да се въздържим, драги читатели, да не споделим още няколко реда от Спаска Гацева, които ни се струват много подходящи в случая:

Отминаха,
под мишниците с флейти,
разнежените дни.
Боля. Боли.

Нужно ли е да казваме каквото и да било повече? Спаска Гацева го е казала: Боля. Боли. Боля-боли и ще боли. Нали, поетченца, кумирчетата на мама? (Не визираме Трендафилов-син или които да било други синчета и щерки на майките и татковците си.) Да не кажете после, че никой не ви е предупредил и не ви е казал директно, че това са глупости и то от най-нисък ранг.  И че ако искате да се занимавате със словесно изкуство, то най-напред трябва да престанете да си удряте ръцете с инструментите на граматиката, докато се опитвате да забиете най-прост пирон, тоест, трябва да ги овладеете, и евентуално да разширите речника си отвъд елементарното  ниво. А после би било хубаво да притежавате и някакъв талант, различен от този на папагала.

Като стана дума за екзотични животни… А! – г-н Дишев! Пак ли Вие? Още ли разпространявате неверни слухове за нашите редактори? Внимавайте – жлъчта не е шега работа, избива навън в една… как да я наречем… – белезникавост!

Та като стана дума за екзотика, драги читатели – опитахме се да намерим нещо оригинално и свежо във всичките по-нови издания за литература. Уви!  Оказва се, че разликата между „Нова социална поезия“ и „Нова асоциална поезия“, освен едната буква – а! – е почти незабележима. Така в НСП начело се мъдри, например, следното нещо на Султан Ангелов:

Не ѝ разбирам аз на любовта
и в любов не мога да се обяснявам.

Влюбя ли се – точка – това е
сърцето ми – цялото в пристъпи
свива стомаха на кълбо.

Губя ума и дума. Ставам непохватен.
Така се влюбвам аз – без думи,
защото на думи всички могат,
друго е в диаграфмата да плуват пеперуди.

Авторът тук си признава още в началото, че не се справя особено добре с думите, но пък е решил да пише „поезия“, за да ни съобщи, че – съспенс!– стомахът му се свивал на кълбо и губел ума и дума, когато се влюбел! Пита се: кой го интересува? И откога поезията е възпроизвеждане на клишета във форма по-недоразвита и от простите изречения на средния третокласник (да ни прощават третокласниците)? „Друго е в диафрагмата да плуват пеперуди“ – друго щеше да е, ако пеперудите можеха да плуват и диафрагмата беше ако не река, то поне басейн с минерална вода!

След въпросния Султан Ангелов, се явява редакторът на списанието Владимир Сабоурин с една впечатляващо несвързана поредица от думи:

Договорка между европейските държави
И сащ дължим стойността
На освободените роби

Навътре е нагоре
Стръмно огледало течна вечност
Набраздено от сенките на риби и корморани

Парите, даващи чувство за свобода
Идват от търговията с роби

Благодаря, че не умирате пред очите ни (лоша поличба)
Това е изключение за първи път мъртъв гълъб на терасата
Преди миг клепача прогонваше мравките сега пият
От свежата още незастояла вода на черно езеро…

Ха! Това езеро да не би да е диафрагмата на Султан Ангелов?

Както е видно, основните композиционни принципи тук са следните:

1) Оставяй много незавършени изречения. Създават илюзията за неизказана дълбочина.

2) Не слагай пунктуационни знаци – иначе ще си проличи семплата постройка на изреченията.

3) Сменяй темата на всеки два реда – дезориентираният читател е по-склонен да си мисли, че чете нещо важно и сложно. А читателят трябва да си мисли, че чете нещо важно и сложно.

4) От време на време включвай по някой „изненадващ“ образ а ла Лотреамон и сюреалистите. Клепач => око = езеро, от което пият мравки! Създава се впечатлението за „поетичност“. Повечето читатели и без това ще бъдат леко неграмотни, тъй че имитациите ще минават за чиста монета.

5) Сменяй подлозите непрекъснато – да няма две фрази с един и същи подлог! Така не се разбира кой какво прави, а най-вече не си личи кой говори и защо. Безплътният глас е много по-впечатляващ от гласа, идващ от конкретна личност. Виж как този похват се използва в маркетинга и рекламата.

6) Включвай анекдоти и исторически факти, за да изглежда сякаш говориш за история, но не прекалявай – дръж ги на ниво енциклопедия. Посолявай с ключови думи като „роби“, „революция“ и „другите“. Доказано е, че повтарянето на ключови думи влияе на подсъзнанието на читателя. Отново – виж използването на похвата в маркетинга и рекламата.

7) И не на последно място, нужно е в така получената смес да се добавят и малко по-учени словосъчетания, за да могат читателите окончателно да се впечатлят и да си кажат „явно така говорят учените хора“. Ето няколко примера: „солипсисткият свредел“, „еманципаторен потенциал“, „осцилации на мастодонта“, „интерфериращи с виненобагрено отместване“ и пр. В същия ред на мисли, изрази на английски и други чужди езици също вършат работа.

Ето така, драги читатели, се пише дълга поема, когато не можеш да съчиниш и две свързани четиристишия. Все пак редно е да отчетем факта, че Сабоурин се опитва да пише дълга поема, макар и да не е ясно дали причината е, че просто не може да спре да бълва някакви фрази или действително има стремеж да създаде стихотворение, по-дълго и съответно по-сложно от обичайните десетина реда. Защото именно до десетина реда се простира умственият капацитет на средния съвременен наш поет. В музиката еквивалентът би бил – колко? – поредица от три ноти? Да живее поезията на семплите духом!

[Слагаме една снимка тук, за да разведрим все пак атмосферата! – бел. ред.]

А като стана дума за семплост… Още от преди излизането на миналия ни брой, под нашия прозорец, драги читатели, заседна един отдавнашен кандидат-поет и в продължение на месеци не преставаше да прави серенади! Всъщност, той толкова отдавна е КАНДИДАТ-поет, че може би вече можем да го наричаме просто Кандидат. Ясно е, че поет от него едва ли ще стане, въпреки известния талант в имитациите. Та въпросният кандидат, разочарован в един момент от нашето безразличие, реши да се пооттегли (зад ъгъла, откъдето продължава да наднича) с една „Ода за Рада Барутска“. В тази „ода“, освен елементарни проблеми с ритъма и плоските рими (дума – чума!), има и проблеми с граматиката, които, както отбелязахме и по-горе, дори и като прост кандидат г-н Димитров би следвало да е преодолял, преди да се явява за оценка пред публика.

Още в самото начало Димитров тръгва да пише за своята „богиня“, но когато егото зове, местоименията да вървят по дяволите, а с тях и определенията, които в един по-хубав свят вървят в недвусмислена близост до това, което определят.

Ах, любя те, невидима богиньо,
бленувам те из своя кабинет, [чий кабинет?]
нарамил десетина книжни дини, [о, замалко да си помислим, че богинята изведнъж е станала мъж]
пореден и посредствен, и поет. 

Отвъд граматиката – чието владеене, ще повторим, се налага като минимално изискване в поезията, ако не искаме да превърнем литературата в пълен фарс! – та отвъд чисто формалните недостатъци, въпросната „ода“ е толкова прозрачен опит да се маскира желанието на Димитров някой да му обръща внимание, че не заслужава и едно учтиво потупване по рамото. В крайна сметка, поезията не е детска градина, в която трябва да успокояваме разплакани дечица.

А като стана дума за това какво не е поезията… Хвърлихме едно око и на третия брой на „Свободно поетическо общество“.

Там попаднахме на едни доста средни стихотворения на Владимир Левчев, в които доминират традиционните за поезията ни теми за детето, клоните и небето, обект на вдъхновение за всеки български поет от Яворов насам! Оригиналното при Левчев е, че действието се развива на Марс! Ха сега!

Някога
Колумб беше гълъб,
който се върна в Европа
със зелена клонка в човката.
Ще се върне ли вестоносецът
от Марс
или от Алфа Кентавър?
И ще намери ли Земята
там,
където я е оставил?

Тук искаме веднага да отговорим на питането на поета: не, Земята ще се е преместила на съответното разстояние по орбитата си около Слънцето, тъй че ако може да предупреди вестоносеца, ще му спести лутането из слънчевата система, както и съпътстващите подобно търсене неприятни емоции. Все пак вестоносецът ще е поизморен, особено ако се връща от Алфа Кентавър.

На фона на еднотипната неграмотност в предишните две издания (НСП и НАП), Владимир Левчев ни се стори успокояващо нормален и непретенциозен. Но тъкмо да си отдъхнем, драги читатели, че в „Свободно поетическо общество“ се покрива поне минимума, и ето че отворихме публикувания до стиховете на Левчев „Цикъл за смъртта“ на Лора Динкова… От първото стихотворение в „цикъла“, с много недомлъвки кандидат-поетесата се опитва да ни внуши, че тя пише „стиховете“ на поетите „със нови думи“. Интересно начинание. А дали има нужда да се пишат стари неща с нови думи?

В следващото стихотворение „Компенсация“, Динкова явно се е учила в същата школа като Владимир Сабоурин, защото във всичките шест или седем изречения подлогът показно се сменя – за заблуда на врага. Или просто толкова можем? Главните букви са за улеснение.

Компенсация

като звукът на птица
заседнал сутрин в клоните
ГЛАСЪТ МИ е омесен
от думи и от припеви
ще възкръснЕМ ВСИЧКИ
особено [!] ОНЕЗИ
които всяка сутрин
започваха във [?] подвиг
СМЪРТТА не се улавя
но всяка ВАША мисъл
ще бъде оцветена
в нюансите на времето
и уморен от набези
ЧОВЕКЪТ се завръща
при старите познайници
при мъртвите поименно
НОЩТА е бледосиня
копнежна и прегърбена
в един момент ще снеме
части от цвета си
тогава
КОМПЕНСАЦИИТЕ
ще отброяват в призиви [??]
по малко за възкръснали
и в повече за мъртви

Слава Богу, има изход от този лабиринт! Благодарение на Спаска Гацева ние вече знаем какво се случва с копнежните нощи – те отминават и боля-боли!

Но със следващите стихове ние, признаваме си, вече сме на път да капитулираме пред хаоса и безсмислието:

не се събуждай с мисъл за поетите
от думите с поезия ще бъдеш
вечно неразбрана
написа го признавам вместо мене
ще бъда смърт и с нея ще
разговаряме във друго време
това им казваше на всички живи
че всеки ум си има личен череп
и в бялото поезията е най човечна
защото не достига до света ни
а аз дори не отговарях
какво роднинство има групата
излязла с пилците да тича …

Стоп, стоп, стоп, стоп! Дайте малко на заден. „От думите с поезия ще бъдеш вечно неразбрана“??? Тиганите към бледожълти крави откопчават? През звездите с география стиховете отговарят из детски реванета. И ако черепната кухина на светло корабче заседне, изпято в странния тромбон на теменужения пощальон, „защото не достига до света ни“ поЕзиЯта „най-човечна“ в бялото на чекмеджето – ако разбирате какво искаме да кажем! Словоредът и смисълът са си завили ъгъла на топка по паралелните кръстоски на езико-произвеждащите гладки мозъчни буталца. Цик-цак, пуф-паф, кой за плач, кой за смях!  Ту-тууууу! Иху-иха, тра-ла-ла!

Ако благонамерените читатели приемат безпомощните бръщолевения на Динкова за поезия, то би трябвало да приемат и горните наши редове за критика! Те се доближават до критиката толкова, колкото и захвърлените на едно място думи на ЛД – до поезията.

Ако можехме да нарисуваме мъката си, драги читатели, и покрусата  от положението, до което е изпаднала българската поезия, то вие щяхте да ни видите седнали насред пътя и хванали глава в ръце с непоносимо отчаяние! Как е възможно да сме стигнали дотам – че да ни се налага да казваме, че владеенето на българския език е минимално изискване, за да пишеш поезия? Как е възможно да се е наложила такава всеобща слепота, че сред стотиците и стотици „поети“ само един-двама, и то оттеглили се от този панаир на суетата, въобще си дават сметка, че в поезията не можеш да излъжеш, че превземките в поезията са по-ясни и от бял ден? И как е възможно масово да се мисли, че най-изящното, най-финото и сложно сред словесните изкуства – поезията – не изисква нищо повече от това да нахвърляш  на листа всичко, което ти мине през ум? Как? Как?! Цик-цак, пуф-паф, май за плач, не за смях!  Ту-тууууу! Иху-иха, олеле!

 

 

Прочети „На пато (Поздрав от Шоплука)“ на Весо Паралията. 

Обратно към съдържанието на броя.